Лусинда Райли
Орхидеената къща (17)

16

— Мили боже, Оливия! Изглеждаш удивително тази вечер! — възкликна Вениша, влизайки в стаята на Оливия, за да провери дали е готова да слязат на долния етаж. — Та ти направо сияеш! Нова ли е роклята? Розовото много отива на кожата ти. А розовите пъпки в косата ти са чудесна идея — добави Вениша. — Кой ти направи прическата?

— Елзи, прислужничката. Истинско съкровище е. И изключително надарена отгоре на това. Искаш ли да пипне и твоята коса?

Вениша отметна гъстата си черна грива през рамо и поклати глава.

— Не ме мисли, скъпа, видът ала „сладка принцеска“ не е в стила ми. Какво ще кажеш за моята рокля? — попита тя.

Решена да се надсмее над традицията за пореден път, Вениша бе подбрала прилепнала по тялото права рокля от златист плат, подчертаваща пищния й бюст. Безспорно хващаше окото, но някак не се връзваше с атмосферата на старо имение в провинциална Англия.

— Пленителна е — каза Оливия. — Типично в твой стил.

— Намерих я в гардероба на Мам. И възнамерявам да не я свалям до края на Сезона — изкиска се Вениша. — Знаеш ме каква съм, миличка, вечно се препъвам в купищата тюл, докато тъпча по краката на танцовите си партньори. — Тя кимна към вратата. — Тръгваме ли?

— И още как! — усмихна се Оливия.

Двете момичета се хванаха под ръка и тръгнаха с бодра крачка по широката стълбищна площадка и надолу по внушителното централно стълбище, водещо директно към вестибюла, където в момента жужеха безброй гласове.

Вениша плъзна поглед из тълпата под себе си.

— Божичко! Явно се е очертала безумно скучна нощ в Лондон. Всички са тук.

Адриана ги забеляза и се спусна грациозно към тях.

— Оливия, ma chérie, колко си красива само! Несъмнено си la belle la soirée!

— Благодаря ти, Адриана — изчерви се свенливо Оливия. Вениша стоеше до нея, затова побърза да я представи. — Това е приятелката ми, Вениша Бъроуз.

Адриана обходи с поглед златната й рокля и нефризирана коса.

По лицето й плъзна широка усмивка.

— А ти… и ти си голяма красавица. Възхищавам се на хора, които имат смелостта да шокират обществото, а ти точно това целиш, n’est-ce pas? — Тя целуна Вениша по двете бузи. — Bienvenu, chérie, и приятна вечер.

— Леле! — изшушука Вениша, докато се отправяха към терасата, където всички гости се любуваха на топлия вечерен въздух. — Май ме разтълкува от пръв поглед, а?! Както тя самата би казала: „Elle est formidable!“.

— Умее безпогрешно да преценява хората — потвърди Оливия, взимайки две чаши шампанско от подноса на близкия келнер. — Аз лично я смятам за безкрайно сърдечна и красива жена.

— И с право — съгласи се Вениша, а в следващия момент млад мъж с официален червен елек прокрадна ръце около талията й.

— Теди, изпълзял си от бара в „Риц“, за да дойдеш тук? Нямам думи!

— Скъпа ми, Вениша — отвърна мъжът, докато ръцете му шареха на воля по тялото й, — позволи ми да кажа, че изглеждаш абсолютно зашеметяващо в тази рокля. Привет, Оливия — поздрави я той, — и ти си превъзходна.

— Благодаря — кимна Оливия, а Теди отново заприказва Вениша, хвърляйки тайни погледи към деколтето й.

Оливия прекоси терасата и застана до балюстрадата с изглед към парка. Хари беше прав: градината изглеждаше чудно красива през лятото.

— Госпожице Дрю-Норис! Оливия. Нали не ме лъжат очите? — обади се познат глас иззад гърба й и тя се обърна към него. — Изглеждаш като същинско съновидение.

— Здравей, Хари — пророни Оливия, усещайки как бузите й пламват. Ако тя самата беше разцъфнала в истинска жена, както я бе уверила Адриана, то Хари бе видимо възмъжал. И макар да беше вярвала, че образът, който носеше в паметта си през последните няколко месеца, беше автентичен, не можеше да се сравнява с красотата му на живо.

— Е, как върви Сезонът?

— Всъщност се оказа доста по-забавен, отколкото очаквах. Освен това се сприятелих с доста интересни хора.

— Прекрасно. Вече установи ли се в Англия? — поинтересува се той. — Определено изглеждаш по-щастлива, отколкото при последната ни среща.

— Да — отвърна тя, — бих казала, че съм се установила. А в нощи като тази — тя махна с ръка към ширналата се пред очите им градина — би ми било трудно да отрека, че и Англия си има своето очарование.

— Безспорно — кимна Хари. — А какво те очаква след края на Сезона? Имаш ли вече планове за бъдещето?

— Все още не. Но нека не мислим за това сега. Искам да се насладя на завръщането си в „Уортън Парк“ и тази неземно красива вечер. Ти как си, Хари?

— Мога да се похваля, че ме очаква цяло лято вкъщи и възнамерявам да му се порадвам — усмихна й се той. — Много се радвам да те видя, Оливия, наистина.

— Оливия, скъпа, как си?

Мъж, когото Хари не познаваше, изникна до тях. Той усети, че е редно да се оттегли.

— Би ли ме извинила, Оливия, имам моралното задължение да обиколя всички присъстващи. Прави ми впечатление, че някои млади дами, включително братовчедка ми, се оглеждат за кавалер.

Хари кимна с глава към пухкавото момиче, което стоеше само в другия край на терасата. — Несъмнено ще се срещнем по-късно.

Закрачи към Пинелъпи, за да я измъкне от неловкото положение, но преди да я е стигнал, нечия ръка го хвана за рамото.

— Хари! Скъпи ми приятелю!! Как я караш?!

— Себастиан! — Хари стисна сърдечно ръката на стария си приятел. — Доста време не сме се виждали. От четвърти юни в Итън преди няколко години, ако не ме лъже паметта.

— Като че ли си прав! — Себастиан свали дебелите си, кръгли очила и ги забърса. — Досетих се, че ще те срещна тук тази вечер. Как вървят работите? „Сендхърст“ покри ли ужасяващите ти очаквания?

— Надхвърли ги дори! — пошегува се Хари, възползвайки се от факта, че Себастиан беше единственият човек, пред когото можеше да се изкаже така. Бяха се запознали в Итън и ученолюбивият, астматичен, хронично късоглед Себастиан се беше лепнат за болезнено срамежливия младеж с музикални заложби, какъвто беше Хари по онова време. Бяха понесли заедно неминуемия колежански тормоз от страна на по-нахаканите момчета и макар почти нищо друго да не ги свързваше, позицията им на аутсайдери ги беше обединила. — Поне приключи, слава на небесата. Сега вече очаквам с нетърпение войната и раздялата с поне един от крайниците ми — отвърна с черен хумор Хари.

— Е, на мен поне това ми е спестено — отбеляза Себастиан, връщайки очилата на носа си. — Кой нормален човек би ми поверил пушка?! Та аз няма да знам дори накъде съм насочил проклетията!

— Не бих те взел в моя батальон, приятелче, не че и аз самият съм особено щастлив, че съм част от него, да ти кажа откровено — усмихна се Хари, взе две чаши шампанско от подноса на келнера и подаде едната на Себастиан. — Какво ново покрай теб иначе?

— Работя в търговската компания на старши. Досега се запознавах с бизнеса в лондонския офис, но ми предстои да поема ръководството върху главния офис в Банкок. Татко няма търпение да се завърне у дома след двайсет години на изгнание, независимо от това, че напрежението по онези брегове нараства с всеки изминал ден.

— Така си е — потвърди мрачно Хари.

Най-големият досег, който се очаква да имам с войната, ако изобщо се разсее до онези ширини, ще е мобилизирането на част от корабите ни за превоз на войски и запаси към Далечния изток. Да си призная, ще замина с голямо желание; разправят, че сиамките били неповторими!

— Май заминаваш в най-подходящия момент — коментира с благородна завист Хари, — ще се измъкнеш от цялата тая кал, в която затъва Европа. Не ми се вярва да се разпростре чак до онези далечни земи.

— И на мен, но знае ли човек? — отвърна Себастиан. — Малко ми е гузно, задето няма да успея да дам своя принос за страната ни, но вероятно мога да го възприема като един вид обезщетение за дефектните ми очи и недъгави дробове — усмихна се той.

Забелязвайки, че Пинелъпи продължава да си стои самичка, Хари докосна рамото му и каза:

— Налага се да те оставя, приятелю, пиши ми някой ред от новия си адрес.

— Обезателно. Безкрайно се радвам, че те видях, Хари — каза искрено Себастиан. — Постарай се да отървеш кожата, ако ни сполети най-лошото. Ще ти заделя няколко сиамки за възнаграждение!

 

 

Оливия вечеря в оживената компания на хора, повечето от които познаваше от Лондон. От лявата й страна седеше Ангъс, шотландски земевладелец и неин обожател, а от дясната — Арчи, виконт Менърс. Сред приятелския й кръг в Лондон се носеха слухове, че Арчи бил „с лява резба“. Оливия обаче нямаше достатъчно опит по тези въпроси, за да прецени дали е така.

След вечеря ги поканиха на терасата, докато прислугата изнасяше масите и столовете от залата. Оливия запали луксозна цигара „Абдула“, водейки приятелски разговор с Арчи.

Събеседникът й отправи поглед към парка, който се къпеше в смътна нощна светлина, и въздъхна.

— Трудно ми е да понеса всичката тази прелест. Както пише великият Блейк, още с пристигането й, човек знае, че го напуска.

Оркестърът засвири и гостите се отправиха към салона.

— Дано не възразиш, ако не те поканя на танц. Снабден съм с два леви крака и се боя, че може да те осакатя, Оливия — призна си Арчи. — Няма да ти се разсърдя, ако си намериш друг кавалер.

— Тук ми е добре, благодаря.

— Е, няма да се задържиш дълго. Вече се задава един кандидат.

И наистина. Хари прекосяваше терасата към тях. Малко преди да ги стигне, спря на място, внезапно изпитал неудобство.

— Не ви безпокоя, надявам се?

— Никак даже — увери го Оливия, малко по-енергично от нужното, — ела да те запозная с Арчи. Арчи, това е Хари Крофърд, синът на домакините.

Двамата мъже се вторачиха един в друг, докато Хари не протегна ръка към приятеля й.

— Арчи, приятно ми е да се запознаем.

— И на мен, Хари — усмихна се Арчи за пръв път от началото на банкета.

Най-накрая Оливия наруши спусналото се мълчание.

— Двамата с Арчи прекарахме вечерята във вдъхновяваща дискусия около великите поети на романтизма. Както се досещаш, Арчи също е поет.

— Твориш поезия? — попита Хари.

— Да. За лично ползване, разбира се. Не бих подложил друг човек на лириката си. Боя се, че е доста мрачна.

— Точно по мой вкус — усмихна се широко Хари. — Голям почитател съм на творчеството на Рупърт Брук.

Лицето на Арчи се озари.

— Какво съвпадение само! Аз също. Цяла вечер отегчавам клетичката Оливия с негови творби. — Арчи затвори очи и зарецитира:

С нежност, ден мои свиден, затварям твоите очи

и заглаждам сбърченото ти чело, и ръцете ти мъртвешки, скръствам.

Сивите воали на сумрака почерняват; цветни са твоите очи.

… Нося те, товар тъй лек, към пясъци — разстлана плащаница…

Хари продължи думите му:

Където корабът ти чака кротко, с венци обкичен от морето

сътворени, с водорасли сиви — траурни одежди предрешен

 

 

Двамата си размениха усмивки, доволни да открият съмишленик.

— Мечтая някой ден да посетя гроба му на остров Скирос — сподели Арчи.

— Имах щастието да видя с очите си Олд Викъридж в Гранчестър. Уникално изживяване е да посетиш къщата, в която Брук е прекарал детството си — каза Хари.

Оливия слушаше въодушевения им диалог, чувствайки се излишна. За късмет Вениша изникна отнякъде. Оливия забеляза, че не е в особено цветущо състояние.

— Здравей, скъпа — каза тя, оглеждайки Хари от глава до пети с игриво пламъче в очите. — Кой е това?

Хари все още беше погълнат в разговора си с Арчи, затова Оливия й прошепна на ухо:

— Хари, господинът, за когото ти разправях.

Вениша кимна одобрително.

— Направо е… приказен! Ако ти не го искаш — изкиска се тя, — аз ще го взема. — После се намеси в разговора на мъжете. — Аз съм Вениша Бъроуз, най-близката дружка на Оливия, и съм слушала много за теб. — Приближи го и целуна двете му бузи. — Имам чувството, че вече те познавам.

Оливия едва не умря от срам.

Хари изглеждаше леко смутен от необуздания поздрав, но си припомни обноските, колкото да отвърне:

— Вениша, за мен е удоволствие да се запознаем.

— И за мен, Хари. Да ми запазиш един танц за по-късно. А като стана дума за танци, предлагам да нахлуваме в салона. Тук като че ли застудя.

— Добра идея. — Хари сведе поглед към Оливия и й се усмихна ласкаво. — Дойдох да те поканя на танц. Ще ми направиш ли това удоволствие? — Той протегна ръка към Оливия, а тя я пое с изчервени от доволство бузи.

Хари обърна поглед към Арчи.

— Надявам се да довършим разговора си.

— Може, дано се намерим, преди да тръгна.

— Аз също — отвърна Хари.

После се обърна и двамата с Оливия влязоха в балната зала.

Докато партнираше на Хари танц подир танц, Оливия се замисли за престоя си в Лондон и всички пъти, в които си бе мечтала да попадне в обятията му. А сега танцуваше с него в „Уортън Парк“, любимото й място от цяла Англия, и то в такава омайна лятна нощ.

След известно време Хари я изведе навън да подишат малко свеж въздух.

— Е — подхвана той, палейки цигара, — бих се осмелил да заявя, че вечерта се оказа недостижимо успешна, съгласна ли си?

Оливия се взираше в звездите из ясното нощно небе.

— Съвършена — пророни доволно.

— Не съм виждал майка ми по-щастлива от доста време — добави Хари. — Чуй, оркестърът свири любимата ми песен на Коул Портър. „Нека бегийнът^[1] започне“ — каза Хари и си затананика. — Един последен танц, госпожице Дрю-Норис? — покани я той, обвивайки с ръка кръста й.

— Не бих ви отказала, капитан Крофърд.

Понесоха се по ритъма на музиката и Оливия отпусна глава върху гърдите на Хари, отдавайки се на незабравимия момент.

— Оливия, благодаря ти, че ми партнира в танците тази нощ. Беше ми изключително приятно.

После сведе глава и я целуна по устните.

 

 

Адриана, която също беше излязла на терасата и стоеше в далечния й край, любувайки се на звездното небе, ги видя и си позволи тайничка усмивка на искрено доволство.