Лусинда Райли
Орхидеената къща (13)

12

Лейди Веър, бабата на Оливия, и родителите й се бяха уговорили момичето да остане в Лондон по време на Сезона. Домът им в Съри не беше подходящо място за една дебютантка, тъй като се намираше прекалено далеч от блясъка и разкоша на лондонската сцена. И така, две седмици след сбогуването си с „Уортън Парк“ Оливия пристигна с пълни куфари в къщата на баба си на историческата улица „Чейни Уок“.

Къщата на „Чейни Уок“ беше реликва от отминала епоха: с викториански мебели, тежки брокатени завеси и фигурални тапети по модел на прочутия Уилям Морис. Оливия намираше интериора й за потискащ и се радваше, че бе разквартирувана чак на четвъртия етаж, в апартамент на нейно разположение, където проникваше поне някаква светлина. Сутрин дръпваше пердетата, отваряше прозорците и наблюдаваше река Темза, за да уталожи поне донякъде обзелата я клаустрофобия.

Първата стъпка от процедурата по превръщането й в дебютантка беше записването в двореца „Сейнт Джеймс“. Момичетата имаха право на поява в кралския двор само под настойничеството на дама, минала по същия път. Майката на Оливия бе взимала участие в дебютантски балове, затова лесно можеше да изпълни тази роля. Лейди Веър обаче не беше дала и дума да стане. В края на краищата, майката на Оливия бе вдигнала ръце пред решимостта на собствената си майка и се беше оттеглила в Съри, оставяйки приготовленията около участието на Оливия на възрастната дама.

С изключение на безкрайните проби на рокли Оливия разполагаше с времето си. От което пък следваше, че й оставаха прекалено много свободни часове за размисли около Хари Крофърд и престоя й в „Уортън Парк“.

Двата дена, прекарани в имението, вече бледнееха като миражи в паметта й. Множество пъти преживяваше в съзнанието си разговорите с Хари, извличайки удовлетворение от факта, че се беше отнасял към нея като към човек с равни интелектуални заложби. Уважителното му отношение рязко си контрастираше с настоящия й живот в Лондон, където се чувстваше като непрестанно преобличаща кукла.

Съзнаваше, че с началото на Сезона графикът й щеше да стане безкрайно натоварен, тъй като й предстояха цял куп дотегливи балове, обеди и официални вечери, всичките част от процеса по приемането й във висшето общество и откриването на подходящ съпруг.

Несправедливостта около всичкото това охолство, около цялата поредица гуляи, изпъкваше безпощадно на окаяния фон на безработицата, мизерията и гражданското неспокойство навсякъде около нея. Докато шофьорът я разкарваше из Лондон в старото бентли на баба й, Оливия наблюдаваше през прозореца как клетниците, живеещи по улиците, топлеха ръцете си на оскъдни огньове: как цели рояци мъже обикалят сградата на Парламента с лозунги, умоляващи правителството да нахрани гладуващите им деца.

Привилегиите й сякаш я отцепваха от изменящия се дух на времето: чувстваше се приклещена в Стария свят, когато толкова копнееше да е част от Новия. Често се разхождаше по крайречната улица и хвърляше монети на бездомниците, зъзнещи от студ под мостовете, засрамена от собствените си топли, богаташки дрехи.

 

 

Един следобед, малко след като се беше върнала от студио „Ленар“, чийто прочут фотограф я бе снимал с традиционната рокля, с която щеше да излезе пред краля и кралицата, прислужничката на лейди Веър почука на вратата й.

— Мадам се интересува дали бихте й направила удоволствието да пиете чай с нея в гостната на долния етаж.

Когато Оливия влезе в стаята, лейди Веър седеше сковано в кожения стол с висока облегалка до камината.

— Заповядай, Оливия, седни. Тъй като представянето ти пред краля и кралицата наближава, исках да обсъдим хората, които се очаква да срещнеш по време на Сезона. По мое време не беше необходимо да подхождаш бдително към когото и да било. Но… — лейди Веър сбръчка пренебрежително нос — за жалост стандартът е спаднал и сега са налице определени… елементи, които не бих нарекла подобаваща компания за млада дама като теб. Чужденките са едни от тях, но има и друго. Наскоро разговарях с една жена, чиято дъщеря също ще дебютира този сезон; научила за тип жени, възприемани като… леконравни. Оливия — лейди Веър размаха наставнически пръст пред очите на внучка си, — на всяка цена трябва да страниш от тях.

— Добре, бабо, но как ще ги разпозная? — Оливия я гледаше с широко отворени и съобразно невинни очи.

— Носят червило и пушат цигари.

Оливия положи голямо старание да не се разкиска. Ако трябваше да съди по изражението на лейди Веър, би предположила, че въпросните момичета носеха ножове в дамските си чантички.

— Ще съм нащрек, бабо, обещавам. Дано ти дам повод да се гордееш с мен.

Лейди Веър кимна благосклонно.

— Сигурна съм, че ще успееш, Оливия. А сега ще се наложи да ме извиниш, тъй като ме чака работа.

Вечерта Оливия си легна, молейки се идните три месеца да свършат възможно най-бързо, за да продължи най-сетне с живота си.

 

 

Нощта на официалното представяне мина спокойно и всъщност се оказа доста по-развлекателна, отколкото Оливия бе очаквала. Докато я превозваха по парадния булевард „Мол“ към Бъкингамския дворец, безчет изпращачи се тълпяха по тротоарите и обкръжаваха дворцовите порти. Хората й изпращаха въздушни целувки, караха шофьора да включи светлините в купето на колата, за да огледат роклята й, и я подкрепяха с радостни възгласи. Оливия не можеше да повярва, че не гледат с презрение и завист на привилегированото й положение.

Колата й следваше дългата опашка, нижеща се към вътрешния двор на Бъкингамския дворец. Основното й опасение, докато се изкачваше по внушителното стълбище, обградено от дворцовите слуги с напудрените им перуки, беше да не изцапа бялата си рокля и ръкавиците от шевро.

Макар и да приемаше официалното си представяне като неособено значителен момент от живота си, не успяваше да се отърси от дотегливото напрежение в стомаха си, докато стоеше в преддверието, очаквайки да я представят на краля и кралицата.

— И това ако не е абсолютна подигравка! — отбеляза поразяващо красива жена с гарвановочерни коси. Беше тънка като вейка и носеше червило, каквото бабата на Оливия би нарекла непристойно. — Кой номер си?

— Шестнайсет.

— Ама че скука — провлачи отегчено номер седемнайсет. — Абсолютна отживелица.

Оливия искаше да изрази съгласието си, но тъй като щяха да я привикат в Тронната зала до две минути, реши да игнорира момичето и да се съсредоточи върху следващите си действия.

След срещата с краля и кралицата всички момичета изглеждаха значително по-спокойни. Представянето на Оливия бе минало като по вода. Не се беше препънала пред троновете, нито пък беше оплела крака на отиване и връщане. Момичетата си бърбореха и похапваха от пира, подсигурен от световноизвестните ресторанти „Лайънс“. Като че ли всички се познаваха, а Оливия стърчеше отстрани, чувствайки се неловко и съвсем не на място.

— Стегни се, още малко остана — прошепна нечий глас до нея. — Засякохме се по-рано, аз съм Вениша Бъроуз. А ти как се казваш?

Гласът беше на номер седемнайсет.

— Оливия Дрю-Норис — отвърна тя.

— Божичко! Умирам за цигарка — отбеляза Вениша. — Кога ще ни освободят според теб? — Вениша отметна назад дългата си смолисточерна коса, която, за разлика от тези на останалите момичета и самата Оливия, не беше вдигната на буфан.

— Нямам никаква представа. Бих погледнала часовника си, но тези ръкавици се свалят с толкова мъка, че не смея — отвърна Оливия.

Вениша вдигна вежди.

— За бога, недей. — Озърна се из залата и кимна с глава към една групичка момичета. — Май всички приличаме на булката на Дракула, не мислиш ли?

Оливия се изхихика. Съзнаваше, че навярно Вениша е едно от „леконравните“ момичета, за които я бе предупредила баба й. Което единствено възбуди любопитството й.

— Ох, да му се не види! Ще изпуша една, пък каквото ще да става. — Вениша извади цигара от дамската си чантичка и я запали. — Господи, какво облекчение — заяви и издиша дима най-показно.

Оливия стоеше като на тръни до нея, забелязвайки как главите на близките момичета се обръщат в тяхна посока. Вениша вдигна театрално рамене.

— Какво ще ми направят? Да не би да ме арестуват и да ме заточат в Лондонската кула? Дори кралят пуши като комин. Да те почерпя? — поднесе табакерата си на Оливия.

— Не, благодаря.

— Не пушиш или не одобряваш? Е — провлачи Вениша, — не те видях на никое от чаените партита и обедите преди началото на Сезона. Откъде си?

— От Индия — отвърна Оливия.

— Наистина ли? Колко… екзотично. — Тя огледа Оливия от глава до пети. — Безумно красива си. Несъмнено ще имаш добър улов този сезон, ако това целиш, разбира се. Бих те поместила в челната петорка.

— Всъщност не съм сигурна дали точно това целя — отбеляза дръзко Оливия.

Вениша я изгледа с новозародило се уважение.

— Сериозно? Тогава какво правиш тук?

— Същото като теб, бих казала — отвърна Оливия. — Вървя по следите на майка си и продължавам семейната традиция.

— Добър аргумент — кимна Вениша утвърдително, — само че аз възнамерявам да се забавлявам доста повече от майка ми. И също като теб не горя от желание да се задомявам. Така че — сви рамене тя — смятам да се придържам към мотото „щом е неизбежно, поне ще гледам да се повеселя“. Как ти звучи?

В същия момент към тях се присъедини красиво тъмнокосо момиче с искрящи очи и рокля, творение на парижката висша мода, вместо на някой от частните английски моделиери, на които бяха заложили повечето момичета.

— Мила — каза момичето, обвивайки Вениша с ръце, — моля те, не ми достига въздух вече. Бъди така добра и ми дай да си дръпна.

— Твоя е, Кик, защо не я довършиш?

Хубавата американка се усмихна до уши.

— Благодаря. Чуй сега, ходи ли ти се в „Риц“ след това? Една групичка момичета тръгваме натам до двайсетина минути. Тате каза, че по-късно и той ще се присъедини към нас.

— Може, Кик — отвърна небрежно Вениша. — Ще видя как ще потръгнат нещата тук.

— Добре, захарче, до следващия бал. — Кик вирна едната си вежда, обърна се и плъзна поглед по Оливия. — А тя коя е? — попита с тон, по-царствен и от този на кралското семейство по време на официалното представяне.

— Оливия Дрю-Норис. И ми се струва — прошушна заговорнически Вениша, — че може да е една от нас.

— Превъзходно. — Типично британската думичка прозвуча странно от устата на американката. — До скоро виждане, Оливия. — И се отдалечи с кръшни движения.

Очите на Вениша проследиха Кик по пътя й из салона. Като че ли всички останали погледи също бяха залепени за нея.

— Знаеш коя е, нали? — попита многозначително Вениша.

— Да, разпознах я от вестниците — потвърди Оливия. — Катлийн Кенеди.

— И некоронована кралица на Сезона, скъпа. Всички залитат по нея.

— Разбирам защо — въздъхна Оливия, — безумно красива е.

— И шик отгоре на това. Най-свежото присъствие тук, и ако й станеш симпатична — Вениша стисна ръката й, — ще направи така, че да си изкараш чудно по време на Сезона. Трябва да те запозная с Мам. Така викам на майка ми, между другото, и не искам да те отегчавам с причината, но мисля, че мамчето ще ти допадне. Утре ще идваш ли на танцовата вечер на Тип Чандлър в „Савой“?

— Да — отвърна Оливия.

— Поне там се очаква да падне веселба. Ще свирят Джералдо и неповторимият му оркестър. Трябва да си направим среща в такъв случай. — Вениша намигна за поздрав на друго момиче, което й помаха от другия край на залата. — Оставям те, скъпа, трябва да огрея навсякъде. До утре.

Като се прибра вкъщи същата нощ. Оливия за пръв път изпита приятно вълнение около предстоящия Сезон.