Лусинда Райли
Орхидеената къща (23)

22

През следващите седмици на Оливия не й се наложи да избягва контактите с Хари. Той почти не се прибираше вкъщи.

С момчетата от батальона му по цял ден стояха на брегови пост в Северен Норфък. Дажбената система вече беше в действие и хора от Министерството на селското стопанство бяха идвали на посещение в „Уортън Парк“, за да обсъдят с домакините плановете си за отглеждане на повече зърнени и зеленчукови култури върху незасетите земни площи в имота.

Оливия беше посетила местния пункт за набиране на доброволци, за да се запише в Женската спомагателна служба. Но научавайки, че Оливия живее в „Уортън Парк“, служителката й бе предложила да се срещне с местната ръководителка на Женската поземлена армия, където помощта й можеше да е по-необходима.

— Ще разквартируват известен брой момичета по имения из цялото графство, включително „Уортън Парк“. Вероятно хора като вас ще са им от голяма полза.

Оливия веднага се срещна с въпросната жена, която остана много доволна от възможността да приобщи към лоното си връстница на останалите момичета, вече живуща в едно от набелязаните имения. Оливия пое ролята на областен организационен секретар и й бяха поверени контактите със собствениците на местните ферми, с които обсъждаше по колко момичета ще са им необходими и каква функция можеха да изпълняват.

Като се имаше предвид и фактът, че трябваше да помага на Адриана със стопанисването на имението, чийто персонал намаляваше все повече и повече, Оливия беше изключително заета.

Липсата на време за дълбоки размисли й помагаше да приглуши болката от случилото се и дупката, която бе издълбала в сърцето й. Моментът не беше подходящ за размишления около личния й живот и бъдещето й. Войната й предлагаше ироничен тип утеха и Оливия все някак съумяваше да живее ден за ден. Пък и поне вече знаеше причината за неуспешния си брак, а това помагаше значително.

В малкото свободно време, с което разполагаше, Хари бе направил всичко по силите си да я убеди в любовта си. Преписваше с изящния си почерк любимите й романтични стихотворения и пъхваше листовете под вратата на стаята й; беше заръчал ежедневно да й носят цветя от парника, в резултат на което целият им апартамент непрестанно се къпеше в разкошни аромати; поръчваше й от Лондон цели пакети с книги на любимите й писатели.

Изобщо демонстрираше точно онова поведение, което си бе мечтала да види у него в дните на ухажването им, но сега… всичко й беше безразлично.

Сърцето й се бе вцепенило.

Доброволките, разквартирувани в „Уортън Парк“, пристигнаха с автобус в началото на март. От Женската поземлена армия я бяха предупредили, че много от тях произхождаха от индустриални градове и нямаха ни най-малка представа каква работа ги очаква.

Оливия беше уредила да ги настанят в три от работническите къщички във вътрешния двор. Скромните здания стояха необитавани от доста години, бяха влажни и тъмни и плачеха за ремонт, но с помощта на Елзи и другите Оливия съумя да ги поосвежи и да ги пригоди за живот.

Във вечерта на пристигането си доброволките влязоха в кухнята, видимо поразени от размерите на имението. Оливия вечеря с тях, изслушвайки разказите им за родните им места и за това колко отвратителни били униформите им.

— Трябва да ги пробвате тези войнишки тениски, госпожо Крофърд — каза едно от момичетата със силния си бирмингамски акцент. — Няма да ви обяснявам колко боцкат.

— И са прекалено голям номер — добави друго момиче. — Освен това ми се струва, че панталоните са мъжки, не дамски. Май ще сме интересна гледка утре сутрин, а, момичета?!

Всичките се закискаха и на Оливия й стана приятно да види, че така добре се погаждаха. Служителката от Женската поземлена армия я бе предупредила за свадите и дори сборичкванията, които понякога възникваха между напълно непознатите момичета, принудени да живеят заедно.

След вечеря Оливия стана и плесна с ръце, за да привлече вниманието на доброволките.

— Така, момичета, като начало ми позволете да ви приветствам в „Уортън Парк“. Имението е прекрасно, намира се в живописна част на страната ни и според мен трябва да се считате за големи късметлийки, щом се озовахте точно тук. Господин Комб ще ви каже коя за кой отрязък земя ще отговаря, а сега ще ви обясня и някои подробности около престоя ви. Сутрин прислугата ще ви носи хляб, мляко и яйца по колибите. Започвате работа в осем, като първо се строявате във вътрешния двор, където господин Комб и хората му ще ви разпределят задачите за деня. Ще имате една междинна петнайсетминутна почивка, а на обяд персоналът ще ви снабдява със сандвичи по работните места. Продължавате работа в един часа, свършвате в пет, а в шест се събирате за вечеря в кухнята. Много ще сме ви благодарни, ако между пет и шест намерите време да се измиете и преоблечете, за да не се появявате целите в кал на вечеря — завърши с усмивка Оливия.

— С бална рокля и тиара ще довтасам за чай, госпожице, не бойте се — изчурулика едно от момичетата на фона на сърдечен смях.

— Всички ще имате по един свободен ден на седмица — продължи Оливия, — и той ще се определя по предварително утвърдено разпределение на дежурствата. В единайсет сутринта от входната алея потегля автобус за Кромър, в случай че решите да отскочите до града за нещо. Тръгва обратно в четири и половина. Във всяка от колибите съм оставила по един списък с подробно описание на всичко, изброено дотук. Навярно много от вас не са свикнали с провинциалния живот — добави тя. — Нямаме кина и ярко осветени витрини в съседство. Съветвам ви сами да си направите програма на вечерните забавления — викторини, развлекателни игри и други подобни.

Оливия усети липсата на ентусиазъм от страна на доброволките и побърза да продължи в друга насока.

— Освен това решихме да организираме конкурс по плетене. Свекърва ми, лейди Крофърд, е уредила да изпратим чорапите, шапките и шаловете наше производство от Норфък до момчетата ни на континента. Ако не умеете да плетете, ще ви научим. Освен това момичето, оплело най-много неща в период от един месец, получава като награда чифт… — тя отвори една хартиена торба и извади съдържанието й — … от тези.

Момичетата ахнаха възторжено при вида на найлоновите чорапогащи, които Оливия вдигна в ръцете си. Тя самата изпита истинско облекчение, че техниката с поощренията се бе оказала правилният подход.

На излизане от кухнята Оливия намери Адриана, която бе прекарала цяла седмица в потиснато настроение, да стои във фоайето.

— Ще ме придружиш ли за по питие в библиотеката, Оливия? — покани я тя. — Определено имам нужда от едно.

— Разбира се — съгласи се Оливия, макар че се чувстваше изморена след дългия работен ден и нямаше особено желание.

Тъй като Сейбъл бе назначен за шофьор на трактор денем, Адриана я обслужи собственоръчно.

— Джин? — предложи й тя.

— Би ми се отразил чудотворно — прие Оливия, тръсвайки се в един стол.

— Как мина срещата с доброволките? Що за момичета са? — попита неспокойно Адриана, подаде питието на Оливия и седна срещу нея.

— Струват ми се симпатични, макар че от пръв поглед нищо не е ясно. Нямат никакъв опит, но ще се научат на каквото трябва — каза Оливия. — Ситуацията го изисква.

— Така е — съгласи се Адриана. — А и трудностите, пред които се изправяме ние, са нищо в сравнение с изпитанията, очакващи момчетата ни. Идват тежки времена, Оливия — въздъхна Адриана. — Но поне двамата с Хари се виждахте по-често, отколкото повечето хора във вашето положение.

— Да, вярно е — съгласи се механично Оливия.

Адриана впери поглед в снаха си.

— Chérie, не искам да се бъркам, където не ми е работа, но всичко наред ли е между вас с Хари?

— Да — кимна Оливия и през тялото й пробягна неприятна тръпка при мисълта колко проницателна можеше да е Адриана. — Наслаждаваме се на малкото си време заедно.

Адриана проучи лицето й с поглед.

— Да, времето ви заедно наистина е малко. Може би именно в това се корени причината за… отчуждеността, която понякога усещам помежду ви.

— Навярно си права, Адриана — хвана нишката на свекърва си Оливия. — През изминалите седмици сме прекарали едва няколко часа заедно.

— Е, ако пуснат Хари в отпуск, можете да заминете на почивка. Все пак нямахте дори меден месец.

На Оливия буквално й прилоша при мисълта да се уедини с Хари на някое далечно място.

— Адриана, смятам, че и двамата сме се отдали на войната. Пък и ни чака цял живот заедно.

— Много великодушно от твоя страна, Оливия, и — Адриана потрепери видимо — да се надяваме, че си права.

Германските войски нахлуха в Дания и Норвегия, поставяйки началото на великобританската операция.

Но въпреки мрачния фон на войната и напрегнатото очакване немските въоръжени сили да атакуват бреговете на Великобритания, Оливия откри, че харесва новия си живот. Надзорът над доброволките не й оставяше много свободно време; беше се превърнала в същински експерт по приветствените срещи за новодошлите момичета и разрешаването на възникващите от време навреме усложнения.

В общи линии доброволките бяха весела компания, и често, когато им носеше сандвичи по обяд, посядваше с тях на полето, развличайки се с ведрите им закачки. Ако не се грижеше за поверените й момичета, или си нямаше работа с някой повреден трактор, или пък не гонеше избягало от кочината прасе, стоеше в къщата с Адриана. Банкетната зала се беше превърнала в складово помещение за стотиците шапки, шалове и чорапи, оплетени от жените на Норфък за момчетата им в армията.

По ирония на съдбата „Уортън Парк“ беше по-оживено място, отколкото преди войната: момичетата прехвърчаха насам-натам, а жените от имението шетаха из балната зала, опаковайки плетивата в кашони.

Постепенно Оливия бе стигнала до заключението, че свекърва й е крайно изнежена жена. Обикновено се преструваше на неразположена и при най-малките наченки на усложнение се оттегляше в стаята си, понякога заключвайки се там с дни. Оливия не смееше да си помисли какво щеше да се случи с „Уортън Парк“, ако нея я нямаше. Прислугата все по-често и по-често започваше да се обръща към нея за наставления.

Зимата премина в пролет, а „Фалшивата война“ отстъпи място на истинската, когато Германия нападна Франция. Нацистите продължиха похода си за господство над Европа, нахлувайки в Холандия, след което се отправиха на запад през Белгия.

Хари и батальонът му се нанесоха в училището интернат в градчето Холт. Тъй като германските войски вече наближаваха Ламанша и опасността от инвазия ставаше все по-осезаема, охранителните части по норфъкското крайбрежие бяха нащрек.

Към края на май се разрази битката в Дюнкерк^[1]. Оливия прекарваше вечерите си свита над радиото в някоя от колибите на доброволките, където обикновено слушаше новинарските емисии. Приятелите на две от момичетата, Бридж и Мери, участваха в битката. Два дни по-късно радиоговорителят съобщи, че Дюнкерк е в ход на евакуация и великобританските въоръжени сили биват изтегляни от територията му. Шегите и закачките секнаха и всички в имението зачакаха с притаен дъх да разберат дали операцията е била успешна.

Когато Уинстън Чърчил, новият министър-председател, излъчи нощното си обръщение към нацията и съобщи, че триста трийсет и осем хиляди мъже са били избавени от бреговете и пристанищата на Дюнкерк, имението избухна в радушни възгласи и сълзи. Макар и всички да осъзнаваха, че всъщност страната им бе претърпяла жестоко поражение.

— Моля те, боже, нека Марли е един от спасените — плачеше Мери на рамото на Оливия. — Всичко давам, само да е невредим.

Оливия реши, че момичетата са си заслужили почерпката и успя да им уреди две кани с ябълково вино, за да отпразнуват повода. В отсъствието на Бил Елзи бързо се беше сприятелила с Мери и неофициално се бе присъединила към редиците на доброволките, служейки им като гид по време на разходките им до Кромър.

Веднъж Оливия я намери спотаена в един ъгъл и отиде да я види.

— Елзи, изглеждаш страшно оклюмала. Добре ли си?

— Откровено казано, госпожице Оливия, не съм. Седя си тук, слушам новините и си мисля, че всеки момент моят Бил и нашият Хари също може да заминат. Наистина не знам как бих живяла без него. — Елзи избърса една самотна сълза от окото си.

Оливия я прегърна.

— Опитай да не се тревожиш толкова, Елзи — утеши я тя, гузна, задето мисълта, че можеше да призоват и нейния съпруг на фронта не изтръгваше почти никаква емоция у нея. — Хари твърди, че Бил е най-добрият войник в батальона му, а и едно птиченце ми каза, че предстои да го повишат в сержант, но — Оливия долепи пръст до устните си — не споделяй с никого, че съм ти издала.

Лицето на Елзи се оживи.

— Ооо! Наистина ли, госпожице Оливия? Ако наистина се случи, така ще се гордея с него — обяви щастливо тя.