Лусинда Райли
Орхидеената къща (30)

29

До осем часа същата вечер колата под наем, която бе карала през последните няколко месеца, вече беше върната на фирмата. Малката вила блестеше от чистота, а таксито, което щеше да я откара до летището, беше уредено за седем и половина сутринта. Ръчната й пътническа чанта я чакаше до вратата — изобщо беше готова за тръгване.

Огледа се из всекидневната, обладана от внезапна привързаност към четирите стени, станали мълчаливи свидетели на мъката й и подсигурили й стоически, макар и елементарно убежище в момент, когато бе имала огромна нужда от такова.

Джулия стана, отиде до входната врата и я отвори. Вдиша от свежата, чиста миризма на Северно море и отправи последен поглед към лодките, клатушкащи се на пристанището под хълма й.

— Здравей, Джулия.

Гласът от тъмното накара сърцето й да подскочи чак до гърлото й.

— Аз съм, Кит — обясни гласът и черна фигура пристъпи към смътната светлина, струята откъм вътрешността на къщата.

Джулия замръзна на място. Заповяда на тялото си да направи три стъпки назад, да залости вратата и да се скрие зад дивана, докато гостенинът не си отидеше. То не откликна, затова Джулия остана закована в същата точка.

— Виж, знам, че заминаваш утре…

— Откъде знаеш?! — кресна тя, доволна да открие, че поне гласът я слушаше.

— Обадих се на сестра ти. Притесних се, като не можах да се свържа с теб.

— Ха! — не успя да се сдържи Джулия.

— Джулия… — Кит направи още няколко стъпки напред и ръцете на Джулия заприщиха инстинктивно вратата.

— Чуй, мисля, че е станало някакво недоразумение. Позволяваш ли да вляза и да ти обясня?

— Всъщност не е необходимо. Наясно съм какво е недоразумението, Кит, и то напълно. А сега ме извини, но утре сутрин потеглям рано и трябва да си лягам. Лека нощ.

Джулия направи две стъпки назад и понечи да затвори вратата.

— Моля те, Джулия — Кит задържа вратата с длан, — просто ми дай възможност да ти обясня, макар и само колкото да не се разделяме по този начин. Не искам да ме запомниш така, наистина не искам.

Джулия въздъхна, сви рамене и склони.

— Щом настояваш… Имаш пет минути. — Обърна се и отиде да седне на дивана.

Кит я последва и спря до камината.

— Не ти се обадих миналата седмица, защото Ани роди.

— Да, знам. Поздравления — усмихна се насила Джулия.

— Благодаря. Ще й предам, като се чуем следващия път.

Джулия вдигна вежда презрително.

— Ако обичаш, не ме баламосвай, Кит. Видях трима ви в Холт. Изглеждахте много щастливи заедно. Всичко е наред, не мисли за мен.

— Да, всичко е наред, Джулия. Вече е наред. Виж какво — Кит почеса главата си притеснено, — искаш ли да научиш истината, или предпочиташ да се придържаш към сценария, който цял Северен Норфък ми е съчинил през последните няколко седмици? Ти решаваш.

— Защо не? — сви равнодушно рамене Джулия. — Щом настояваш.

— Независимо от това дали истината те интересува, или не, чувствам, че ти я дължа. Така че — въздъхна Кит, — накратко казано. Ани ми е много стара и скъпа приятелка. Преди дванайсет години ми помогна да преодолея много труден етап от живота ми. Както и да е, впоследствие замина за САЩ, където често й гостувах. Миналата година ми сподели, че най-сетне срещнала любовта на живота си. Никога не я бях чувал толкова щастлива. Единственият проблем, както тя самата посочи, се състоял в това, че приятелят й страдал от фобия от обвързване. Била сигурна, че я обичал, но все не се решавал да предприеме следващата стъпка. Не смеел дори да заживее с нея, камо ли да й предложи брак. И тогава, бинго!! Ани разбира, че е бременна. На трийсет и четири години е, носи детето на мъжа, когото обича, и няма никакво намерение да прави аборт.

— Така е. Аз също не бих направила — съгласи се Джулия.

— Естествено Джед, връзкофобът, се шашва и къса с нея. Ани е съкрушена и решава, че е най-добре да избяга от спомените и да се съсредоточи върху бременността си. Затова търси моята помощ и ме моли да отседне у дома до раждането на бебето. Аз, разбира се, съм съгласен. По онова време тъкмо се нанасях в „Уортън Парк“, пък там място има колкото щеш. Откровено казано, се зарадвах, че ще имам компания — обясни Кит. — И така, преди няколко дни Ани роди две седмици преждевременно, а аз опитвам да играя ролята на грижовния партньор.

— Много мило от твоя страна — неохотно каза Джулия.

— Това беше най-малкото, което можех да направя за човек, подал ми ръка в труден момент — повтори Кит. — Макар и да се чувствах като пълен измамник. Една от медицинските сестри дори коментира, че бебето приличало на мен! — изкиска се Кит. — След като Марли се появи на бял свят, пратих имейл на Джед в Съединените щати, за да го известя, че му се е родил прекрасен син. Изпратих му и снимка, която бях направил веднага след раждането.

— Ани знаеше ли за това? — прекъсна го Джулия.

— Не, нямаше ни най-малка представа. Но аз знаех, че иска Джед да научи. Реших да заложа на предположението, че при вида на такова малко, съвършено същество дори най-каменното сърце би се разнежило. И voilà! Точно така стана — усмихна се Кит. — Преди два дни истинският татко се появи в „Уортън Парк“ и моментално се влюби в сина си, затова грабва мама и бебе и ги отвежда към семейно блаженство отвъд Океана.

— Еха! — възхити се Джулия. — Ама че история.

— С удивително щастлив завършек за разнообразие. Поне така изглежда — добави цинично Кит.

— Менят ли вълците нрава си? — пророни Джулия, почти на себе си. — Не знам дали аз самата бих простила на човек, който ме е изоставил. Как би му имала доверие Ани?

— Лесно. Обича го, Джулия. И ако нещо може да промени нрава на вълка, за да използвам твоята метафора, то това несъмнено ще е едно малко бебче. Добави годежен пръстен с огромен диамант и сватба, веднага щом Ани се възстанови, както и цял куп уговорки за срещи с брокери на недвижими имоти в Гринуич, и за по-позитивно начало едва ли човек може да се надява. Ани прояви смелост и реши да му се довери. Надявам се да й провърви. Заслужава го. Преживя същински ад през изминалите няколко месеца. Направих каквото можах, но бях просто заместник, нищо повече.

— Имала е късмет, че си бил до нея, Кит — каза искрено Джулия.

— Знам, че те подложих на незаслужени болка и разочарование, Джулия, но не можех да не й помогна.

— Да. — Джулия впери очи в огъня. След известно време вдигна поглед към него. — Кит, защо не ми каза какво правиш? Най-малкото сме приятели.

— Джулия, Джулия… — поклати отчаяно глава Кит, — наистина ли не разбираш защо?

— Не. Прощавай, но не мога да проумея.

— Добре тогава, нека ти изясня нещата: съвсем ясно си спомням болката, която се изписа по лицето ти, като видя Ани във вътрешния двор преди няколко седмици. Съзнавайки, че е предизвикана от мъката по момченцето, което наскоро си загубила, реших, че най-малко имаш нужда от подробна информация за жена в напреднала бременност и периодични сведения след постъпването й в болницата. Или пък среща с новороденото мъниче, ако случайно наминеш да ме видиш в „Уортън Парк“. Опитах се да те защитя от всички тези неща, Джулия, това е. Не исках да те разстройвам точно сега, когато започваш да се съвземаш.

— О! — Очите на Джулия плувнаха в неканени сълзи.

Кит стана и отиде да седне на дивана до нея. Взе едната й ръка и я сложи в своята.

— Признавам, че опитът ми се оказа наивен и неуспешен. Подцених способностите на затвореното ни общество, бързината, с която плъзват слуховете, и факта, че всички като че ли са заинтригувани от моите „залитания“, както неотдавна се изрази чистачът ми. Свикнал съм с дискретния живот. Пък и никога не съм „живял“ някъде за дълго време, все съм бил временен посетител. Процесът на адаптация ще е доста продължителен. В момента половината жители на графството ме гледат с вдигнати вежди и се питат къде съм скрил „съпругата“ и новороденото ми дете.

— Съвсем нормално — коментира Джулия. — Изглеждахте доста сплотени, като ви видях в Холт. Опасявам се, че и аз си направих същото заключение.

— Както и сестра ти, която по-рано разговаря с мен, сякаш под носа й имаше особено неприятно зловоние. Както и да е, приемам цялата вина. Може би трябваше да ти кажа, но те умолявам да ми повярваш, че скрих от теб с най-добро намерение. В същото време нямах желание да те излъжа, че съм някъде другаде, затова предпочетох да се покрия. Много извинявай, Джулия, наистина. Като се замисля, май доста зле подходих към ситуацията. Сигурно си ме взела за абсолютен кретен. В единия момент те целувам и те каня на друга среща, а в следващия се разхождам с новородено из Холт!

— Горе-долу позна — съгласи се Джулия. Усещаше, че губи почва под краката си и е на път отново да му се довери, да му повярва. Ако казваше истината, то се явяваше добър човек, откъдето и да го погледнеш. А контрастът спрямо последните й негативни мисли представляваше огромен емоционален скок.

— Двамата с Ани някога били ли сте… обвързани? — попита го плахо.

— По никакъв начин — отсече Кит. — Помежду ни съществува онова рядко срещано явление приятелство между мъж и жена без всякакво сексуално привличане. Ани ми е като сестра, или по-скоро като сестрата, която бих искал да имам, ако я нямаше Бела. Не, боя се, че далеч не съм неин тип. Ани открай време си пада по здравеняци: от онези симпатяги с мощните мускули и изпъкнали гърди. — Кит сведе поглед към слабото си тяло и се усмихна широко. — Май не отговарям на описанието, а? Тя също не е мой тип. Прекалено е нахакана. Виждал съм я да мачка мъжете като валяк, докато, разбира се — добави Кит, — не срещна любовта на живота си. Сега е същинско котенце.

— Къде се запознахте?

— В университета. Бяхме съквартиранти по време на третата година от обучението ми в Единбург, поне докато не прекъснах.

— А защо прекъсна?

Кит въздъхна.

— Виж, Джулия, това не е едно от нещата, за които обичам да говоря. Сигурна ли си, че искаш да чуеш историята? Не е приятна.

— Да — кимна утвърдително тя. Нещо й подсказваше, че това беше липсващото звено от Кит и същността му. — Всъщност бих искала да я чуя. Но само ако си в състояние да ми я разкажеш.

— Добре — въздъхна Кит. — Останало ли е поне малко вино в тази къща? Една чашка ще ми се отрази добре.

— В хладилника има половин бутилка, но е на няколко дни.

— Ако няма риба, и ракът е риба — каза духовито Кит. — Ти отиди да донесеш виното и чаши, а аз ще се погрижа за това подобие на огън.

Джулия заситни разтърсена към кухнята. Едвам бе намерила сили да остави Кит в миналото си, а сега трябваше да приеме нова, доста правдоподобна история. За капак на всичко, когато бе хванал ръката й… същата онази електрическа вълна бе плъзнала нагоре по гръбнака й.

— Ето го. Сигурно вече не струва — каза тя, разливайки съдържанието на бутилката по чашите, и му подаде едната. — Е, започвай.

— Наистина не струва — каза Кит, отпивайки глътка, — но няма значение. Така… ако не възразяваш, ще ти представя сбития вариант, само основното. Незнайно защо, така ми е по-лесно — въздъхна той. — Както вече споменах, през третата година от следването ми живеех в една къща с Ани, която учеше архитектура, и още няколко колеги от университета. Най-добрата приятелка на Ани, Мила, й гостуваше от Лондон по време на първия семестър. Тогава бях на двайсет и две и се влюбих в Мила от пръв поглед. Тя беше най-жизненото, прелестно и харизматично човешко същество, което някога бях срещал. Стаята светваше, влезеше ли в нея. Учеше в колежа по драматично изкуство, мечтата й беше да стане актриса… — Кит поклати глава. — Сигурен съм, че щеше да пожъне големи успехи, ако…

— Ако какво? — подкани го Джулия.

— Ще стигнем и до това. Както и да е, въпреки че Ани ме предупреждаваше да не се увличам и че Мила била лекомислено момиче с много скрити проблеми, аз се хвърлих с главата напред. Мила като че ли също ме харесваше, макар и да бяхме доста различни, и така станахме двойка. В хода на следващата година прекарвах повече време по пътищата между Единбург и Лондон, отколкото на работа. Тя беше като наркотик… Просто не можех да дишам без нея.

— Първа любов — прошепна Джулия, мислейки за Ксавиер и момента на първата им среща.

— Да. Точно така — съгласи се Кит. — Само дето ми беше скимнало да се влюбя точно в най-неразгадаемата и обсебваща жена от всички. Но май именно тези й качества ме бяха привлекли. Животът с нея беше като пътуване във влакче на ужасите, никога не знаех къде сме в отношенията си, дали е истински моя. Както ми казваше, че ме боготвори, че ме обича повече от всичко на света, така и потъваше вдън земя за цяла седмина и повече. Достатъчно е да кажем, че кариерата ми пострада и едвам се задържах над водата в университета, но не ме беше грижа. — Кит се засмя сподавено. — Джулия, бях същинска откачалка.

— Е, какво стана след това?

— Продължих да кръстосвам до Лондон и обратно, а след около година дори аз самият проумях, че Мила започва да се държи странно. Откакто я помнех беше заредена с безкрайна енергия, можеше да купонясва по цяла нощ, но тази й енергия започна да избива на безумие. Имаше случаи, в които не мигваше по цял уикенд. Започна да се навърта в доста съмнително лондонско обкръжение и отслабваше видимо. И така, докато един уикенд не я заварих да си инжектира хероин в банята.

— О, боже — пророни Джулия. — Призна ли си?

— Наложи й се, бях я спипал на местопрестъплението. Знаех, че от време навреме смъркаше кокаин, но това беше къде-къде по-зле. Закле ми се, че ще откаже хероина, но трябвало да остана при нея, за да й помагам.

— И ти се съгласи?

— Най-безропотно. Изоставих учението и хукнах към Лондон да я спасявам.

— О, Кит! След три години тежък труд. Сигурно вече си бил на път да станеш доктор.

— Да. Оставаше ми само година. — Кит въздъхна. — Предупредих те, че съм пълна откачалка.

— А успя ли да спасиш Мила?

— Не, но тогава още не знаех, че единственият човек, който може да спаси зависимия, е самият зависим. Да, Мила безспорно полагаше усилия, рязко прекратяваше употребата на наркотици за няколко седмици подред, може би около месец, но в крайна сметка пак посягаше към тях. И естествено аз се превърнах във „врага“, в гадняра, който й взимаше парите, не я пускаше сама на улицата, подслушваше телефонните й разговори от опасение, че говори с дилъра си… Изобщо — мразеше ме. Мразеше ме. — Кит прокара пръсти през рошавата си коса. — Продължихме така няколко месеца, докато един ден, като се върнах от магазина, не я намерих вкъщи. На следващия ден полицията я намери в безсъзнание в една канавка. Беше взела свръхдоза. От болницата я записаха в рехабилитационен център и тя ми обеща, че ще даде всичко от себе си да се очисти. Молеше ме отчаяно да не я изоставям. Съгласих се при едно условие, да остане в центъра и да приеме необходимата помощ. Освен това я уверих, че подхване ли отново наркотиците, ще я напусна завинаги.

— Нямал си друг избор, Кит. Така е било най-добре и за Мила, и за теб самия.

— Това беше становището на професионалистите — съгласи се Кит. — Като излезе от центъра, прекарахме последните си хубави мигове — продължи с разказа си той. — Успях да си върна моята Мила за три приказни месеца. Дори говореше, че искала да се върне в колежа по драматично изкуство. Аз пък планирах да продължа медицинското си образование в Лондон. — Кит сви рамене. — Всичко вървеше нормално, прекрасно дори.

— Но не продължи дълго, нали?

— Не — Кит поклати горестно плава. — Вече се бях научил да разпознавам издайническите знаци: неистовото поведение, лилавите сенки под очите й, загубата на тегло… Може и да се бях отказал от университетското си образование, но вече имах докторска степен по Мила и наркотичната зависимост. Тя отричаше, но аз знаех, че отново е посегнала към хероина. Затова изпълних заплахата си с надеждата, че ще се стресне и ще осъзнае грешката си. Господи, Джулия, беше ужасно. Пищя, рида, умоляваше ме да не я изоставям, каза, че щяла да се самоубие, ако я напусна… — Кит зарови лице в ръцете си. — Това беше най-трудното нещо, което някога съм правил. Обичах я толкова много, но знаех, че нищо няма да се промени, ако не си тръгна, а и вече осъзнавах, че ме дърпа надолу.

Джулия протегна ръка инстинктивно, за да го утеши.

— Кит, не мога дори да си го представя… — прошепна тя. — Помогна ли ти тази стъпка?

— Не! Разбира се, че не помогна. — Той се изсмя мрачно. — Странях от нея цяла седмица, макар че поне по двайсет пъти на ден ми се налагаше да се възпирам, а когато накрая се върнах в апартамента, го намерих пуст. Естествено, известих полицията. След три седмици я намериха в бърлогата на един прочут дилър. Мъртва.

— Много съжалявам, Кит — прошепна Джулия и откри, че думите й прозвучаха също толкова празно, колкото и когато ги бяха повтаряли на самата нея.

— Ами да… аз също. — Той вдигна глава от ръцете си. — Беше казала, че ще се самоубие, ако я напусна… и в общи линии точно това направи. Резултатите от аутопсията показаха, че е починала от солидна свръхдоза, но имаше и нещо по-лошо: била е и насилена многократно преди смъртта си. Очевидно е прибягнала до проституция, за да си осигури дозата. И преди бях виждал синини на странни места по тялото й и, макар да се опитвах да не им обръщам внимание, трябваше да се примиря с факта, че вероятно бе спала с други мъже за пари, докато е била с мен.

Кит замълча и впери поглед в огъня, а в очите му се виждаше, че изживява всичката болка наново.

— Аз… о, Кит, не знам какво да кажа — прошепна тя.

— Както сама знаеш, Джулия, винаги е най-добре да си замълчиш, когато няма какво да се каже. След това… ами, потънах в калта. Чувствах се толкова виновен, задето я бях оставил, толкова ядосан, задето бе пропиляла живота си и най-вече озлобен, задето беше избрала хероина и последвалата го смърт пред мен. Чисто и просто загубих вяра в човечеството. Всички онези поучения за човешката доброта и за това как любовта щяла да спаси света… всички се оказаха въздух под налягане. Нашата история нямаше щастлив финал; в края й останаха само мъртвото, съсипано тяло на млада жена и един рухнал, все още жив мъж. — Кит се усмихна горчиво.

— Тоест ти се е наложило да приемеш факта, че контролът не е в твои ръце? Че понякога каквото и да правиш, колкото и усилия и любов да налагаш във всичко, резултатът си остава същият? Поне аз това научих през изминалите няколко месеца — каза тихо Джулия.

— Да, май това се получи — потвърди Кит. — И ми отне години да видя обратната страна на нещата: че понякога постъпките ти са от значение и не бива да губиш вяра. Естествено, в дългосрочен план тези трагедии ни правят по-мъдри хора, по-запознати с несъвършенствата на човешката природа. Но, боже мой, колко дълго време ми отне това прозрение. Бих казал, че след смъртта й изпаднах в нещо като криза.

— Тогава ли ти е помогнала Ани?

— Да. Беше невероятна. Като чу за случилото се, веднага се спусна към Лондон и ме откара до Единбург, обсипвайки ме с грижи и внимание, за каквито пише по книгите. Непрестанно ме уверяваше, че Мила открай време имала лабилна психика, че нямало как да й помогна, че съм я обичал и съм се грижил за нея предостатъчно, че не бива да изпитвам вина за случилото се. Аз, естествено, не я слушах — изкиска се Кит — и продължавах да се тормозя, да страня от околния свят. Повярвай ми, Джулия — каза той, поглеждайки я право в очите, — ти не си нищо пред мен. Години наред живях изцяло самовглъбен. Толкова бесен бях!

— Не го намирам за грях, Кит. Преживял си същински ад. А как преодоля гнева?

— Преди няколко години ме споходи просветление. Докато се бях отдал на пътешестване, прекарах три месеца в Бирма, точно на границата с Тайланд, където преподавах английски език в едно сиропиталище — разказа Кит. — На колкото и ужасяващи неща да се бях нагледал, тамошната картина ме порази. Повечето деца нямаха нищо друго, освен дрехите на гърба си. Родителите им или бяха застреляни в Бирма, или бяха избягали отвъд тайландската граница в отчаяно търсене на работа. Тези деца бяха изоставени в ничия земя. И то в опасно време; тайландското правителство отказваше да ги пусне в територията си, а върнеха ли се у дома, чакаше ги смърт. Съвсем буквално нямаха никакво бъдеше. И въпреки това… — за пръв път очите на Кит заблещукаха от сълзи, — бяха безкрайно благодарни дори за най-дребния подарък. Радваха се на нова футболна топка, сякаш си им дал билети за финалите на световната купа. Всяко дете хранеше своите си надежди за бъдещето, макар и да не го очакваше такова. Не се отказваха от живота, макар и да им беше изиграл подъл номер. — Кит избърса очите си грубо. — Знам, че е клише, но виждайки онези деца, изстрадали толкова в кратките си животи, колкото дори не можех да си представя, а идващи всяка сутрин с усмивки на лица и готови да посрещнат новия ден… тази гледка някак ме зареди. Най-просто казано — поясни той, — осъзнах, че съм един самовглъбен дрисльо, пропилял последните десет години от живота си в самосъжаление. Щом тези деца можеха да гледат с нетърпение към бъдещето и, още по-важното, да не губят вяра в човешката доброта, то нима аз, с всичките ми житейски преимущества, не можех?

Поседяха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

— Когато бях малко момиченце — прокашля се накрая Джулия, — майка ми ми разказа за Играта на радостта от детската книжка „Полиана“. Според нейните правила трябва да мислиш за онова, което имаш, не за онова, което нямаш. Идеята е банална и твърде опростена, знам, но в нея има и нещо вярно.

— Да, така е. Именно така гледаха на живота онези бирмански деца. — По лицето на Кит внезапно се появи усмивка. — Дявол да го вземе, май сме си лика-прилика, а?! Само дето ти проявяваш такова… — Кит потърси подходящата дума — достойнство през цялото време. Да — потвърди собственото си изказване той, — достойнство. И съжалявам, ако последните ми дела са допринесли за недоверието ти към човешката природа. Кълна се, че не съм онзи Кит, за когото си ме взела. Повярвай ми, исках единствено да те защитя.

— Няма нищо, Кит. Вярвам ти — каза Джулия, изненадана да открие, че е така.

— Ето, виждаш ли? — вдигна рамене Кит. — Тук се крие разликата между двама ни; някога нямаше да проявя дори търпението да изслушам нечие оправдание. Все си търсех причина да отблъсна околните. Но ти гарантирам, че вече съм различен човек. Особено с теб, Джулия.

— Кит, не се самообвинявай така. И ти си се погрижил за Ани, когато тя е имала нужда от помощ.

— Май клоня към подобрение, да. Поне… — Кит замълча и я погледна в очите — за пръв път ми се случва да хукна към някоя жена, за да й дам обяснение за постъпките си, преди да е отплавала към френския залез.

— Оценявам го, Кит.

— Наистина ли заминаваш, Джулия? Не искам да си тръгваш. Наистина не искам — изстреля той ненадейно.

Последва пауза, в която Джулия се опита да асимилира думите на Кит. Внезапно й стана горещо и неловко.

— Недей, Кит, моля те, недей — прошепна тя. — Аз… не мога да го понеса точно сега.

— Недоверието си е намерило пролука, а? Заради Ани и бебето й, нали?

— Извинявай — пророни Джулия.

— Божичко!! — Кит скочи на крака и закръстосва из малката стаичка. — Колко типично, да му се не види!! За пръв път след трагедията с Мила изпитвам чувства към друга жена, а погледни как оплетох конците. Извинявай — махна с ръка той, — нали те предупредих за склонността ми към самовглъбяване? Прощавай, Джулия, но виж какво, трябва да ти кажа нещо… — Кит продължаваше да крачи напред-назад, ускорявайки темпото, а думите се изляха от устата му наведнъж: — Трябва да ти призная, че май съм влюбен в теб. Разбрах го, докато ти помагах при боледуването, без да изпитвам каквато и да е тягост. Харесваше ми да знам, че се нуждаеш от мен, а толкова години бягах от всяка жена, потърсила подкрепата ми. Чувството беше… невероятно!

Кит й прати усмивка на толкова искрена радост, че на Джулия й се прииска да откликне спонтанно и да се хвърли в прегръдките му. Но все пак се удържа — вече не бяха тийнейджъри, за пръв път вкусили любовната тръпка. И двамата бяха извървели поне една трета от житейския си път и неволите ги бяха повредили непоправимо.

Тя отвори уста да каже нещо, но Кит, влязъл в крачка, успя пръв да вземе думата.

— Естествено Ани първа откри белезите. Започна да ми се подсмихва, като не спирах да говоря за теб… — Кит отново закръстосва. — Онази нощ, когато ти дойде на вечеря в „Уортън Парк“, нарочно излезе някъде, което, предполагам, е засилило подозренията ти. Тя беше човекът, който ме подтикна да ти призная за чувствата си. Казах й, че още не си готова, но тя заяви, че ще го понесеш.

— Не съм готова, Кит.

Думите напуснаха устата й, преди да е успяла да ги възпре.

— Минало е толкова малко време, откакто… мислех, че съм… — Джулия прехапа долната си устна. — Но не съм.

Кит изглеждаше, сякаш се смаляваше пред очите й.

— Ясно — каза накрая. — Добре. Ами в такъв случай — прокашля се той, — май сам съм си виновен. Не се самообвинявам излишно, просто е така. Мамка му! Както и да е, ще те оставя на мира.

— Аз… съжалявам. Просто… не мога.

— Недей. Разбирам те. Наистина. — Кит зарови ръце в джобовете си и тръгна към вратата, но после се върна при нея и си пое дълбока глътка въздух. — Просто искам да знаеш, че ако, ако някога се почувстваш готова да… ами, да ми се довериш и да ми дадеш втори шанс, обещавам, че ще съм насреща. Много ме бива в това… или поне някога ме биваше. За нищо на света не бих те наранил, не и умишлено.

— Благодаря ти, Кит.

— А най-странното е — Кит спря при вратата, — че още от първата ни среща те нося в сърцето си.

Джулия не можеше да вдигне поглед към него, тъй като очите й се изпълваха със сълзи.

— Знаеш къде да ме намериш — каза Кит. — Опитай да се грижиш за себе си, заради мен. Довиждане, скъпа.

Вратата се затвори зад него.