Лусинда Райли
Орхидеената къща (29)

28

През следващите два дни Джулия се шляеше безцелно из виличката, неспособна да се отпусне пред чисто новия широкоекранен телевизор, който вече й бяха доставили и монтирали в ъгъла на всекидневната. Ходеше на дълги разходки през мочурищата, мъчейки се да проумее какво точно я терзаеше така.

Всичко беше толкова объркващо. Кит беше объркващ. В единия момент я предупреждаваше, че е същински „кошмар“, а в следващия й казваше, че иска да я види отново и я целуваше. И защо изобщо я беше грижа? Нея, наскоро овдовялата жена, все още в траур по покойния си съпруг: същата онази, която само преди две седмици не бе способна да се изправи пред света? След всички тези размисли се озоваваше в леглото, преживявайки наново в съзнанието си целувката му, фантазирайки си за… нещо повече.

Съвсем не проумяваше защо Кит имаше такъв ефект върху нея.

Най-лошото беше, че нещо я подтикваше да проверява мобилния си телефон за нови съобщения на всеки няколко минути, а понеже клетъчният обхват беше толкова слаб, дори в банята, й се налагаше да ходи до „Хай Стрийт“, за да прави проверките си.

И още по-лошо — след четири дни телефонът й упорито продължаваше да си стои без съобщения.

Като мина цяла седмица, без да получи и дума от него, Джулия се събуди от неспокоен сън с убеждението, че трябва да забрави за Кит и да продължи напред с живота си. Той сам я беше предупредил за „кошмарните“ си склонности и фактът, че не беше спазил обещанието си да й се обади, представляваше неоспоримо доказателство за това.

Докато се къпеше, телефонът й иззвъня от ръба на ваната и тя го сграбчи с мокра ръка.

— Ало?

— Алиша е. Как си?

Сърцето й се сви.

— Добре, благодаря. Ти? — попита Джулия, щипнала телефона под брадичката си, докато се подсушаваше с кърпата.

— И аз съм добре. Извинявай, че не ти се обадих по-рано. Имах много натоварена седмица. Как мина вечерята с Кит?

— Добре, чудесно — сопна се Джулия.

— Хубаво. Виждала ли си го оттогава?

— Не.

— Ясно — отвърна Алиша. — Значи помежду ви… не е пламнала искра?

— Естествено, че не! Ха! Та ние сме само приятели.

— Хубаво, радвам се.

— Така ли? Защо? Мислех, че го харесваш — каза Джулия, неспособна да удържи възмущението си.

— О, харесвам го. Поне някога го харесвах, но… ох, забрави. Просто смятам, че…

— Какво смяташ? Хайде, Алиша, казвай каквото ще казваш — настоя тя.

— Успокой се, Джулия. Пък и няма никакво значение, щом не си се обвързала с него. Просто исках да те предупредя, че светът на лорд Крофърд като че ли не е толкова нормален, колкото си мислех някога. Както и да е, не е моя работа.

— Права си, не е — озъби се Джулия и смени темата. — Как са децата?

— В постоянна бойна готовност, не се спират — въздъхна Алиша. — С Макс искахме да те поканим на неделен обяд утре.

— Благодаря, Алиша, но ще ти откажа. Ще… — Джулия се разтърси из главата си за правдоподобно оправдание — ходя на разходка.

— Ще ходиш на разходка?!

— Да. — Джулия влезе в спалнята, чакайки сигналът да се разпадне. — До скоро чуване. Чао.

Хвърли телефона на леглото, проклинайки Алиша и Кит, задето бяха способни да я изкарат извън нерви; но най-вече проклинайки себе си заради неоправдано бурната си реакция.

Отчаяна, Джулия се качи в колата и тръгна към Холт, за да пропилее час-два. Купи си храна, макар че нямаше никакъв апетит, и ароматна свещ, която едва ли някога щеше да запали. Тръгна мудно по „Хай Стрийт“, стигайки до малкия бутик, откъдето си беше купила дрехите преди седмица, и влезе да разгледа стоката. Не си хареса нищо, пък и мястото й напомняше за вълнението, с което го беше посетила предишния път. Погледът й попадна върху детенце на възрастта на Габриел, с подобни на неговите къдрици и големи сини очи, но не и толкова красиво — не, нямаше по-красиво дете, — което щапукаше из магазина, докато майка му плащаше за покупките си…

Джулия излезе на улицата с познатото парене в очите и закрачи умърлушено към колата си.

И тогава го видя: излезе от колата си и я заобиколи, за да отвори пасажерската врата, откъдето жената, сияеща от радост, му се усмихна признателно; след това отвори и задната врата, внимателно изваждайки от седалката мъничко новородено бебче. Целуна го нежно по главата, после го подаде на майка му и отвори багажника, за да извади детската количка. Като настаниха бебето в нея, се отправиха в посока към Джулия и Кит преметна закрилнически ръка през раменете на майката.

По инстинкт Джулия се скри зад най-близката кола, а те минаха достатъчно близо покрай нея, че да чуе носовия американски говор на Ани и отчетливия смях на Кит.

— О, боже — пророни дрезгаво Джулия, а веднага щом се загубиха от полезрението й, хукна към колата си и влезе вътре. — Боже господи!!! Как не го е срам! — изкрещя, удряйки волана със същата сила, с която и сърцето блъскаше в гърдите й. Запали двигателя и излетя от паркинга.

Същата нощ пресуши цяла бутилка вино, вбесявайки се все повече с всяка следваща чаша. Кит си играеше с нея, от ясно по-ясно беше. Всичките му сантиментални излияния от рода на „знам как се чувстваш“ очевидно бяха камуфлаж за човек със сърце, по-кораво от шлифован диамант. Може би, разсъждаваше Джулия, унищожавайки и остатъка от бутилката, така си доставяше удоволствие. Беше просто поредният донжуан.

— Горкото бебе, горката Ани — прошепна тя, олюлявайки се нагоре по стълбите, преди да се метне върху леглото с дрехи.

Но в същото време… беше се държал толкова мило с нея, така я беше обгрижвал, докато боледуваше…

По едната й буза се търкулна сълза. Ефектът на гнева се беше изчерпал.

Липсваше й…

— О, боже… — простена с отворено от алкохола съзнание. Истината беше, че някак, един господ знаеше как, се беше влюбила в Кит Крофърд.

 

 

В понеделник сутрин Джулия отиде до офиса на туристическата агенция в Холт и си купи билет за Франция. Неделята й бе минала в самотна махмурлийска мъглявина и след няколко следобедни часа пред телевизора. Джулия си беше направила вечеря, придружавайки я с едно добро мъмрене. Не биваше да позволява на злощастното си изживяване с Кит да осуети завръщането й към живота. Трябваше да използва натрупания опит, да признае пред себе си колко уязвима беше по отношение на романтичните страсти и да не се забърква с други мъже, докато не се почувства „възродена“ и напълно готова.

С билета в чантата си, Джулия потегли към дома с много по-оптимистична нагласа. Полетът й беше в сряда, така че щеше да има време за сбогуване с близките, стягане на багаж и психическа подготовка.

Тъкмо завиваше към селцето Блейкни, когато мобилният й телефон иззвъня. Спря и след няколко секунди зазвъня отново. Джулия хвърли един поглед на екранчето и видя, че е получила гласово съобщение. Реши, че Алиша й прави проверка, но все пак долепи телефона до ухото си, влизайки в „Спар“ за кутия прясно мляко.

— Здравей, Джулия, Кит е. Много извинявай, че чак сега се обаждам. Седмицата се оказа неочаквано напрегната. Искаш ли утре да обядваме заедно? Дано се чувстваш по-добре. Обади ми се, когато можеш. Чао.

— ХА! — викна Джулия, стряскайки пенсионера, който си взимаше масло от хладилната витрина до нея. — Извинете — каза му, занесе млякото си до касата, плати и изтърча от магазина.

Заобикаляйки къщата си, за да паркира, Джулия отметна глава назад и се изсмя на глас.

— Ха, ха! Напрегната седмица, а, Кит? Ха, ха! Е, нищо чудно, като се има предвид, че приятелката ти, или може би съпругата ти… кой знае, е раждала отрочето ти!!! Ха! Ха! Ха!

Обзета от нелепо чувство на доволство, породено от факта, че Кит беше оправдал неласкавите й очаквания — и дори ги беше надхвърлил. — Джулия продължи да се смее маниакално дори в къщата. Адреналинът й предизвика неистов прилив на енергия и тя се спусна да събира малкото си дрехи и притежания, които възнамеряваше да отнесе със себе си във Франция.

Беше готова за петнайсет минути. Накрая се просна изтощена на дивана, клатейки недоумяващо глава при мисълта за съобщението на Кит.

Не можеше да повярва, че в даден момент го беше сравнила с Ксавиер, бедничкия й покоен съпруг, който, макар и да си имаше своите недостатъци, никога не бе преставал да я обича.

— Господи — пророни тя, после стана, излезе от къщата и тръгна с колата към дома на Алиша, за да си вземат довиждане.

 

 

— Ще ми липсваш, скъпа — каза Алиша, — но съм щастлива, че се чувстваш готова да се върнеш. Знам колко ще ти е трудно първите няколко седмици. Ако искаш да поговориш с някого, насреща съм — добави сериозно.

— Ще се постарая да поддържаме контакт — обеща Джулия. — Съзнавам, че никога не съм била идеалната сестра. Вечно заета, вечно на път, всички ангажименти, грижите за Ксавиер и Габриел…

Гласът на Джулия заглъхна, но тя не се предаде, знаейки, че трябваше, налагаше се да свикне да говори за тях, ако искаше да оцелее на място, където всички ги бяха познавали и обичали.

— Като че ли най-много ме смущава мисълта, че ще вляза у дома, а тях няма да ги има. — Джулия прехапа силно долната си устна, за да удържи сълзите. — Но както ти казваш, времето лекува. Просто трябва да проявя смелост и да изтърпя болката.

— Способна си да го направиш, Джулия, и ще се справиш. — Алиша седна до нея и взе ръката й. — Просто искам да кажа… ами, възхищавам ти се.

Джулия вдигна едната си вежда.

— Възхищаваш ми се? Нямаш повод, Алиша. Край мен винаги цари хаос, а твоят живот е толкова подреден. Колко пъти си ми подавала ръка.

— Просто сме различни. И повярвай ми, не мисля, че бих преживяла съдба като твоята. Да, методичен човек съм, мога да поддържам къщата, семейството и живота си в релси. Но застана ли на твое място, веднага ще рухна.

— Така ли мислиш?

— Да — кимна решително Алиша. — Сигурна съм, че тръгне ли нещо в грешна посока, няма да се справя. Понякога тази мисъл ме плаши…

Джулия рядко можеше да си представи Алиша толкова накърнима и съвестта я загложди заради всичката неприязън, която бе хранила към нея.

— Ти си прекрасна сестра, Алиша. Благодаря ти за всичко. Да знаеш, че ако някога ти се разхожда до Франция, винаги си добре дошла.

— Много бих се радвала, но аз лично не го виждам в близкото бъдеше, а ти? — попита Алиша, махвайки с ръка към безупречната си кухня. — Какво?! Мама няма да я има?! Малките им светове ще се разпаднат — усмихна се тя.

— Е, предложението си остава.

— Благодаря. Стегна ли багажа?

— Аха. Отне ми цели десет минути. Татко в Норфък ли е още? Искам да се сбогувам и с него.

— Последният път, като се чухме, беше в Лондон и се подготвяше за пътешествието си до Галапагос, но не пречи да му звъннеш — посъветва я Алиша. — Ами Елзи и останалата част от историята?

— Всъщност мислех да оставя това на теб. Защо не отскочиш да я видиш някой път? Много ще ти се зарадва. — В момента Джулия нямаше никакво желание да се запознава с още от интригите на Крофърдови.

— Добре. Ще се сбогуваш ли с Кит?

Очите на Джулия пламнаха.

— Не. Май е доста ангажиран в момента, не смяташ ли?

— Аз… не знам — отвърна неубедително Алиша. — Е, bon voyage, мила сестричке — добави и Джулия й позволи да я прегърне. — Моля те, умолявам те, нека поддържаме връзка оттук нататък.

— Добре, и много ти благодаря за всичко.

— Знаеш, че винаги съм насреща, Джулия.

— Да. Довиждане, Алиша. Предай много поздрави на децата.

На път към вкъщи изслуша половината от второто съобщение на Кит, в което той изразяваше опасението си, че не е получила първото. Тя нададе поредното гръмко „Ха!“, изтри съобщението и изключи мобилния си телефон.

 

 

На следващия ден Джулия седна под слабото слънце в градината на местната кръчма и се обади на Елзи и баща си, за да им съобщи, че е решила да се завърне вкъщи. Елзи, споходена от по-лек вариант на грипа, повалил Джулия, едвам говореше, а умът на Джордж като че ли вече беше на островите Галапагос.

— Прибираш се у дома, скъпа? В колибата? Хубаво, хубаво. Е, радвам се да те чуя.

— Не, тате, във Франция — обясни търпеливо Джулия, привикнала с разсеяността му по време на подготовка за поредното пътешествие.

— А, ясно. Така те искам! Рано или късно трябва да се върнеш в играта. И пред пианото.

— Стъпка по стъпка, тате — предупреди го Джулия.

— Да, разбира се. Е, аз заминавам този уикенд. Ако имаш компютър на разположение, ще можем да поддържаме връзка, както обикновено. Макар и да нямам представа как са комуникационните технологии по онези ширини.

— Пази се, тате.

— Ти също, скъпа. И не забравяй, че се гордея с теб.

— Благодаря, тате. Довиждане.

— Довиждане, скъпа.

Като прекъсна разговора, Джулия видя, че междувременно е получила съобщение от Кит. Изтри го, без да го прочете, довърши чашата вино и сандвича си и се замисли за утрешния ден и следващата трудна стъпка от пътешествието си. Сега, когато й предстоеше да поеме по този път, сърцето й се изпълваше със страх. На връщане към вилата Джулия размишляваше дали наистина бе готова да я напусне. Колкото и да я дразнеше натрапчивото внимание на Алиша, то й беше подсигурявало поне малко чувство за сигурност.

Във Франция щеше да остане насаме със спомените си.

Но нима имаше друг избор? Нищо не я задържаше тук, нищо.