Лусинда Райли
Орхидеената къща (28)

27

Джулия паркира пред рушащото се каменно стълбище, водещо към главния вход на „Уортън Парк“. Къщата тънеше в мрак, а затворената внушителна дъбова врата допринасяше за злокобния й вид. Хрумна й, че не беше попитала Кит откъм кой вход да влезе. Май това беше грешният. Джулия излезе от колата с бутилка вино в ръка, заключи я и заобиколи къщата, отправяйки се към по-познатия й вход за прислугата.

Докато вървеше, усещаше прилива на адреналин в тялото си; не разбираше защо се притеснява толкова. Все пак я очакваше просто спокойна вечеря с познат мъж, за когото не знаеше почти нищо — можеше да се окаже дори женен с деца. Самият Кит не беше споменал нищо по въпроса, а тя не го беше попитала.

Джулия застана пред вратата за прислугата, щастлива да види, че поне зад нея светеше лампа. Пое си дълбока глътка въздух и почука.

До няколко секунди Кит дойде да отвори.

— Здравей, Джулия. — Той я целуна по двете бузи. — Заповядай.

— Благодаря. — Джулия го последва през антрето и оттам в кухнята. — Донесох вино — обяви тя, оставяйки бутилката на същата онази борова маса, пред която бе седяла като малка.

— Благодаря — каза Кит, вперил поглед в нея. — Изглеждаш много по-добре, дявол да го вземе. А и този цвят доста ти прилича — добави одобрително, кимвайки с глава към новата й блуза. — Май грижите на доктор Крофърд са чудотворни. Бяло или червено? — попита я той, застанал пред вратата на кухненския килер.

— Няма значение — отвърна Джулия. Кога ли най-сетне щеше да се развърже езикът й и да се разсеят нервите? Кит се отправи към хладилника и тя го проследи с очи; дългите му крака бяха облечени в дънки, а торсът — в съвършено изгладена розова риза.

— В такъв случай ще започнем с бяло. — Извади една бутилка от вратата на хладилника и се върна в кухнята да я отвори. — Опасявам се, че дегустацията му ще е нещо като изследователска експедиция. Избата е пълна с френски вина, някои от които са доста стари. Не всички зреят еднакво добре, както навярно се досещаш. Това тук ще е или нектар, или оцет. — Той извади корковата тапа и подуши съдържанието на бутилката. — Всъщност не е нито едно от двете, но определено става за пиене.

— Може би трябва да потърсиш експертна оценка. Не е изключено в избата да има някои ценни бутилки. Ксавиер, моят… съпруг, купи бутилка вино за две хиляди евро от един търг.

— А имаше ли вкус на вино за две хиляди евро, като го отворихте? — попита Кит, поднасяйки й чашата.

— Беше хубаво, но нищо чак толкова особено. Все му разправях, че го е купил на пияна глава — усмихна се широко Джулия.

— Мен ако питаш, случаят е като с новите дрехи на императора — каза Кит, опитвайки виното си. — Нещо като хайвера и трюфелите; наречи ме еснаф, ако искаш, но не разбирам каква е цялата врява около малко рибешки яйца и някаква си най-обикновена гъба. Но да не забравяме, че аз ям, за да живея, а не обратното. А може би просто завиждам на богаташите, които могат да си позволят подобни прищевки. Понастоящем са най-отдолу в йерархията на личните ми нужди. Както и да е, наздраве, Джулия. Добре дошла отново в „Уортън Парк“.

— Благодаря ти за поканата — отвърна сковано Джулия, отпивайки глътка вино с надеждата, че ще я поотпусне. — Как мина срещата с адвоката?

— Всъщност именно затова те поканих тази вечер. Нужно ми е второ мнение по въпроса. А най-ценно ще е това на човек, който открай време обича тоя стар замък. — Той отиде до древната черна кухненска печка. — Ако не възразяваш, ще си излея мъката, докато готвя соса за спагетите.

— Да чуем — съгласи се Джулия. — За мен ще е разнообразие да послушам за нечии чужди беди.

— Продажбата на „Уортън Парк“ се провали.

— О, Кит! Не! Защо?

— По типични за съвремието ни причини — отвърна с равен глас той. — Очакваше се да приключим сделката в петък, но като седнахме на маса, адвокатът на купувача заяви, че трябвало да вземем под внимание спада в цените на недвижимите имоти спрямо деня на първоначалното договаряне и се налагало да сваля тази на имението с един милион. Оказва се, че Господин Хедж Фонд е претърпял известни загуби на пазара, в резултат на което не може да си позволи имението.

— Вярваш ли му? — реши да попита Джулия, питайки се как така досега не беше забелязала колко красиви очи имаше Кит.

— Знам ли? За момента се двоумя дали е зъл, подъл изнудвач, или зъл, подъл изнудвач — каза вяло Кит, бъркайки врящите спагети с вилица. — Важното в случая е, че съзнава колко трудно ще намеря друг купувач в условията на такъв пазар. Той държи големите карти.

— Ясно. Ама че зъл, подъл изнудвач — съгласи се Джулия, мъчейки се да задържи вниманието си върху разговора. — Можеш ли да си позволиш по-неизгодна продажба?

— Не и с дълговете, в които е затънало имението, а като добавиш и данък наследство върху нищожния остатък… За капак на всичко Господин Хедж Фонд иска да включа и вътрешния двор в сделката. Скимнало му, че не иска да има толкова близки съседи, и откровено казано — заяви Кит, — това направо ме вбеси.

— Представям си — каза Джулия. — Особено при положение че е избрал последния момент да ти го съобщи.

— Е — вдигна вежди Кит, — тъкмо така забогатяват богаташите, нали? Идеята, че бях спазарил вътрешния двор за себе си с намерението да го превърна в свой дом донякъде ми помогна да преглътна мисълта за продажбата на имението. А да си призная — вдигна ръце Кит, — това място започва да ми влиза под кожата. Което ме учудва, като се има предвид, че така й не го обикнах в детството си. Но истината си е истина. Колкото повече време прекарвам тук, толкова по-трудно ще склоня да продам „Уортън Парк“.

— Как възнамеряваш да постъпиш тогава?

Кит изсипа спагетите в гевгира и ги разпредели в две купи.

— Е, май това е въпросът за голямата награда. Така, вечерята е сервирана. — Кит допълни чашите им с вино и седна срещу нея.

— Благодаря, Кит. Ухае прекрасно.

— Радвам се. Обичам да готвя. Или поне да експериментирам. Нападай, преди да са изстинали.

— Опасявам се, че аз самата не съм голям експерт в кухнята — призна си Джулия, пъхвайки вилица спагети в устата си.

— Всичко е въпрос на опит, а едва ли си имала много такъв, като се има предвид начинът ти на живот. Пък и би било трагично да си отрежеш някой пръст, белейки зеленчуците. — Очите му просветнаха. — Би довело до някоя и друга липсваща нота от „Етюди“ на господи Шопен.

— Кажи сега, какви са плановете ти за „Уортън Парк“?

— Наистина не знам — призна си Кит. — Ти как би постъпила на мое място?

— О, Кит… — поклати глава Джулия. — Май не се съветваш с правилния човек. Знаеш колко обичам „Уортън Парк“. Аз пък знам, че чувството ми за справедливост би поело юздите. Така че почти със сигурност бих му казала да се пръждосва — усмихна се тя. — Но това е лично мое мнение, което отгоре на всичко не е повлияно от финансовия фактор. Така де, какво ще правиш, ако не продадеш имението на Господин Хедж Фонд? Можеш ли да си позволиш поддръжката му, докато се появи друг купувач?

— Ами снощи прегледах счетоводните книги, а тази сутрин се отбих до счетоводителя на имението. Излиза, че с доходите от фермата и тези от наемателите на колибите, съм на малка загуба. Но това се дължи на факта, че печалбите на имението обслужват лихвата по дълговете. — Кит си наля още вино. — Според счетоводителя „Уортън“ лесно може да се върне в релси с малко внимание към детайлите. Дълговете могат да бъдат консолидирани в една-единствена ипотека с по-нисък лихвен процент, а изпадналите вследствие на това средства ще могат да бъдат влети в закупуването на съвременно фермерско оборудване и назначаването на вещ иконом.

— Звучи ми доста обещаващо — коментира Джулия.

— Да, но пак не остава и пукната пара за реновирането на самата къща — въздъхна Кит. — По преценка на инспектора, който дойде да я огледа още в началото, ще са необходими поне няколко милиона, за да не рухне пред очите ми някой ден. И тук не са включени разходите по интериора, като например нова кухня или нормална вана, от която човек да не излиза по-мръсен, отколкото е влязъл. В къщата има шестнайсет бани — добави той, — а както се досещаш, не разполагам с такива средства.

— В такъв случай — обобщи Джулия — ще е възможно ли да закрепиш положението още няколко месеца, докато се намери друг купувач?

Кит кимна с глава.

— Да, ако лично поема управлението на „Уортън Парк“, което би наложило да отсроча другите си планове. Въпросът е, че колкото повече се задържам тук, толкова по-трудно ще ми е да се разделя с имението. А ти хич не ми помагаш — добави накрая.

Джулия го изгледа недоумяващо.

— Благодаря. Какво имаш предвид?

— Като чух историята на семейството ми, „Уортън Парк“ придоби значение и стойност, каквито не бе имал за мен досега. Към тях се числи и историята на нашето познанство. Ако го нямаше „Уортън Парк“, нямаше да се запозная с теб в онзи далечен ден.

Изражението на Кит бе претърпяло някаква промяна. Той се взираше в нея и ненадейно Джулия се почувства неловко под погледа му.

— Значи — подхвана тя с неволно остър тон — те чака трудно решение.

Кит кимна.

— Така е. И не ми остава много време да го взема. Трябва да ти призная и нещо друго: не те поканих тази вечер само за да чуя как си, а и в името на собственото ми психично здраве. Липсваше ми да гледам как сърбаш супата си и да попивам потта от горящото ти чело.

— Един господ знае защо — каза Джулия, упорито пренебрегвайки промяната в атмосферата. — Не бях особено добър събеседник, като се има предвид, че бях в кататония през повечето време.

Кит остави вилицата си в празната купа пред себе си и загледа умислено Джулия от своя край на масата.

— Така си е, но пък кататонията ти се открояваше с чудновато красноречие. Много по-добре е да си помълчиш с човек, чиято компания ти е приятна, отколкото да слушаш дрънканиците на някой, който те дразни до втръсване.

В последвалата тишина Джулия довърши спагетите си, остави вилицата и заби поглед в празната купа.

— Както и да е — продължи Кит, — радвам се, че ми се удаде шанс да те опозная отново. Така и не забравих онзи ден и мелодията, която ми изсвири… мислиш ли да се задържиш в Норфък?

— Още не знам, Кит — отвърна искрено тя. — Едва през последните две седмици започнах да обмислям бъдещето си.

— Разбирам — кимна той. — Наистина. Преживях нещо подобно преди доста време. Променя целия ти живот и теб самия безвъзвратно. В резултат на това станах почти неспособен да завързвам дълготрайни връзки. Изобщо, превърнах се в абсолютен кошмар. Е, преди няколко години успях да се посъвзема. — Той й се усмихна широко. — Ето, изпях си цялата песен.

— Да — пророни Джулия, не знаейки как другояче да отвърне.

— Въпреки всичко живея с надеждата, че вече съм по-добър човек. Възможно е да ме е спъвал и фактът, че оттогава не съм срещнал правилната жена. — Той спря и я загледа през масата. — Пътищата ни не се пресичат с много другари по душа, прав ли съм?

— Да. — Джулия усети как очите й се изпълват със сълзи. Погледна часовника си. — Виж, Кит, наистина трябва да се прибирам. Много съм… уморена.

— Разбира се. Няма как да не си. — Кит се пресегна през масата и сложи ръка върху нейната. — Съгласна ли си да повторим тази вечер, когато се почувстваш по-добре? Много бих искал да те видя отново, Джулия.

— Да. — Джулия изтръгна ръката си изпод неговата, стана и се запъти към вратата.

Кит я последва.

— Какво ще кажеш за понеделник вечер?

— Аз… не знам. — Искаше й се единствено да си тръгне, недоумявайки какво причиняваше силните емоции, бушуващи в нея.

Кит хвана дръжката на вратата, заприщвайки пътя й, преди да е успяла да му се измъкне. После се наведе да я целуне. Когато устните му докоснаха нейните, през тялото й пробяга стихийна електрическа вълна. Тя се отдръпна, но той я притисна силно в прегръдките си.

— Джулия, моля те, прости ми, ако съм казал нещо нередно, ако е прекалено рано за теб. Просто… — той въздъхна — липсваше ми, това е. Обещавам да не те пришпорвам. Разбирам какво ти е, наистина.

— Аз… — Джулия се освободи от хватката му, замаяна заради водовъртежа от противоречиви емоции, които вечерта с Кит бе събудила у нея. — Лека нощ, Кит.

— Ще ти се обадя идните дни. В понеделник може да…

Но тя успя да отвори вратата и изхвърча от къщата, отправяйки се към укритието на колата си.