Лусинда Райли
Орхидеената къща (38)

37

Лидия го чакаше на уреченото място. Извика един тук-тук и отпътуваха. Слънцето още изгряваше. Банкок тънеше в тишина и Хари най-сетне успя да се полюбува на града със смесицата му от колониална архитектура, дървени колиби и къщи в тайландски стил. Искаше му се да притежава физическата сила, необходима да го проучи по-щателно.

Пристигнаха на гарата, където кипеше бурна дейност. В запасни коловози стояха древни влакове, покрити в ръжда от многото години на безпощадни дъждове по време на мусонния сезон.

Лидия им купи билети, отказвайки да приеме пари от Хари, и тръгна по перона в търсене на техния влак. Качиха се във вече препълнен вагон и докато двамата си пробиваха път през тесния коридор към една свободна пейка, местните прекъснаха оживените си разговори, за да огледат Хари с интерес.

Хари беше проучил картата в офиса на Жизел и знаеше, че се отправят на изток по бреговата линия към регион на име Трат. Предполагаше, че до остров Ко Чанг, дребна точица, кацнала в морето, се стигаше с лодка.

— Колко време ще пътуваме? — поинтересува се Хари.

— Четири часа до провинция Чантабури, където се прехвърляме на друг влак. После още три часа до Трат — обясни Лидия, похватно режейки прясно манго от пътническата си кошница; подаде му парче и продължи: — После мой чичо ще дойде да ни вземе с риболовна лодка и ще ни отведе до Ко Чанг.

— Знае ли семейството ти, че ме водиш със себе си?

— Не мога ги уведомя, понеже на остров няма телефон. Но те няма възразят, Хари, обещавам. Обаче в Чантабури — махна тя с ножа към него и се усмихна — купим ти дрехи.

— Имам си дрехи, Лидия. — Хари й показа малкото куфарче върху багажника над главата му.

Лидия се изкиска.

— Не, не, Хари, дрехите ти неподходящи за фестивал Сонгкран. Ще разбереш какво имам предвид — усмихна му се загадъчно тя.

Бълващият облаци дим влак напусна разпилените покрайнини на града и потегли по железопътна линия, обточена с гигантски бананови дървета. Местните деца им махаха с бодри усмивки. Лидия задряма до него, макар че Хари не можеше да си представи как е възможно да се отпусне на твърдата дървена пейка. Но когато оброни глава на рамото му и приятният аромат на етеричното масло, с което подхранваше косата си, изпълни ноздрите му, Хари почувства истински покой. Щеше да е с нея, плътно до нея, цели три дни и точно в онзи момент не можеше да се сети за място, което би избрал пред това.

Явно и той самият бе успял да задреме, защото не щеш ли влакът започна да спира и Лидия го разклати внимателно. Той се събуди, взе куфарчето си и слезе с нея на перона. Моментално ги обградиха улични търговци, предлагащи храна, напитки, жасминови венци и грубо издялани дървени фигурки на животни. Лидия измъкна Хари от навалицата и го сложи да седне на една пейка под сянката на бамбуков навес.

— Стой тук. Аз ще отида купя обяд.

Малко тайландче дойде да го огледа с интерес, усмихвайки се срамежливо. Хари попи потта от челото си и отпи глътка вода. След малко Лидия се върна с обяда им и остави купчина фини памучни чаршафи пред него.

— Премери ги.

— За обличане ли са? — попита той, взимайки нещо, прилично на червена покривка за маса, което се оказа чифт панталони с малка престилка отпред. Имаше и свободна бяла памучна риза.

Тя посочи към една близка бамбукова барачка.

— Премери там.

Той се съблече колкото можа по-бързо, доволен да се отърве от дебелия си габардинов панталон и първокачествена памучна риза, за да ги замени с дрехите, донесени от Лидия. Едвам се ориентира как да облече странния три четвърт панталон, но в крайна сметка успя да върже подобното на престилка парче плат от предната му страна, както правеха местните, и се почувства като в пола.

Малкото тайландче го чакаше отвън заедно с Лидия и изписука присмехулно като го видя.

— Не се и съмнявам, че изглеждам нелепо — каза засрамено той.

— Не, Хари — отвърна тихо Лидия. — Вече приличаш на истински тайландец. Както трябва за острова и Сонгкран. А сега аз ще се преоблека. — Лидия ги остави, а Хари се зае да учи момиченцето на английски думички. То го удостои с лъчезарна усмивка и грубо произношение на изречените от него думи.

Хари не можа да прикрие възхищението си, когато Лидия се върна. На мястото на униформата си в западен стил сега носеше панталони, подобни на неговите, и семпла розова памучна блуза с китайска кройка. Но най-осезаема промяна видя в косата й: беше я разпуснала от стегнатия кок, в който я носеше. Сега се спускаше в лъскав абаносов водопад по раменете й и надолу, чак до кръста й.

Хари протегна пръсти неволно, жаден да ги прокара през женствената пищност на косите й. Погледна надолу и видя, че мъничките й, фини стъпала бяха боси. Съвършените й пръстчета го омагьосаха. Не беше свикнал да вижда женски стъпала в Англия. Гледката му се стори толкова интимна, толкова гола, че почувства силен порив в слабините си. Радваше се, че чудноватата престилка на панталона му си имаше своето приложение.

— Сега трябва се качим на друг влак — обяви Лидия.

Хари се сбогува с малкото момиченце и тръгна след Лидия.

Тъничко гласче викна след тях:

— Вие двама влюбени!! Трябва ожени!

Пътуваха три изтощителни часа и Хари изпита истинско облекчение, когато влакът най-сетне спря. Качиха се на рейс, който бързо ги откара до един кей, а когато Хари слезе, го посрещнаха идиличен простор от тюркоазено море и забулено в облаци планинско парче земя в далечината.

— Това е остров Ко Чанг — посочи го Лидия. — Ето го и чичо, чака ни!

Хари последва Лидия до една от множеството дървени риболовни лодки, които се клатушкаха леко по повърхността на водата край пристана. Нарочно се спря, преди да я стигне, позволявайки на Лидия и чичо й да си разменят сърдечни приветствия. Последва разговор на бърз тайландски, придружен със сочене към Хари, и накрая Лидия го привика с ръка.

— Хари, това е Тонг, чичо ми, но той не говори английски.

Чичо Тонг му се поклони по традиционния тайландски начин и стана да стисне топло ръката му с огромна беззъба усмивка налице. Заговори на Хари, а Лидия преведе, че бил щастлив да го приветства в семейството си за свещения празник Сонгкран.

— Моля, кажи на чичо си, че за мен е чест да съм тук — отвърна Хари и Тонг му помогна да влезе в лодката, преди да отплават към Ко Чанг.

Докато прекосяваха спокойния океан, залязващото слънце се гмурна внезапно във водата и светлината започна да се изцежда от небето. До петнайсетина минути, когато вече достигаха брега, вечерният мрак се беше спуснал. Тонг бръкна под пейката си, извади две маслени лампи и ги запали. Лидия погледна развълнувано към Хари, който тъкмо стъпваше на твърда земя с помощта на чичо й и усещаше мекия допир на пясъка под краката си.

— Добре дошъл, Хари, на родния остров на баща ми — усмихна му се Лидия.

На Хари му беше трудно да реагира по какъвто и да било начин на природата край него, тъй като беше тъмно като в рог, но поне знаеше, че вървят по плаж. От прозорчетата на дървени къщурки, сгушени сред високи палмови дървета, блещукаше меката светлина на маслени лампи. Като наближиха, група деца и една възрастна жена хукнаха по пясъка към тях с радостни викове. Лидия веднага се спусна към посрещачите и старицата, навярно баба й, я прегърна сърдечно. Когато накрая се обърна към него, светлината от маслената лампа се отрази в навлажнените й очи.

— Ела, Хари, ела да се запознаеш с мое семейство. Радват се, че ще отпразнуваш с нас Сонгкран.

Хари се запозна с близките на Лидия; баба й и дядо й, леля й и чичо й с четирите им деца и още една леля със съпруга й и техните три деца.

Тонг му връчи бутилка бира и Хари седна на една от постелките върху пясъка, незабавно обкръжен от дребни племенничета. Всичките говореха по малко английски и веднага го заобстрелваха с въпроси за войната и колко японци бил убил.

Хари им отговори колкото можа по-простичко, макар че се съмняваше да разбират много от думите му; поне ставаше все по-вещ в пантомимата. Като насочи въображаемия си пистолет към въображаем японски войник, децата се разпръснаха по плажа, крещейки „Бум! Бум!“ и прицелвайки се със собствените си въображаеми оръжия.

Лидия изникна от тъмнината и с грациозно движение седна до него.

— Тази вечер ще спиш в колибата на плажа. Моя леля я подготвя за теб сега.

— Благодаря — отвърна Хари. — Ти къде ще си?

— В къщата на баба ми, в селото зад плажа.

— А кой живее тук тогава? — попита той.

— Чичо ми Тонг, леля Китима и деца им. Той е рибар и обича да е близо до водата. Сега строят голяма къща в селото и един ден ще се преселят там.

— На тяхно място бих си останал тук — пророни той, вдигайки поглед към луната. От скука беше изучил цикъла й по време на дългите си нощи в Чанги. Съдейки по сегашните й размер и форма, Хари знаеше, че утре вечер щеше да е пълна. Чуваше как вълните се разстилат нежно по пясъка на петдесетина метра от тях. — Толкова е успокояващо — добави.

— Радвам се, че ти харесва. Готов ли си за вечеря? — Лидия посочи към димящия огън и скарата с едра, прясна риба, закрепена над него.

Хари кимна и стана от постелката.

Възрастните се настаниха заедно на дълга дървена маса, а децата насядаха на постелките си край тях. Хари не беше вкусвал по-сочна риба през живота си. Хлапетата държаха огромни кокосови орехи и с наслада гълтаха от млякото им. Не разбираше по-голямата част от разговора край масата, но езикът на веселата, уютна семейна сбирка беше еднакъв по всички краища на света. Лидия седеше между баба си и дядо си и често поглеждаше към него, а очите й питаха дали се чувства добре.

Той неизменно й отвръщаше с усмивка: чувстваше се повече от добре.

Около час по-късно умората от изминалия ден започна да застига Хари. Той опита да прикрие прозявката си.

Лидия обаче моментално я забеляза, после прошепна нещо на леля си през масата и жената плесна с ръце. Децата край нея замлъкнаха. Каза им нещо и те кимнаха тъжно, съзнавайки, че времето им за лудуване по плажа бе свършило и трябваше да се ориентират към леглата си.

След това Лидия отиде до Хари.

— Леля ми покаже ти къде ще спиш — каза тя. — Ще дойда да те взема утре, съгласен?

— Не бързам заникъде, Лидия. Моля те, порадвай се на семейството си. Приятно ми е да съм тук. И близките ти са много гостоприемни хора. Ще те помоля да им благодариш от мое име.

— Но, Хари, ти и сам можеш — насърчи го тя.

— Да, разбира се. Коп кун кръб — каза той и се поклони сковано. Усмивките, които предизвика, изразяваха симпатия и благодарност, не подигравка. Последва лелята на Лидия по плажа и тя му посочи последната колиба.

— Господин Хари, ние радваме… вие на гости — отвърна тя на напъна му с несигурния си английски.

— Благодаря — каза той, завъртайки дървената дръжка на колибата. — Лека нощ. — Влезе вътре, затвори вратата и се огледа: помещението беше празно, с изключение на дюшек върху пода, застлан с чист чаршаф и покрит с комарник. Прекалено уморен да се съблича. Хари легна и моментално заспа.