Лусинда Райли
Орхидеената къща (10)

9
„Уортън Парк“

Януари, 1939 г.

 

Оливия Дрю-Норис отиде до прозореца на голямата спалня, в която току-що я бяха поканили, и погледна навън. Сивотата на разкрилия се пред очите й пейзаж изтръгна дълбока въздишка от гърдите й.

Имаше чувството, че откакто бе стъпила на английския бряг преди два месеца, някой бе решил да изтрие ярките, топли багри от зрителната й палитра и да ги замени с размити, тинести кафяво-сиви тонове.

Потискащата гледка, допълнена от вече стелещата се по полетата мъгла, макар че едва минаваше три часа следобед, караше тялото й да студенее, а съзнанието й — да вехне.

Оливия потрепери и се отдалечи от прозореца.

Знаеше, че родителите й се радваха да се завърнат на английска почва. Приемаха в сърцата си отвратителния, влажен остров, защото бе останал в паметта им като „дом“. При Оливия обаче беше различно. Кракът й не беше стъпвал извън границите на Индия още от деня на раждането й.

А сега, когато се озоваваше тук, не можеше да проумее от къде на къде всеки път, заговореше ли се за Англия — в Клуба или дори по време на вечеря в родния й дом в Пуна, от гласовете на всички бликаше носталгия. Макар че от видяното дотук не ставаше ясно защо. Всички се оплакваха от жегата в Индия, но поне не им се налагаше да си лягат вечер с шест ката дрехи и да зъзнат под чаршафи, миришещи на влага, чакайки кръвта да се върне в премръзналите пръсти на краката им. Оливия се бореше с упорита настинка още от мига, в който бе слязла от кораба.

Копнееше по ароматите и звуците на родината си… зрели нарове, тамян, благоуханното масло, което нейната ая^[1] втриваше в дългата й, гарванова коса; сладките звуци от песента на прислугата, детския смях по прашните улици и крясъците на търговците из пазарите… всички те рисуваха в паметта й шумна живописна картина, така контрастираща си с тази гробищно тиха земя.

А след толкова славословия, след всичкото вълнение около завръщането „у дома“, разочарованието й бе още по-дълбоко.

Най-лошото беше, че имаше възможност да остане в родината си, когато родителите й отпътуваха за Англия. Ако беше обърнала повече внимание на руменобузия полковник и му беше позволила да я ухажва, сега можеше да е в Пуна.

Но той беше толкова стар — поне на четирийсет и пет, а тя — едва на осемнайсет.

Пък и беше преживяла изпепеляващо знойните нощи, когато сънят отказваше да я навести, потапяйки се в миазма от творчеството на Джейн Остин и сестрите Бронте. Английските романи бяха успели да подкладят вярата й в съществуването на „истинската любов“.

През идните няколко месеца й предстоеше да участва като дебютантка в Лондонския сезон^[2], по време на който щяха да я представят на много достойни младежи. Искрено се надяваше сред тях да открие собствения си господин Дарси.

Тази мисъл беше единствената ярка искра в мъглявината на унинието й. „И твърде оптимистична“, натякваше си безпощадно Оливия. Британските младежи, с които се бе срещала досега, не й вдъхнаха особени надежди за бъдещето. Восъчнобледите им лица, незряло поведение и очевидна липса на интерес към всичко останало, освен към лова на фазани, някак не печелеха симпатиите й.

Навярно защото бе прекарала по-голямата част от живота си край възрастни, тъй като за жалост социалният кръг на младите дами и господа в Пуна не беше особено широк. Беше отраснала в компанията на семейни приятели, по галавечери и приеми, на конна езда и на тенискорта.

Образованието й също се възприемаше като нестандартно, макар че поне в него Оливия намираше положителни страни. Родителите й бяха наели за частен преподавател господин Крисчън, бивш възпитаник на Кеймбриджкия университет, освободен от военна служба заради травми, придобити на фронта на Първата световна война, който бе решил да се установи в Пуна. Господин Крисчън беше защитил диплома по философия в колежа Тринити и, натъквайки се на жаден за знания ум, се бе възползвал от възможността да го запълни със знания, с каквито Оливия нямаше да се сдобие и в най-престижното женско училище интернат в Англия.

Освен това я беше научил как да играе шах на почти професионално ниво и да мами на бридж.

Но през изминалите няколко седмици Оливия бе стигнала до заключението, че високата й култура нямаше да й е от полза на територията на Англия. Гардеробът й, който бе приеман за модерен в Индия, се явяваше безнадеждно старомоден тук. Затова беше настояла шивачката на майка й да скъси до коляното дългите й до глезените рокли, понеже всички млади дами, които беше видяла напоследък в Лондон, ги носеха така.

Когато с майка й бяха отишли на пазар в „Дери енд Томс“, тайничко си беше купила яркочервено червило.

Скъсените поли и червилото не бяха мерило за суетността на Оливия, а по-скоро проява на желанието й да се слее с тълпата, доколкото това бе възможно.

А сега се озоваваха в поредния студен, влажен мавзолей, наречен дом. Лорд Кристофър Крофърд — домакинът им за уикенда — беше бивш съученик на баща й. Както обикновено, папа щеше да прекара почивните дни в лов, а nanà, или мама, както се учеше да й вика, щеше да пие чай в гостната и да води любезен разговор с домакинката.

Оливия щеше да седи до нея, чувствайки се като резервна част.

На вратата й се почука плахо.

— Влез — каза тя.

Иззад вратата се появи мило, луничаво лице, украсено с чифт сияйни кафяви очи. Момичето беше облечено в старовремска прислужническа униформа, възголяма за финото й телосложение.

— Простете, мадам, казвам се Елзи и ме изпращат да ви помагам по време на престоя ви. Да разопаковам ли куфара ви?

— Разбира се.

Елзи прекрачи прага и закръжи притеснено из стаята.

— Простете, мадам, струва ми се малко мрачно. Имате ли нещо против да светна лампата? Едвам ви виждам оттук — изкиска се тя свенливо.

— Да, заповядайте — отвърна Оливия.

Момичето притича до нощната лампа и я включи.

— Така е по-добре, не мислите ли? — попита тя.

— Да. — Оливия стана от леглото и се обърна към прислужничката. — Толкова рано се стъмва тук. — Почувства как очите на момичето се впиват в нея. Най-накрая не издържа и попита:

— Нещо не е наред ли?

Прислужничката подскочи.

— Извинете, мадам, просто се възхищавах на красотата ви. Никога не съм виждала по-красиво момиче от вас. Приличате на киноактриса.

Оливия я загледа като ужилена.

— Благодаря — отвърна, — много мило от ваша страна, но не бих казала.

— Е, на мен пък ми приличате на киноактриса — настоя Елзи. — И, мадам, ще трябва да ме извините, ако бъркам някъде, понеже за пръв път обслужвам дама като вас, дано ме разберете. — Елзи вдигна куфара на Оливия върху леглото и отвори закопчалките. — А сега, ако ми кажете коя дреха предпочитате за следобедния чай, с удоволствие ще ви я приготвя. А после ще взема вечерната ви рокля, за да я изгладя и освежа. — Елзи я загледа въпросително.

Оливия посочи новата си розова рокля с обла якичка и ред големи бели копчета по предната страна.

— Тази за сега, а онази от синия брокат — за довечера.

— Чудесен избор, мадам — кимна Елзи, разгръщайки внимателно роклите, за да ги подреди по леглото. — Сигурна съм, че синята много ще отива на кожата ви. Да окача ли останалите ви дрехи в гардероба?

— Много сте мила, Елзи, благодаря.

Оливия седна неловко на тапицираното столче в дъното на леглото си, докато Елзи се вихреше из стаята. В Индия почти не беше обръщала внимание на слугите, съвсем спокойно възприемайки ролята им в дома си. Но това момиче — вероятно нейна връстница, отгоре на всичко англичанка — я караше да се чувства неудобно.

Още с пристигането в стария им дом в Съри баща й се бе засуетял около това колко трудно се намирала прислуга в последно време. Много по-малко момичета се хващали на прислужническа работа, възроптал беше той, понеже предпочитали да стават секретарки и служителки в универсалните магазини, отварящи врати из цялата страна.

— Момичетата вече не искат да слугуват — беше измърморил.

И все пак покрай гостуванията им в провинциалните имения на приятелски семейства Оливия бе забелязала, че женската еманципация беше в значително по-напреднал стадий в големите градове.

— Така, мадам, хуквам надолу да изгладя вечерната ви рокля, а след чая ще се върна да приготвя ваната ви и да запаля камината. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Не, благодаря ви, Елзи — усмихна й се тя. — И между другото, можете да ме наричате Оливия.

— Благодаря ви, мадам… тоест госпожице Оливия — каза момичето, заситни към вратата и я затвори след себе си.

Малко преди вечеря Елзи се доказа като доста веща фризьорка.

— Ще позволите ли да я вдигна, госпожице? — попита, решейки гъстите златисти къдри на Оливия. — Мисля, че ще ви отива, ще ви придаде изтънчено излъчване, като на Грета Гарбо. Упражнявала съм се на сестра ми, така че знам какво да правя.

Оливия, седнала на столче пред огледалото, кимна с глава.

— Добре, Елзи, имам ти доверие. — В крайна сметка, каза си наум, винаги мога да разваля прическата, ако не се харесам.

— Обожавам да се занимавам с коса; даже исках да мина професионално обучение, но най-близкият салон е на двайсет и пет километра, а нямам транспорт. Има само един омнибус^[3] дневно, и той тръгва от Гейт Лодж в единайсет. Пък мен това не ме устройва, сещате се — споделяше Елзи, докато умелите й ръце решеха, извиваха и прикрепваха с фуркети косата на Оливия в изискан кок на главата й.

— Не си ли обмисляла да се пренесеш в града? — поинтересува се Оливия.

Лицето на Елзи придоби ужасена гримаса.

— Моля?! И да оставя майка да се разправя сама с всичките ми братя и сестри? Трябват й помощта ми и парите, които нося у дома. — Елзи отстъпи назад, за да огледа одобрително творението си. — Какво ще кажете?

— Благодаря ти, Елзи — усмихна се Оливия, — наистина си се справила отлично.

— Няма нужда да ми благодарите, госпожице Оливия, за мен беше чест. А сега да ви помогна ли с корсета?

— Много си мила, Елзи — похвали я свенливо Оливия. — Откровено казано, нямам никаква представа как се облича. Никога през живота си не съм носила корсет и несъмнено ще оплета конците.

Елзи взе корсета от леглото и го огледа.

— Този е нов модел; „талия като на оса“, така го рекламират — каза с възхищение в гласа. — Виждала съм такива в списание „Уомънс Уикли“. Кара фигурата ви да изглежда като пясъчен часовник, или поне така разправят. Така, май знам как да го сложим. Ще се справим заедно, госпожице Оливия, не се бойте — успокои я Елзи.

След като стегнаха корсета до такава степен, че Оливия не вярваше да намери в стомаха си място за една-единствена маслина, камо ли за вечеря от четири блюда, Елзи нахлузи новата рокля от тъмносин брокат през главата на Оливия и завърза връзките по гърба й.

Оливия позаглади с длани плата, бухнат под прибраната й талия, и огледа отражението си в огледалото.

Прическата, корсетът и роклята я бяха преобразили до неузнаваемост. От огледалото вече не я гледаше младо момиче, а жена.

— О, госпожице Оливия, прелестна сте. Синьото толкова отива на очите ви. Ще има да ви заглеждат тази вечер. Дано ви сложат да седнете до господин Хари, сина на лорда; всички момичета тук сме влюбени в него — призна си Елзи, — голям е хубавец.

— Като си знам късмета, едва ли. Почти със сигурност ще ме настанят до възрастния майор с шкембето, когото срещнах по време на следобедния чай. — Оливия се усмихна и вдигна вежди.

Двете момичета споделиха момент на единомислие, надскачащ разликите в общественото им положение.

— Е, за ваше добро се надявам да грешите, госпожице Оливия. Приятно прекарване!

Оливия се обърна пред отворената врата.

— Благодаря ти, Елзи, много ми помогна. После ще докладвам как е минало — смигна й тя и излезе от стаята.

 

 

Оливия не беше единственият човек в имението, който изпитваше ужас при мисълта за предстоящата вечеря. Почитаемият Хари Крофърд вече бе взел решение, че наследеше ли „Уортън Парк“ от баща си, щеше да сложи край на традиционния лов — усещането да убиваш беззащитни живи същества го отвращаваше.

С голяма мъка закрепи копчетата си за ръкавели — прислужникът му бе изпратен да съдейства на възрастния майор с обличането — и оправи папийонката си пред огледалото, питайки се колко ли хора по земята се чувстваха родени в грешния живот. В неговия „дългът“ беше всичко. И макар множеството мъже, които му прислужваха у дома, и онези, които щяха да изпълняват заповедите му в новия полк, да го гледаха със завист в очите, Хари беше готов да смени мястото си с всеки от тях.

Съзнаваше, че никой не го е грижа какво чувства; животът му беше предначертан от други хора дълго преди собственото му зачеване. Той не представляваше нищо повече от способ за продължаване на рода и този факт не търпеше изменения.

Поне двете пъклени години в Кралската военна академия „Сендхърст“ бяха приключили. В момента течеше двуседмичният отпуск преди постъпването му в Пети кралски норфъкски полк — където бе служил и баща му навремето — за първото му назначение като офицер. След като бе достигнал възможно най-високия военен ранг, понастоящем лорд Кристофър Крофърд работеше като съветник на британското правителство.

Положението клонеше към война… само при мисълта Хари се обливаше в студена пот. Чембърлейн правеше всичко по силите си и народът се надяваше на мирно разрешение на конфликта, но като се имаше предвид, че баща му беше осведомен относно действителните факти, вместо да залага на хорските мълви, Хари знаеше, че едва ли изходът от ситуацията ще е такъв. Крофърд — старши предвиждаше война до година и той му вярваше.

Хари не беше страхливец. Нямаше нищо против да пожертва живота си за родината. Но далеч не споделяше прекомерно войнственото отношение на колегите му офицери, които изгаряха от нетърпение „да ступат едно хубаво швабите“ — безсмислен евфемизъм за предстоящия потоп от смърт и разруха.

Пазеше пацифистките си възгледи в тайна — подобна нагласа не се приемаше особено позитивно в офицерската столова. Но много нощи бе будувал в тясното си легло, чудейки се дали ако пред дулото на пистолета му се изпречеше шваба, би натиснал спусъка дори за да отърве собствената си кожа.

Съзнаваше, че има много съмишленици. Проблемът беше, че те, за разлика от него нямаха за баща изтъкнат, високопоставен генерал, нито пък двеста и петдесетгодишна история на семеен героизъм.

Доста отдавна Хари беше стигнал до заключението, че гените на баща му го бяха прескочили. По характер приличаше на майка си, Адриана; нежна, артистична душа… но беше наследил от нея и нещо друго — склонността й към внезапни, спонтанни пристъпи на депресия, по време на които светът пред очите му почерняваше и смисълът на живота започваше да му се губи.

Майка му наричаше тези моменти „petit mal“^[4] и обикновено се заточваше в леглото, докато не отшумяха. Като офицер в армията, Хари нямаше тази възможност. Липсата му на похватност по отношение на военните въпроси така и не бе станала тема на диалог с баща му. Всъщност разговорите им се ограничаваха до ведрото „добро утро“ или „май хубав ден се очертава“, или пък „ще бъдеш ли така добър да кажеш на Сейбъл да ми налее един скоч, синко?“.

Баща му по нищо не се отличаваше от командващите офицери, с които Хари си беше имал работа в „Сендхърст“. Естествено майка му знаеше как синът й възприема настоящия си живот и бъдещето си, но той беше наясно, че е безсилна да му окаже каквато и да било помощ. Затова изобщо не подхващаха темата.

И все пак Адриана бе успяла да му подсигури единственото нещо, което му носеше утеха, и той й беше безкрайно благодарен; още на шестгодишна възраст — и против волята на баща му — бе започнал уроци по пиано. Седнал пред инструмента, с пръсти върху клавишите от слонова кост, Хари бе съумял да придаде поне малко смисъл на живота си.

С годините се беше превърнал в изключително умел пианист. Отчасти защото и в училище, и у дома бе намирал убежище от неприятностите или в музикалния салон, или в гостната.

След като се бе уверил в таланта му, преподавателят му по музика в Итънския колеж го беше посъветвал да се яви на изпит за Кралския музикален колеж. Баща му не беше подкрепил начинанието. Момчето отиваше в „Сендхърст“, и толкова. Свиренето на пиано било за дилетанти и далеч не било кариера, подходяща за бъдещия лорд Крофърд.

Не беше дал и дума да се каже по въпроса.

Хари бе продължил да свири, доколкото имаше възможност, макар че изпълненията му в офицерската столова на „Сендхърст“ се ограничаваха до развлекателните съвременни композиции на Кауърд и Коул Портър; Шопен не беше на дневен ред.

Обземеха ли го обичайните пристъпи на мрачно настроение, Хари често копнееше да се прероди в друг свят, където можеше да се отдаде на дарбата и страстта си. Може би, мислеше си горчиво, заслужеше ли го в неизбежната война, щеше да се приближи поне със стъпка към заветната си цел.