Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (9)

Инстаграм

#FemiDurandIsMissing обикаля света. Една публикация привлича особено много внимание: тази на Айюла. Под снимката, на която са заедно, тя обявява, че е последният човек, който го е видял жив, и моли всеки, всеки, който знае нещо, да се обади.

Написа го, докато беше в стаята ми, също както сега, но не спомена какво е намислила. Обяснява, че ако си била замълчала, щяла да изглежда безсърдечна — все пак, това било нейното гадже. Телефонът й иззвънява и тя вдига.

— Ало?

После ме сритва.

— Какво, по…?

„Майката на Феми“, пояснява беззвучно тя. Прималява ми; откъде, по дяволите, е взела номера на сестра ми? Айюла включва високоговорителя.

— … скъпа, споменавал ли ти е, че ще пътува?

Аз яростно клатя глава.

— Не, не. Аз си тръгнах доста късно — отвръща Айюла.

— Не е отишъл на работа на другия ден.

— Хм… понякога излизаше да тича през нощта.

— Знам, колко пъти му казвах, че не е безопасно!

Жената от другата страна на линията се разплаква. Емоцията й е толкова силна, че и аз заплаквам; не издавам и звук, но сълзите парят носа, бузите и устните ми, макар да нямам никакво право. Айюла също заплаква. Моите сълзи винаги я провокират. Открай време е така. От друга страна, аз рядко плача. Нейните ридания са силни и безутешни. Накрая се смаляват до хълцане и всички утихваме.

— Молете се за моето момче — казва пресипнало жената и затваря.

Аз се нахвърлям върху сестра си.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Какво да ми става?

— Не разбираш ли какво направи? Да не би да ти харесва?

Грабвам една салфетка и й я подавам, после взимам още една за себе си.

Очите й притъмняват и тя започва да суче растите си.

— Напоследък ме гледаш така, сякаш съм чудовище — казва едва чуто тя.

— Не мисля, че си…

— Хвърляш вината върху жертвата…

Жертва ли? Нима е случайност, че Айюла никога не е имала следа по себе си, дори една драскотина, от всички тези инциденти? Какво иска от мен? Какво очаква да кажа? Броя секундите; ако се забавя достатъчно с отговора, това би било отговор само по себе си. Спасява ме изскърцването на вратата. Мама влиза, притиснала с една ръка недооформения си тюрбан.

— Хвани тук.

Ставам и хващам свободната част на тюрбана. Тя се завърта, за да се погледне в стоящото огледало. Миниатюрните й очи оглеждат широкия нос и пълните устни, прекалено големи за слабото й овално лице. Червилото още повече ги подчертава. Аз изглеждам досущ като нея; имаме дори еднакви бенки под лявото око. Долавям иронията. Прелестта на Айюла е феномен, който изненада и майка ми. Беше толкова благодарна, че забрави да пробва за момче.

— Отивам на сватбата на момчето на Сопе. И двете трябва да дойдете. Може да се запознаете с някого там.

— Не, благодаря — отказвам сковано аз.

Айюла се усмихва и поклаща глава. Мама се въси в огледалото.

— Кореде, знаеш, че сестра ти ще дойде, ако и ти дойдеш. Защо не искаш да се омъжи?

Като че Айюла се съобразява с някого, освен със себе си. Предпочитам да не обръщам внимание на нелогичното твърдение на майка си, нито на факта, че е значително по-заинтересувана от брачната участ на сестра ми, отколкото от моята. Все едно любовта е само за красивите.

В крайна сметка тя не е имала любов. Имала е баща политик и мъж, за когото бракът с нея бил средство да постигне целите си.

Тюрбанът е готов — истински шедьовър върху дребничката глава на майка ми. Тя навежда глава наляво-надясно, после се намръщва, недоволна от вида си, въпреки тюрбана, скъпите накити и майсторския грим.

Айюла става и я целува по бузата.

— Много елегантно изглеждаш! — казва тя.

В момента, в който го изрича, то се сбъдва: майка ни се издува от гордост, вирва брадичка и изпъва рамене. Вече може да мине за важна дама.

— Може ли да те снимам? — пита сестра ми и вади телефона си.

Майка ми заема сигурно стотина пози под наставленията на Айюла, а после заедно преглеждат снимките и избират тази, която им харесва най-много: профил на майка ми, която стои с ръка на хълбока и се смее, отметнала глава назад. Хубава снимка е. Айюла се вглъбява в телефона, прехапала устни.

— Какво правиш?

— Пускам я в „Инстаграм“.

— Ти полудя ли? Забрави ли предишната си публикация?

— Каква е била предишната й публикация? — намесва се мама.

Усещам как ме побиват тръпки. Напоследък се случва често.

— Аз… Феми изчезна — отговаря Айюла.

— Феми? Онова хубаво момче, с което излизаше?

— Да, мамо.

— Jesu saanu fun wa!^[1] Защо не ми каза?

— Аз… бях в шок.

Мама се спуска към нея и силно я прегръща.

— Аз съм ти майка, трябва да ми казваш всичко. Разбираш ли?

— Да, мамо.

Това, разбира се, е невъзможно. Няма как да й каже всичко.