Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (24)

Ексцентричност

Вечерта нахълтвам в стаята на Айюла и я намирам, седнала на бюрото си, да скицира нов модел за линията си. Продава кройки за облеклата си в социалните мрежи и едва успява да се справи с всички поръчки, които получава. Маркетингов трик: виждаш красиво момиче със страхотно тяло и решаваш, че ако съчетаеш подходящите дрехи и аксесоари, и ти можеш да изглеждаш така.

Растите крият лицето й, но не е нужно да го виждам, за да знам, че е прехапала устни и съсредоточено е сключила вежди. На бюрото има само скицник, химикалки и три шишета с вода, едно, от които е почти празно. Иначе цялата стая е обърната с главата надолу: дрехите й са разпилени по пода, изливат се от скрина, натрупани са по леглото.

Вдигам ризата, която едва не настъпвам, и я сгъвам.

— Айюла.

— Какво има?

Тя не ме поглежда и дори не вдига глава. Аз взимам още една дреха.

— Бих искала да спреш да идваш на работното ми място.

Сега вече привличам вниманието й; тя оставя молива и се завърта към мен, а растите й политат от рязкото движение.

— Защо?

— Просто не желая да смесвам служебния и личния си живот.

— Добре.

Тя свива рамене и се обръща отново към скицника. От мястото, където стоя, виждам, че е рокля в стила на ексцентрична дама от двайсетте години.

— Освен това бих искала да не говориш повече с Таде.

Тя пак се обръща към мен, наклонила глава на една страна. Намръщена е, което изглежда странно, защото се случва много рядко.

— Защо?

— Просто не мисля, че е разумно да започваш нещо с него.

— Защото ще го нараня?

— Не казвам това.

Тя замълчава, обмисляйки думите ми.

— Харесваш ли го?

— Това не е важно. Не мисля, че в момента трябва да се виждаш с когото и да било.

— Казах ти, че трябваше да го направя. Казах ти.

— Мисля, че трябва да си починеш малко.

— Ако го искаш за себе си, просто кажи. — Дава ми време да реагирам. — При това той не е много по-различен от останалите.

— Какви ги говориш?

Той е различен. Мил и чувствителен. Пее на децата.

— Не е задълбочен. Търси само хубавичко лице. Всички само това искат.

— Ти не го познаваш! — Гласът ми прозвучава по-високо, отколкото очаквам. — Той е мил и чувствителен, и…

— Искаш ли да ти докажа?

— Искам само да спреш да говориш с него, разбра ли?

— Е, човек не получава винаги това, което иска.

Тя завърта стола си и се връща към работата си. Би трябвало да си изляза, но вместо това взимам дрехите й една по една и ги сгъвам, за да уталожа гнева и самосъжалението.