Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (12)

Танци

От стаята на Айюла гърми музика. Слуша „Искам да танцувам с някого“ на Уитни Хюстън. По-уместно би било да си пусне Бримо^[1] или Лорд^[2], нещо, излъчващо тъга и копнеж, а не музикалния еквивалент на пакетче M & M.

Иска ми се да си взема душ, да отмия миризмата на болничен дезинфектант от кожата си, но вместо това отварям вратата. Тя не ме усеща — обърната с гръб към мен, мята баджаци наляво-надясно, а босите й крака подскачат по бялото рошаво килимче. В движенията й няма никакъв ритъм; това са движенията на човек, който нито има публика, нито страда от оковите на вътрешни задръжки. Преди броени дни предадохме един човек на морето, а ето че тя вече танцува.

Облягам се на касата и я гледам, мъчейки се — безуспешно — да проумея как работи съзнанието й. Тя си остава загадка за мен, също като „творбите“, с които са нашарени стените й. По едно време имаше приятел художник, който намаца дръзки черни мазки по бялата постна боя. Чувствам се не на място в тази изискана стая с бели мебели и плюшени играчки. По-добре да беше нарисувал ангелче или фея. По онова време си личеше, че се надява щедростта и талантът да му осигурят място в сърцето й или поне в леглото й, но беше нисък и имаше зъби, които се бореха за място в устата му, така че получи само потупване по главата и кутийка „Кока-Кола“.

Айюла запява фалшиво. Аз се покашлям.

— Айюла.

Тя се обръща към мен, без да спира да танцува. По лицето й се разлива широка усмивка.

— Как беше на работа?

— Нормално.

— Супер. — Тя поклаща бедра и сгъва колене. — Звънях ти.

— Бях заета.

— Исках да те изведа на обяд.

— Благодаря, но обикновено обядвам в болницата.

— Хубаво.

— Айюла — подхващам отново аз с внимателен тон.

— Аха?

— Може би трябва да взема ножа.

Движенията й се забавят; вече само поклаща тяло и от време на време помахва с ръка.

— Какво?

— Казах, че може би трябва да взема ножа.

— Защо?

— Защото… не ти е нужен.

Тя се замисля. Отнема й не повече време, отколкото на лист хартия — да изгори.

— Не, благодаря. Мисля да го задържа.

После забързва темпото на танца и се отдалечава от мен. Решавам да пробвам друг подход. Взимам айпода й и намалявам звука. Тя отново се обръща към мен, намръщена:

— Сега пък какво?

— Не е добра идея да стои у теб, в случай че някой реши да претърси дома ни. Можеш да го хвърлиш в лагуната и да намалиш риска да те хванат.

Тя скръства ръце и присвива очи. Гледаме се така около секунда, после тя въздъхва и отпуска ръце.

— Ножът е важен за мен, Кореде. Нищо друго не ми е останало от него.

Ако друг слушаше тези сантименталности, може би думите й щяха да имат някаква тежест. Но мен не може да заблуди. Не е ясно на какви чувства изобщо е способна Айюла.

Чудя се къде ли крие ножа. Никога не съм го виждала, освен в онези моменти, когато гледам кървящия труп пред себе си, а понякога и тогава го няма. По някаква причина не мога да си представя, че би намушкала някого, ако не държи точно този нож; сякаш не тя, а той извършва убийството. От друга страна, нима е толкова трудно да се повярва? Кой може да докаже, че предметите нямат собствена воля? Или че колективната воля на предишните собственици не продължава да направлява действията им?