Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (59)

Баща

Денят, преди всичко да свърши, беше неделя. Слънцето грееше безмилостно.

Всички климатици в къщата работеха на пълна мощност, но въпреки това усещах топлината, струяща отвън. По челото ми се образуваха капчици пот. Седях под един от климатиците в дневната на горния етаж и нямах никакво намерение да мърдам оттам. Докато Айюла не се домъкна по стълбите и не ме намери.

— Татко има гостенин!

Наведохме се през парапета, за да шпионираме непознатия. Агбадата^[1] му постоянно се свличаше от ръцете му и той я придърпваше нагоре. Беше яркосиня и толкова голяма, че бе почти невъзможно да се определи дали под метрите плат се крие слаб или дебел човек. Айюла изимитира как вдига ръкавите си и двете се разпискахме. Когато баща ми имаше гости, не се бояхме от него: в тези моменти той беше по-добър от всякога. Можехме да се смеем и играем, без страх от възмездие. Гостът вдигна поглед и се усмихна. Лицето му се е запечатало завинаги в ума ми: квадратно, черно — много по-черно от моето, с толкова бели зъби, че сигурно номерът на зъболекаря му беше записан за бързо набиране. Представих си как между кътниците му влиза парченце саки^[2] и той веднага настоява за ортодонтска операция. Мисълта ме погъделичка и я споделих с Айюла, която се разсмя на глас. Това привлече вниманието на баща ми.

— Кореде, Айюла, елате да поздравите госта ми.

Ние послушно слязохме. Гостът вече беше седнал, а майка ми му предлагаше почерпка след почерпка. Беше важна особа. Ние коленичихме според обичая, но той ни даде знак да станем.

— Не съм толкова стар, о!

Двамата с баща ми се разсмяха, макар ние да не разбирахме кое е смешното. Нозете ми пареха и сърбяха, исках да се върна час по-скоро при хладината на климатика. Пристъпях от крак на крак с надеждата баща ни да ни пусне да си вървим, та двамата да си говорят по работа, но Айюла беше омагьосана от бастунчето на госта. Цялото беше инкрустирано с шарени мъниста. Ярките им цветове я привлякоха и тя се приближи да го разгледа.

Мъжът се спря и я загледа над ръба на чашата си с чай. Като я видя отблизо, той се усмихна, но този път усмивката му беше различна, не като онази отпреди малко.

— Дъщеря ви е много красива.

— Така си е — отвърна баща ни, накланяйки глава на една страна.

— Много, много прелестна.

Мъжът навлажни устните си. Аз грабнах Айюла за ръката и я дръпнах няколко стъпала нагоре. Непознатият приличаше на вожд, а когато ходехме в селото на баба и дядо по майчина линия за Коледа, те винаги ни държаха далеч от вождовете. Доколкото разбирах, ако някой вожд видеше момиче, което харесва, той просто го докосваше с бастунчето, с украсеното със скъпоценни камъни, и то ставаше негова невеста, независимо колко съпруги имаше вождът вече и независимо дали момичето искаше да се нареди сред тях, или не.

— Ей! Какво правиш?

Аз й изшътках да мълчи. Баща ми ме погледна сурово, но не каза нищо. Начинът, по който посетителят я гледаше, провокираше инстинктивен страх у мен. Лицето му беше влажно от пот, но дори докато бършеше чело с кърпичката си, не сваляше поглед от Айюла. Чаках баща ни да го постави на място, но вместо това той се облегна назад и поглади брадата си, която поддържаше с голямо старание. После се загледа в Айюла, като че ли я виждаше за първи път. Той беше единственият мъж, който никога не споменаваше поразителните черти на сестра ми. Отнасяше се и с двете ни по един и същ начин. Не оставах с впечатлението, че съзнава красотата й.

Айюла се размърда под погледа му. Той рядко се взираше в нас, а когато го правеше, никога не свършваше добре. Тя се отказа да се съпротивлява на хватката ми и ми позволи да я притисна до себе си. Погледът на баща ни се върна към вожда. Очите му искряха.

— Момичета, оставете ни.

Не се наложи да повтаря. Изтичахме вън от дневната и затворихме след себе си. Айюла се втурна нагоре по стълбите, но аз притиснах ухо до вратата.

— Какво правиш? Ако ни хване…

— Шшт.

Долових няколко думи: „договор“, „сделка“, „момиче“. Дебелата дъбова врата обаче ми пречеше да чуя нещо повече. Последвах Айюла и заедно се качихме в моята стая.

По залез-слънце отново стояхме на балкона и гледахме как непознатият се качва на задната седалка на своя „Мерцедес“, за да напусне имението ни. Страхът, който беше заседнал в гърлото ми, се стопи и аз забравих за случая.