Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (36)

Баща

Двете с Айюла носим асо еби. В такива случаи е обичайно да се носят сходни облекла. Тя избра цвета — наситено лилав. Той мразеше този цвят, така че изборът е перфектен. Тя скрои и моделите: тип „русалка“ за мен, подхождаща на високата ми фигура, и прилепнала — за нея. И двете сме с тъмни очила, за да прикрием сухите си очи.

Майка ми плаче в църквата; риданията й са толкова мощни и гръмки, че разтърсват цялото й тяло. Чудя се за какво ли мисли, та да предизвика такива сълзи. Може би за собствената си слабост? Или просто си спомня какво стори той с нея — и с нас?

Оглеждам пейките и виждам Таде, който си търси място.

— Ти си го поканила?

— Казах му. Той сам се покани.

— Мамка му.

— Какъв е проблемът? Каза да се държа мило с него.

— Казах да изясниш нещата. Не съм казала да го въвличаш още повече.

Майка ми ме ощипва и аз млъквам, но цялата треперя. Някой слага благо ръка върху рамото ми, мислейки, че съм разстроена. Така е, само че не по причината, която той предполага.

— Да затворим очи и да си спомним този човек, защото годините, които той прекара с нас, бяха дар от бога.

Гласът на свещеника е тих и тържествен. Лесно му е да говори така, защото не го е познавал. Никой не го познаваше.

Затварям очи и мълвя благодарности към всички сили, които държат душата му в плен. Айюла намира ръката ми и аз я хващам.

След службата хората идват при нас да изкажат съчувствието си и да ни пожелаят всичко най-добро. Една жена ме прегръща и не ме пуска. „Баща ви беше велик човек — прошепва тя. — Грижеше се редовно за мен и ми помагаше да плащам таксите за образованието си…“. Изкушавам се да я осведомя, че той имаше няколко приятелки в различни университети из Лагос. Отдавна бяхме изгубили броя им. Веднъж ми каза, че човек трябва да храни кравата, преди да я заколи; такъв е законът.

Отговарям простичко: „Да, той плащаше много такси“. За мъжете с пари студентките са като планктона за кита. Тя се усмихва, благодари ми и продължава по пътя си.

Приемът протича точно така, както може да се очаква: шепа познати, заобиколени от хора, които не помним, но все пак им се усмихваме. Когато ми остава малко време, излизам навън и за пореден път звъня в участъка, за да питам кога ще върнат колата ми. Те за пореден път отговарят уклончиво. Ако в нея имаше нещо интересно, отдавна да го бяха намерили, възразявам аз, но мъжът в другия край на линията не споделя моята логика.

Връщам се тъкмо навреме, за да видя как леля Тайво се е качила на дансинга и доказва, че знае най-модерните стъпки на най-модерните хитове. Айюла седи сред трима младежи, които се надпреварват за вниманието й. Таде си е тръгнал, а те се надяват да го изместят завинаги. Той се беше опитал да я подкрепи, да остане до нея докрай, както подобава на един мъж, но Айюла беше твърде заета да пърха насам-натам и да се къпе в светлината на прожекторите. Ако беше мой, никога нямаше да го оставя. Откъсвам поглед от нея и отпивам от чашата си с чапман^[1].