Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (40)

Автомобил

Полицаите връщат колата ми… в болницата. Нищо дискретно няма в черните им униформи и оръжията им. Ноктите ми се впиват в дланите на стиснатите ми юмруци.

— Не можахте ли да я върнете в дома ми? — процеждам аз.

С периферното си зрение виждам как Чичи се приближава.

— По-добре благодарете на бога, че изобщо ви я връщаме.

Полицаят ми връчва бележка — хвърчащо листче хартия с номера на колата ми, датата, на която ми я връщат, и надраскана сума от 5000 найри.

— За какво е това?

— Разходи по логистиката и транспорта.

Това е по-младият полицай от разпита в дома ни; онзи, който беше готов да си счупи краката за Айюла. Сега не изглежда толкова непохватен. Напротив, за мен е готов да вдигне скандал. Дори е въоръжен. За миг ми се приисква Айюла да беше тук.

— Моля?

Не може да бъде.

Чичи вече е почти до мен. Не мога да протакам разговора. Досещам се, че може точно затова да са докарали колата ми в болницата. У дома щях да бъда в много по-силна позиция. Тук искам само да се махнат от работното ми място. Изцяло в техни ръце съм.

— Да, ма. Цената за откарването и докарването на автомобила ви е 5000 найри.

Прехапвам устни. Не е в мой интерес да ги ядосвам; трябва да си тръгнат, преди да привлекат повече внимание. Всички погледи от двете страни на входа на болницата са вперени в мен, колата ми и тези двама гении.

Поглеждам колата си. Мръсна е, цялата в прах. Виждам пакет от храна на задната седалка. Мога само да подозирам как ще изглежда багажникът. Изплескали са я цялата с мръсните си ръце и колкото и да я чистя, няма да успея да разкарам спомена за тях.

Нищо не мога да направя. Бръквам в джоба си и отброявам 5000 найри.

— Намерихте ли нещо?

— Не — признава по-възрастният полицай. — Колата ви е съвършено чиста.

Знаех си, че съм се справила добре. Знаех си, че е чиста. Но въпреки това ми иде да заплача от облекчение.

— Добро утро, господа!

Какво прави Чичи още тук? Смяната й свърши преди половин час. Полицаите отвръщат сърдечно на бодрия й поздрав.

— Браво, о — добавя тя. — Виждам, че връщате колата на колежката ми.

— Да. Въпреки че сме много заети — подчертава по-младият, подпирайки се с дебелата си ръка на моя капак.

— Браво, браво! Признателни сме ви. Налагаше й се междувременно да се оправя с колата на сестра си.

Аз подавам парите, те ми връчват ключа. Чичи се преструва, че не забелязва.

— Да, благодаря ви. — Боли ме, като го казвам. И като се усмихвам. — Разбирам, че и двамата сте много заети. Нека не ви задържам повече.

Те изсумтяват и си тръгват. Вероятно ще викнат ока да^[1] да ги закара до участъка. До мен Чичи буквално трепти от вълнение.

— Nawa o. Какво е станало?

— Какво да е станало?

Тръгвам обратно към болницата, а тя плътно ме следва.

— Защо са взели колата ти? Забелязах, че напоследък не идваш с нея, но реших, че е на ремонт или нещо такова. Не ми хрумна, че може полицията да я е взела!

Опитва се да каже думата „полиция“ шепнешком, но не й се удава.

Заедно с нас в болницата влиза госпожа Ротину. Таде още не е дошъл, така че ще трябва да почака. Чичи грабва ръката ми и ме завлича в стаята с рентгена.

— Какво е станало?

— Нищо. Малка катастрофа. Проверяваха я заради застраховката.

— Взели са я в участъка само за това?

— Нали ги знаеш, обичат да се престарават.