Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (69)

Рана

Д-р Акибе излиза от операционната и се усмихва. Аз си поемам дъх.

— Може ли да я видя?

— Сега спи. Ще я качим в стая горе. Щом я настаним, може да наминеш.

Откарват я в стая 315, през една от тази на Мухтар, който никога не е виждал сестра ми, но знае за нея повече, отколкото съм възнамерявала.

Тя изглежда невинна, уязвима. Гърдите й нежно се повдигат и спускат. Някой грижливо е положил растите й на леглото до нея.

— Кой й е причинил това? — пита Инка. Изглежда разстроена.

— Просто се радвам, че е добре.

— Който го е сторил, трябва да бъде убит! — Лицето й е изкривено в смесица от ярост и презрение. — Ако не беше ти, сигурно щеше да е мъртва!

— Аз… аз…

— Айюла! — Мама се втурва в стаята, останала без дъх. — Бебчето ми!

Тя се навежда над леглото и доближава буза до устата на дъщеря си, за да усети дъха й, както правеше понякога, когато Айюла беше бебе. Изправя се и виждам, че плаче. Срива се върху мен и аз я прегръщам. Инка се извинява и излиза.

— Кореде, какво стана? Кой го направи?

— Тя ми се обади. Отидох да я взема. Ножът беше забит в нея.

— Откъде я взе?

Айюла простена и двете се обръщаме към нея, но тя още спи и бързо се връща към задачата да вдишва и издишва.

— Сигурна съм, че Айюла ще разкаже и на двете ни какво се е случило, щом се събуди.

— Но къде я намери? Защо не искаш да ми кажеш?

Чудя се какво прави Таде, какво си мисли и какъв ще бъде следващият му ход. Моля се Айюла да се събуди, за да се разберем какво ще кажем на другите. Всичко, освен истината.

— Беше в дома на Таде… Мисля, че и той я е намерил така.

— Таде? Някой е влязъл в дома му? А може ли… може ли той да го е направил?

— Не знам, мамо. — Изведнъж ме смазва изтощение. — Ще питаме Айюла, когато се събуди.

Мама се намръщва, но не казва нищо. Остава ни само да чакаме.