Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (48)

Играта

Навън вали: от онзи дъжд, който чупи чадърите и прави дъждобраните безполезни. Затворени сме вкъщи: Айюла, Таде и аз. Опитвам се да ги избягвам, но Айюла ме приклещва, докато минавам през дневната.

— Да играем на нещо!

Ние с Таде въздъхваме.

— Без мен — отвръщам аз.

— Защо ние да не поиграем, само двамата? — предлага Таде. Аз не обръщам внимание на пробождането в сърцето.

— Не. Играта е за трима души или повече. Или всички, или никой.

— Може да играем на дама? Или шах?

— Не, на мен ми се играе на „Клуедо“.

Ако бях на мястото на Таде, щях да й кажа да си завре „Клуедото“ в красивия зад…

— Ще го донеса.

Тя скача и ни оставя сами в дневната. Не искам да го гледам, затова зяпам мокрия пейзаж през прозореца. Улиците са пусти, всички са се изпокрили в домовете си. На Запад можеш да се разхождаш или танцуваш под дъжда, но тук пороят ще те удави.

— Може би бях малко рязък онзиден — подхваща той. Изчаква отговор, но аз не знам какво да кажа. — Чувал съм, че сестрите могат да бъдат много… подли една към друга.

— Откъде си го чувал?

— От Айюла.

Досмешава ме, но издавам само някакво писукане.

— Знаеш ли, тя наистина се възхищава от теб.

Най-после го поглеждам. Взирам се в невинните му светлокафяви очи, напомнящи на елен, и се питам дали някога изобщо съм била като него; дали някога съм притежавала такава невинност. Таде е тъй прекрасно нормален и наивен. Може би наивността му привлича и нея; нашата беше избита отрано. Отварям уста, за да отвърна, но Айюла скача обратно на дивана, притиснала играта до гърдите си. Забравили за мен, очите му се връщат към нея.

— Играл ли си преди, Таде?

— Не.

— Добре. Целта е да откриеш кой е убиецът, в коя стая е извършено убийството и с какво оръжие. Който успее пръв, печели!

Тя му подава книжката с правилата и ми намига.