Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (38)

Баща

Той често се прибираше късно. Запомнила съм тази нощ обаче, защото не беше сам. На ръката му висеше една жълта жена. Ние излязохме от стаята ми, защото мама пищеше, и ги видяхме на площадката. Майка ми беше по комбинезон и халат — обичайното й облекло за сън.

Тя никога не му повишаваше тон, но онази нощ беше като банши: косата й беше пусната и това още повече засилваше илюзията за лудост. Приличаше на Медуза, а те — на статуи пред погледа й. Тя се приближи и отскубна жената от ръката му.

— E gba mi o! So fe b’ale mi je? So fe yi mi lori ni? Oluwa k’oju si mi!^[1] — Тя дори не крещеше на мъжа си; беше бясна на натрапницата. Помня, че й изсъсках да спре, въпреки че очите ми бяха пълни със сълзи. Изглеждаше глупаво с тази истерия, докато той стоеше изправен и безучастен пред нея.

После той погледна безразлично съпругата си и твърдо я информира:

— Ако не млъкнеш веднага, ще се разправя с теб.

До мен дъхът на Айюла спря. Той винаги изпълняваше заканите си. Ала този път майка ми не му обърна никакво внимание; тя беше обявила война на тази жена, която, макар тогава да ми изглеждаше възрастна, сега си давам сметка, че е била на не повече от двайсет. Вече разбирам, че майка ми е знаела за изневерите му, но не е можела да понесе те да се случват в собствения й дом.

— Пусни ме! — изпищя момичето, мъчейки се да издърпа китката си от свирепата хватка на майка ми.

В следващия миг той хвана майка ми за косата, вдигна я във въздуха и я блъсна в стената. После я удари в лицето. Айюла изхленчи и се вкопчи в мен. „Жената“ се засмя.

— Видя ли, гаджето ми няма да допусне с пръст да ме докоснеш.

Майка ми се свлече на земята. Двамата я прескочиха и се запътиха към неговата стая. Двете с Айюла изчакахме хоризонтът да се изчисти, и изтичахме да й помогнем. Тя беше безутешна. Искаше само да я оставим там, за да плаче. Виеше. Налагаше се да я разтърся.

— Мамо, моля те, хайде да се качим горе.

Онази вечер и трите спахме в моята стая.

На другата сутрин момичето с бананов цвят си беше тръгнало и ние четиримата седнахме на масата за закуска. Всички мълчахме, с изключение на баща ми, който шумно обсъждаше предстоящия ден и хвалеше готварските умения на „перфектната си съпруга“. Не се преструваше; просто за него инцидентът беше минало.

Скоро след това майка ни започна да разчита на „Амбиен“^[2].