Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (70)

Ограда

Болничната стая изглежда подредена предимно защото през последните трийсет минути се занимавам с разтребването й. Плюшените мечета, които съм донесла от къщи, са наредени по цвят в долната част на леглото — жълто, кафяво, черно. Телефонът на Айюла е зареден докрай, така че зарядното е прибрано с навит кабел в чантата й, която си позволих също да подредя. В нея цареше пълен хаос — използвани кърпички, касови бележки, трохи от бисквити, листчета от Дубай, недосмукан и увит отново в хартийката си бонбон. Взимам химикалка и записвам всичко, което съм изхвърлила, в случай че пита.

— Кореде?

Спирам каквото върша, и я поглеждам в големите ярки очи.

— Здрасти… ти си будна. Как се чувстваш?

— Отвратително.

Ставам и й подавам чаша вода. Поднасям я към устните й, докато пие.

— Така по-добре ли е?

— Малко… Къде е мама?

— Прибра се вкъщи да си вземе душ. Скоро ще се върне.

Айюла кимва и затваря очи. След минута вече е заспала.

Следващия път, когато ги отваря, е по-будна. Оглежда обстановката. Не мисля, че друг път е влизала в болнична стая. Никога не е боледувала от нещо по-сериозно от настинка, а който се сближеше с нея, умираше, преди да е стигнал до болницата.

— Много е скучно…

— Искаш ли някой да нарисува графити на стените ти, господарке?

— Не, не графити… изкуство.

Аз се засмивам, тя също. Почуква се и преди да успеем да отговорим, вратата се отваря.

Полиция. Не са същите като онези, които ни разпитваха за Феми. Единият е жена. Насочват се право към Айюла, но аз препречвам пътя им.

— Извинете, мога ли да ви помогна?

— Разбрахме, че е била намушкана.

— И?

— Искаме само да й зададем няколко въпроса, да разберем кой е бил — отговаря жената, като наднича над рамото ми, докато се опитвам да ги изкарам навън.

— Беше Таде — казва Айюла.

Ей така. „Беше Таде“. Без да се замисли, без да се поколебае. Да я бяха питали за времето, нямаше да звучи по-спокойна. Земята под краката ми се залюлява; хващам един стол и сядам.

— И кой е този Таде?

— Лекар тук — пояснява майка ми, сякаш се появява от нищото.

Гледа ме странно, като че ли се опитва да разбере защо изглеждам така, все едно ей сега ще повърна. Трябваше да говоря с Айюла още щом се събуди първия път.

— Бихте ли ми разказали какво се случи?

— Предложи ми брак, аз отказах и той изгуби самообладание. Нападна ме.

— Как се озова сестра ви при вас?

— Той излезе от стаята и аз й се обадих.

Те ме поглеждат, но не задават други въпроси, което е добре, защото се съмнявам, че съм в състояние да говоря свързано.

— Благодарим ви, госпожице. Ще се върнем по-късно.

Двамата хукват навън, без съмнение, за да намерят Таде.

— Какво правиш, Айюла?

— Какво искаш да кажеш? Този човек е намушкал сестра ти!

Айюла енергично кимна, възмутена като майка ни.

— Айюла, чуй ме. Ще съсипеш живота му.

— Той или аз, Кореде.

— Айюла…

— Не можеш да седиш вечно на оградата.