Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (46)

Главна сестра

Щом пристигам на работа, веднага се запътвам към кабинета на д-р Акибе, както ме е помолил в имейла си. Подобно на всичките му имейли, и този беше рязък, загадъчен, предназначен да изправи получателя на нокти. Почуквам.

— Влез!

Гласът му се блъсва като чук във вратата.

Д-р Акибе, най-възрастният и старши лекар в болница „Свети Петър“, гледа втренчено екрана на компютъра си и движи мишката. Не казва нищо, така че сядам по свое усмотрение и чакам. Той спира и вдига глава.

— Знаете ли кога е създадена тази болница?

— През 1971 година, сър.

Облягам се назад с въздишка. Наистина ли ме е повикал тук, за да ми изнесе лекция за историята на болницата?

— Отлично, отлично. Разбира се, аз не съм бил тук по това време. Толкова стар не съм!

Засмива се на собствената си шега. Естествено, че е толкова стар. Просто тогава е работел на друго място. Покашлям се с надеждата да не подхване отново разказ, който съм чувала хиляда пъти. Той се изправя в пълния си сто и деветдесет сантиметров ръст и се протяга. Знам какво прави. Сега ще извади албума със снимки. Ще ми покаже първите кадри на болницата и портретите на тримата й основатели, за които не спира да говори.

— Сър, трябва да… Та… д-р Отуму иска да му асистирам за един ПЕТ скенер^[1].

— Добре, добре.

Той продължава да оглежда рафта за албума.

— Аз съм единствената сестра на етажа, която може да асистира за ПЕТ, сър — казвам натъртено.

Може би е твърде смело от моя страна да се надявам, че думите ми ще го накарат да се забърза, но каквото и да иска да ми каже, предпочитам да не чакам още час, за да го чуя. За моя изненада, той се завърта към мен и грейва:

— Точно затова ви повиках!

— Сър?

— Наблюдавам ви от известно време. — Той илюстрира казаното, като насочва показалеца и средния си пръст към очите си, а после към мен. — И това, което виждам, ми харесва. Вие сте изрядна и работите със страст към болницата. Откровено казано, напомняте ми на мен самия!

Той пак се разсмива. Смехът му звучи като кучешки лай.

— Благодаря ви, сър.

Думите ме сгряват отвътре и аз се усмихвам. Просто си вършех работата, но ми вдъхва удовлетворение фактът, че някой забелязва усилията ми.

— Излишно е да казвам, че сте родена за главна сестра!

Главна сестра. Ролята определено ми подхожда. В края на краищата от доста време бездруго върша точно тази работа. Таде спомена, че обмислят името ми за поста, и аз си представям празничната вечеря, която ми беше обещал. Разбира се, това вече е мираж. С приятелството ни е свършено, Феми вече се е надул тройно на дъното на океана, но аз вече съм главна сестра на болница „Свети Петър“. Добре звучи.

— За мен е чест, сър.