Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (19)

Училище

Не мога да посоча точния момент, в който разбрах, че Айюла е красива, а аз… не съм. Знам обаче, че съзнавах недостатъците си много преди това.

Гимназията може да бъде жестоко място. Момчетата си правеха списъци с „осморки“ — такива с фигура като бутилка от „Кока-Кола“, и с „единици“ — като пръчки. Драскаха рисунки на момичетата, като преувеличаваха най-хубавите или най-лошите им черти, и ги закачаха на таблото за съобщения, така че целият свят да ги види — поне докато учителите ги откъснеха и от кабарчетата останеха да висят само малки дразнещи листчета.

Мен рисуваха с грамадни устни като на горила и с очи, които изместваха всичко останало. Казвах си, че момчетата са незрели и тъпи и няма никакво значение, че не ме искат, нито пък че някои въпреки всичко се пробваха, защото предполагаха, че ще бъда признателна за вниманието им и ще направя всичко, което поискат. Стоях далеч от всички. Подигравах се на момичетата, които припадаха по разни момчета, съдех ги, че се целуват, и се отнасях презрително при всяка възможност. Бях над всичко.

Но никого не можех да заблудя.

Две години по-късно бях обръгнала и готова да защитавам сестра си, убедена, че ще стане прицел на същото отношение. Може би дори по-лошо. Щеше да си идва всеки ден разплакана, а аз щях да я прегръщам и успокоявам. Ние двете срещу целия свят.

Слуховете твърдяха, че е получила покана за среща още първия ден, при това от второкурсник, което беше нечувано. Момчетата от горните класове не забелязваха момичетата от долните, а и да го правеха, гледаха да не се разчува. Тя отказала. Но посланието беше ясно.