Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (18)

Червено

Инка лакира ноктите си на регистратурата. Бунми вижда, че се приближавам, и я смушква, но няма смисъл; Инка няма да спре заради мен. Отбелязва присъствието ми с котешка усмивка.

— Хубави обувки, Кореде!

— Благодаря.

— Оригиналните сигурно са много скъпи.

Бунми се задавя с водата, която пие, но аз не захапвам стръвта. Гласът на Таде още звънти в тялото ми и ме успокоява, както успокои детето.

— Излизам в обедна почивка — казвам на Бунми, без да обръщам внимание на Инка.

Качвам се на втория етаж с храната в ръка и почуквам на вратата на Таде в очакване плътният му глас да ме покани да вляза. Една от хигиенистките, Гимпе (при толкова много хигиенисти човек би помислил, че болницата трябва да блести от чистота), ме поглежда и приятелски се усмихва, подчертавайки високите си скули. Отказвам да отвърна на хитрата й усмивка; тя изобщо не ме познава. Опитвам се да потисна нервите си и отново почуквам лекичко на вратата.

— Влезте.

Не идвам в кабинета му като сестра. Нося съдинка с ориз и ефо. Забелязвам, че уханието веднага достига до него.

— На какво дължа тази чест?

— Рядко излизаш в обедна почивка… та ми хрумна да ти донеса обяд.

Той взима кутията, надниква вътре и вдишва дълбоко аромата.

— Ти ЛИ СИ ГО правила? Мирише невероятно!

— Заповядай.

Подавам му вилица и той веднага лапва една хапка. Притваря очи и въздъхва, после ги отваря, за да ми се усмихне.

— Това е… Кореде… някой ще извади голям късмет с жена като теб.

Съзнавам, че усмивката, която се разлива по лицето ми, е твърде голяма, за да се побере на снимка. Чувствам я дори в петите си.

— Ще го доям по-късно — казва той, — трябва да довърша един доклад.

Ставам от ъгъла на бюрото, където бях приседнала, и предлагам да намина по-късно за приборите и съдинката.

— Наистина, Кореде, благодаря. Страхотна си.

В чакалнята една жена се опитва да успокои плачещото си бебе, като го люлее напред-назад, но то не млъква. Някои от другите пациенти вече се дразнят. Тръгвам към нея с една дрънкалка и надеждата да отвлека вниманието му, но в този момент вратата се отваря…

Влиза Айюла и всички погледи се приковават в нея. Аз спирам насред крачката си с дрънкалката в ръка и се опитвам да проумея какво става. Тя изглежда така, сякаш води слънцето подире си. Носи яркожълта рокля, която ни най-малко не прикрива щедрите й гърди. Краката й са обути в зелени обувки с каишка, а високите токчета компенсират ръста й. Под ръка носи бяла чантичка, достатъчно голяма да побере двайсет и три сантиметрово оръжие.

Усмихва се и тръгва към мен с небрежна походка. Чувам как един мъж промърморва: „Дявол да го вземе“ под носа си.

— Какво правиш тук, Айюла? — питам сподавено.

— Време е за обяд!

— Е, и?

Тя се запътва към регистратурата, без да отговори на въпроса ми. Инка и Бунми не откъсват очи от нея, а тя им се усмихва с най-лъчезарната си усмивка.

— Вие сигурно сте приятелки на сестра ми?

Те отварят уста да кажат нещо, после пак я затварят.

— Вие сте сестра на Кореде? — изписуква Инка накрая.

Личи си как се опитва да направи връзката, сравнявайки външността на Айюла с моята. Има прилика — в устата, в очите — но ако Айюла прилича на порцеланова кукла, аз напомням за вуду фигурка. Инка, която е вероятно най-привлекателната служителка в „Свети Петър“ с херувимското си носле и широките си устни, бледнее пред сестра ми. Тя също го съзнава и изпъчена докрай, суче скъпата си коса с пръсти.

— Каква е тази миризма? — пита Бунми. — Прилича на… това е…

Айюла се навежда напред и прошепва нещо в ухото й, после се изправя.

— Това ще бъде нашата малка тайна — смигва й тя, а безизразното лице на Бунми засиява.

Толкова ми стига. Запътвам се към регистратурата.

В този миг чувам гласа на Таде и пулсът ми се ускорява. Хващам Айюла за ръката и я помъквам към изхода.

— Ей!

— Трябва да си вървиш!

— Какво? Защо? Защо си толкова…?

— Какво става…?

Гласът на Таде пресеква, а кръвта във вените ми изстива. Айюла се отскубва от хватката ми, но все едно, вече е късно. Очите му се спират върху нея и видимо се разширяват. Той изпъва престилката си.

— Какво става? — повтаря той, внезапно пресипнал.

— Аз съм сестрата на Кореде — обявява Айюла.

Погледът му се мести от нея към мен, после обратно.

— Не знаех, че имаш сестра.

Говори на мен, но не откъсва очи от нея.

Айюла се нацупва.

— Струва ми се, че се срамува от мен.

Той й се усмихва; усмивката му е мила.

— Не, разбира се. Кой би могъл? Простете, не разбрах името ви.

— Айюла.

Тя подава ръка, както кралица протяга ръка към поданиците си.

Той я поема и леко я стисва.

— Аз съм Таде.