Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (42)

Пациентът

Мухтар спи спокойно и ме чака. Аз се вмъквам в стаята му и затварям вратата.

— Всичко е, защото е красива. Това е. Не им пука за нищо друго. Тя получава пропуск за живота. — Мухтар ме оставя да дудна колкото си искам. — Представяш ли си? Той ми каза, че не я подкрепям, че не я обичам… Тя го е навела на тази мисъл. Тя му е казала така. След всичко това…

Думите ме задавят, не мога да довърша мисълта си. Тишината се нарушава само от ритмичното пиукане на монитора. Вдишвам няколко пъти за успокоение и поглеждам картона му. Скоро му се полага физиотерапия, така че мога да му направя упражненията, след като бездруго съм тук. Тялото му не възразява да движа крайниците му насам-натам. Съзнанието ми разиграва сцената с Таде отново и отново, отрязва някои части, подчертава други.

Любовта не е плевел,

не расте, където си поиска…

В ума ми неканени изникват стиховете на Феми. Чудя се какво би казал той за всичко това. Не е бил дълго с Айюла. Ако имаше повече време, щеше да прозре що за човек е. Бил е достатъчно проницателен.

Коремът ми къркори. Сърцето може да е разбито, но тялото има нужда от храна. Приключвам с глезените на Мухтар, приглаждам чаршафите му и излизам от стаята. Мохамед мие пода в коридора и си тананика. Водата в кофата изглежда жълтеникава.

— Мохамед, смени водата! — скарвам му се аз.

Той се стъписва от гласа ми.

— Да, ма.