Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (21)

Дом

Гледам картината над пианото, на което никой не свири.

Поръчал я, след като пробутал на един търговец цяла пратка с реновирани автомобили като чисто нови: картина на къщата, която беше построил с лукавите си сделки. (Защо му е била картина на къщата, в която живее, и то закачена в същата тази къща?)

Като дете, заставах пред пианото и си мечтаех да вляза в нея. Представях си, че между акварелните стени живеят нашите алтернативни „аз“. Фантазирах си, че зад зелената морава, белите колони и тежката дъбова врата царят смях и любов.

Художникът беше добавил и куче, джафкащо срещу едно дърво, като че ли е знаел, че сме имали такова. Тя беше пухкава и кафява, но направи грешката да се изпишка в кабинета му. Повече не я видяхме. Нямаше начин художникът да е знаел това, но въпреки всичко на картината има куче и кълна се, понякога го чувам как лае.

Домът ни не може да се мери с красотата на картината: с вечната розова утрин и листата, които никога не повяхват, и с храстите, докоснати от неземни жълти и морави багри, които опасват градината. В картината външните стени са винаги снежнобели; в реалността не сме имали възможност да ги боядисаме и сега са избеляло жълтеникави.

Когато почина, продадох всички други картини за пари. Не беше голяма загуба. Ако можех да се отърва от самата къща, и това щях да направя. Ала той я беше построил в южняшки стил от нищото, което означаваше, че не трябва да плащаме наем и ипотека, пък и никой нямаше да купи имот с такива размери, още повече че документите за земята бяха в най-добрия случай съмнителни. Затова, вместо да се преместим в по-малък апартамент, поехме, доколкото можем, разходите по поддръжката на грандиозния си, наситен с история дом.

Хвърлям още един поглед към картината, докато вървя от стаята си към кухнята. На нея няма хора, но ако присвиеш очи, зад един от прозорците може да видиш сянка, напомняща на жена.

— Сестра ти просто иска да бъде с теб. Ти си най-добрата й приятелка.

Това е майка ми. Идва и застава до мен. Продължава да говори за Айюла така, сякаш е дете, а не жена, която рядко чува думата „не“.

— Какво ще ти стане, ако от време на време идва в работата ти?

— Това е болница, мамо, не парк.

— Уф, чували сме това. Много я гледаш тази картина — сменя темата тя.

Отмествам очи и погледът ми попада върху пианото.

Трябваше да продадем и него. Прокарвам пръст по капака и оставям следа в праха. Майка ми въздъхва и се отдалечава, защото знае, че няма да мирясам, докато не го избърша до последната прашинка. Отивам до килера и взимам пакет кърпички. Де да можех да изтрия и спомените си с тях.