Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (26)

Орхидеи

У дома пристига букет от ослепително ярки орхидеи. За Айюла. Тя посяга и взима картичката, мушната между стъблата. Усмихва се.

— От Таде е.

Това ли вижда той в нея? Екзотична красавица? Утешавам се с мисълта, че и най-красивите цветя повяхват и умират.

Айюла взима телефона си и пише съобщение, като в същото време изрича текста на висок глас: „Всъщност. Предпочитам. Рози“. Трябва да я спра, наистина трябва. Таде е човек, който влага много мисъл в действията си. Представям си как разглежда един по един букетите в цветарския магазин, как разпитва за особеностите на цветята и нужните им грижи, за да вземе правилно решение. Избирам една ваза от колекцията и слагам букета на централната маса. Стените са боядисани в сериозно кремаво и цветята внасят настроение в дневната.

— Изпращане.

Съобщението й ще го стъписа, разочарова и нарани. Но може пък да разбере, че тя не е за него, и най-сетне да се отдръпне.

По обяд пристига впечатляващ букет от червени и бели рози. Айюла е излязла да пазарува платове, така че домашната помощница го връчва на мен, макар и двете да знаем за кого е. Това не са вече повяхващите рози, с които обожателите на сестра ми обикновено украсяват масата ни; тези пращят от живот. Опитвам се да не вдишвам мъчително сладкото ухание и да не се разплача.

Мама влиза в стаята и веднага фокусира цветята.

— От кого са?

— От Таде — отговарям аз, въпреки че Айюла я няма и аз не съм отворила картичката.

— Докторът?

— Да.

— Той не й ли изпрати орхидеи сутринта?

— Да — въздъхвам аз. — А сега праща рози.

На лицето й се разлива мечтателна усмивка. Вече избира асо еби^[1] и съставя списъка с гости за сватбата. Оставям я при цветята и фантазиите й и се прибирам в стаята си. А тя никога не ми се е струвала така лишена от живот, както сега.

Вечерта Айюла се прибира, опипва с пръсти розите, снима ги и тъкмо се кани да публикува снимката, когато за пореден път й напомням, че гаджето й е изчезнало вече от месец и се очаква да скърби по него. Тя се нацупва.

— Колко още трябва да пускам скучни, тъжни неща?

— Нищо не е нужно да пускаш.

— Все пак колко?

— Около година предполагам.

— Шегуваш се.

— Ако е по-кратко, най-малкото ще изглеждаш жалко подобие на човешко същество.

Тя се взира в мен, за да разбере дали бездруго не я смятам за жалко подобие на човешко същество. Тези дни и аз не знам какво и дори как да мисля. Феми ме преследва и постоянно нахлува неканен в съзнанието ми. Кара ме да се съмнявам в неща, които мислех, че разбирам. Иска ми се да ме остави на мира, но думите му — начинът, по който се изразява — и красотата му го карат да изпъква. Да не говорим за нейното поведение. Предишните два пъти поне проля по някоя и друга сълза.