Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (41)

Сърце

Таде изглежда като парцал. Ризата му е измачкана, не се е обръснал, вратовръзката му виси накриво. Напоследък нито си пее, нито си подсвирква. Това е Айюла и когато виждам страданието на Таде, не мога да не изпитам благоговение пред силата й.

— Има друг — казва той.

— Така ли?

Преигравам, гласът ми прозвучава пискливо. Не че той забелязва. Приседнал е с наведена глава на бюрото си и го е стиснал толкова здраво с ръце от двете си страни, че виждам съкращаването и отпускането на мускулите, синхронните движения, вълните в тялото му.

Оставям папката, която нося, на бюрото и го докосвам. Ризата му е бяла. Не е искрящо бяла, каквато би носил Феми, или като униформите на сестрите, по-скоро бяла като на разсеян ерген. Бих му помагала да избелва ризите си, само да ми позволи. Отпускам ръка на гърба му и леко го разтривам. Дали жестът ми го успокоява?

— С теб се говори толкова леко, Кореде — въздъхва той накрая.

Усещам миризмата на одеколон, примесен с пот. Жегата отвън се просмуква в стаята и задушава климатика.

— Обичам да говоря с теб — отвръщам аз.

Той вдига глава и ме поглежда. Дели ни само една крачка. Достатъчно близо сме, за да се целунем. Дали устните му са наистина толкова меки, колкото изглеждат? Той се усмихва, аз също.

— И аз обичам да говоря с теб. Иска ми се…

— Да?

Нима е започнал да разбира, че Айюла не е подходяща за него?

Той пак навежда глава. Не успявам да се сдържа и меко казвам:

— Знаеш ли, по-добре ще си без нея.

Усещам как се стяга.

— Какво? — Гласът му е тих, но зад него се крие нещо, което го нямаше преди. Може би раздразнение? — Защо говориш така за сестра си?

— Таде, тя не е точно…

Той се надига и се отдръпва от бюрото си, от мен.

— Ти си й сестра, трябва да бъдеш на нейна страна.

— Аз винаги съм на нейна страна. Просто… тя има много страни. И не всички са така красиви, както тази, която виждаш…

— Така ли заставаш на нейна страна? Тя ми каза, че се отнасяш с нея като с чудовище, но тогава не повярвах.

Думите му поразяват като стрели. Той беше мой приятел. Мой. Търсеше моя съвет, моята компания. А сега се държи с мен като с непозната и аз го мразя за това. Айюла винаги си е била такава с мъжете, но какво оправдание има той? Обгръщам корема си с ръце и извръщам лице, за да не види разтрепераните ми устни.

— Предполагам, че сега й вярваш?

— Сигурна съм, че няма по-благодарен човек от нея! Нищо чудно, че винаги търси внимание от… мъжете.

Трудно му е да изрече последната дума; трудно му е да си представи Айюла в ръцете на друг.

Аз се разсмивам. Не мога да се сдържа. Айюла е победила окончателно. Тя разби сърцето на Таде и замина за Дубай с Боега (за което в крайна сметка ме информира със съобщение по телефона), но някак си аз излизам вещицата.

Бас ловя, че е забравила да спомене за ключовото си участие в смъртта на най-малко трима мъже. Поемам си дълбоко дъх, за да не кажа нещо, за което после ще съжалявам. Айюла е нехайна, себична и безразсъдна, но аз нося и винаги съм носила отговорност за нейното благополучие.

С периферното си зрение виждам, че листата в папката са се разпилели. Сигурно ги е разместил, когато стана от бюрото. Придърпвам папката с пръст, вдигам я и я потупвам, за да подредя листата. Какъв смисъл да казвам истината? Той не иска да я чуе, не иска да повярва на нищо, което излиза от моята уста. Иска само нея.

— Тя се нуждае от твоята обич и подкрепа. Тогава ще се успокои и установи.

Защо просто не млъкне? Папката се тресе в ръцете ми, а в едно ъгълче на черепа ми вече пропълзява мигрената. Той поклаща глава:

— Ти си по-голямата й сестра. Трябва да се държиш като такава. А аз виждам само как я отблъскваш.

Заради теб…

Но не казвам нищо. Изгубила съм желание да се защитавам.

Винаги ли е бил склонен към подобни поучения? Оставям папката на масата и бързо минавам покрай него. Струва ми се, че на вратата чувам името си, но гласът му е заглушен от думкането в главата ми.