Марк Хименес
Делото срещу Уилям (49)

Глава 48

Франк, Дуейн, Чък и Чико седяха на диван в огромната гостна на Бо срещу голям плосък телевизор на стената отсреща. Спортен кабелен канал въртеше записи от футболните срещи от предишния ден. Телевизорът беше на режим „без звук“. Но Бо не. Той псуваше всеки път, когато показваха лошите му моменти, а те ги показваха отново и отново. Насочи оръжието към телевизора.

— Шибан мач! Не беше моя шибаната вина. Шибаният сейфти трябваше да помогне отгоре. Но лепнаха шибаната вина на мен.

— Ограничен речник — промърмори Дуейн.

— Лайнбекър — отвърна Чък.

Спортните канали предаваха нонстоп по това време. Проблемът беше, че нямаше достатъчно спортни прояви за запълване на ефирното време. Така че най-добрите и най-лошите моменти се въртяха постоянно. Ако пропуснеш играта на твоя отбор, ще я пуснат отново след десет минути. Пуснаха записа на „Ренглърс“ дузина пъти, че дори и повече през последните два часа, откакто Бо Кантрел ги беше отвлякъл, заплашвайки ги с оръжие. Той крачеше напред-назад пред телевизора. Държеше пистолета в едната си ръка и бутилка уиски — в другата. Дуейн размишляваше.

— „Джак Даниелс“ и „Тенеси Хъни“^[1] — промълви той.

— Ще умрем — каза Чък.

— Да. Не бих отказал глътка „Джак Даниелс“ преди това.

— Защо говориш така?

— Защото е добро.

— Не. Че ще умрем.

— О, просто съм съгласен с теб.

— Е, не бъди.

Бо стреля по телевизора.

— Мамка му! — извика Чико.

— Вижте, телевизорът все още работи — каза Чък. — Каква марка е, Бо?

— Млъквай!

— Просто питам. Кажи, Бо, ще се разпишеш ли на футболната ми топка?

Чък беше донесъл сувенира от „Ренглърс“ със себе си.

— Млъквай, мамка му! Опитвам се да мисля.

— И на теб ли ти е трудно да мислиш? Заради сътресенията? Имах десет сътресения в колежа и едно с минифутбола.

— Когато си бил дете?

— Не, когато бях рефер.

Бо стреля в тавана.

— Млъквай!

— Трябва да пикая — каза Чък.

— Ще умрете!

Бо отново закрачи.

— Знаеш ли — започна Дуейн, — никога няма да се преместя в Панама или Еквадор, или в някое от тези места.

— Защо?

— Защото, момчета, вие сте всичко, което имам. Никога не съм имал истинско семейство.

Чък се наведе към него.

— Приятелска прегръдка.

Той прегърна Дуейн. Дуейн зашепна:

— Можем да нападнем Бо. Франк и Чико могат да се измъкнат.

— Или те могат да нападнат Бо и ние да се измъкнем.

— Ние сме по-едри.

— Те може да са по-бързи.

— Стегни се, Чък.

— Сигурен ли си?

Дуейн въздъхна.

— Да, сигурен съм — сви рамене. — Все някога трябва да умрем.

— Но трябва ли да умираме днес?

— Бъдете сигурни, че ще умрете — каза Бо Кантрел.

— И нас ли ще убиеш, Бо? — попита Франк. — Както уби Дий Дий Дънстън?