Марк Хименес
Делото срещу Уилям (33)

Глава 32

Двадесет и шест дни без капка алкохол. Франк Тъкър преминаваше през период на пълна физическа детоксикация. Но не и психическа. Той все още искаше да пие. Отчаяно. Спря и повърна след три мили и половина.

— Добре ли си?

Той кимна с глава и махна на Били Джийн. Те тичаха по плажа. Всъщност, тя тичаше, а той ходеше бързо. Ръсти излая към Били Джийн и се втурна надолу по пясъка.

— Да, това момиче може да бяга. Давай, аз ще ви настигна. — Кучето се затича след момичето.

 

 

Беки посети Уилям в затвора.

— Отслабнал ли си?

— Да. Не мога да спя. Не мога да ям. Не мога да мисля. Освен за смъртната присъда.

— Татко ще те спаси.

— Как? Той не може себе си да спаси.

— Той спря пиенето. Заради теб.

— Ще започне отново. Заради себе си.

Беки Тъкър седна пред стъклената преграда от страната на посетителите и взе телефонната слушалка. Малкият й брат седеше от другата страна с телефон до ухото. Той беше затворник в окръжния затвор, обвинен в изнасилване и убийство. Някога те бяха толкова близки — истински брат и сестра. Сега той изглеждаше далечен и толкова различен.

— Какво те мотивира, Уилям?

Той изпъшка.

— Не ме забърквай в творческите си глупости, Беки. Аз не съм герой от книгата ти.

— Разбира се, че си. Ти си главният герой.

— Наистина ли? Екшън герой ли съм?

— Ти си трагичен герой.

— Това не ми звучи добре.

— Главният герой е благословен с целия необходим атлетичен талант, за да се превърне във футболна звезда на Америка и да живее живот, за който малко хора не могат дори да си мечтаят.

— Ти историята на моя живот ли описваш?

— Не. Пиша за моя. Както и да е, той губи всичко, заради един фатален недостатък.

— И той е?

— Че не разбира разликата между това да бъдеш специален и да бъдеш късметлия.

— Глупости, Беки. Разбирам. Разбирам разликата.

— И коя е тя?

— Аз съм специален. А всички фенове, които идват да ме гледат как играя, са късметлии. — Уилям изглеждаше сериозен.

— О, и освен това имал его, по-голямо от Монтана — отбеляза Беки.

— Ти се опитай да спечелиш футболен мач, без да имаш самочувствие. Играта е всичко за един куотърбек, Беки. Тя е всичко за мен. Аз трябва да вземам решения на терена, от тях зависи дали ще спечелим, или ще загубим. Аз трябва да разтълкувам всяко движение правилно и да подам перфектните пасове. Аз трябва да се промъкна, когато защитата се пропука. Аз трябва да направя така, че всичко да се случи така както трябва. Аз трябва да водя отбора към победа. Всичко зависи от мен.

Явно Уилям много харесваше себе си, съдейки от честата употреба на „аз“, „мен“, „моето“ и така нататък.

— Мога ли да те осъдя, ако кажеш нещо лошо за мен?

— Един добър герой трябва да е по-голям от живота, не да бъде принизен, защото има недостатъци. Ето защо ти си такъв голям герой, Уилям.

— Защото съм много по-голям от живота?

— Защото имаш толкова много недостатъци.

— Забавно.

— Истината е, че ти все още си моят малък много голям брат и аз все още много те обичам.

— Никой друг не ме обича. Никой не идва да ме види.

— И треньорите ти ли?

— Не.

— Съотборниците?

— Не.

— Момичета?

— По дяволите, не.

— И така, кой друг идва да те види?

— Франк.

— Франк? Не го наричаш „татко“?

— Един татко няма да дойде пиян на мача ти.

— Но ще дойде, когато си в затвора. Това какво ти говори?

Нейният малък-голям брат се замисли за момент и каза:

— Аз не бях много добър в часовете по английска литература, но трагичният герой не умираше ли винаги накрая?

 

 

Дуейн Джентри натисна педала на газта и се насочи след крадците. Превозното средство вървеше с пълна сила, караше с пълна газ, с включени аварийни светлини, минаваше направо през тротоарите, но тези момчета бягаха бързо, въпреки раниците на гърбовете им, натъпкани с открадната контрабандна стока. Те бягаха към границата, където неговата юрисдикция свършваше. Минеха ли веднъж от другата страна, щяха да са си у дома, свободни. Така че той реши да им пресече пътя в прохода. Рязко зави наляво по една странична уличка. Возилото се остърга по външните стени на сградите, но Дуейн отдавна се беше разделил с идеята да притежава безукорно на вид превозно средство. Той помете всичко по алеята и рязко завъртя волана надясно, твърде рязко, и…

— О, мамка му!

Двете десни гуми на колата се отлепиха от земята. Той се надвеси с огромното си тяло надясно и колата стъпи отново на земята, като отскочи силно, но това му костваше ценни секунди. Той натисна газта и се отправи директно в посоката, в която избягаха бандитите. Още един завой — той зави наляво — и щеше бъде точно зад тях.

— По дяволите!

Той наби спирачки и намали скоростта, за да спре.

Бандитите хвърлиха раниците през оградата и се покатериха през нея като катерици по дърво. Скочиха от другата страна. Бяха извън неговата юрисдикция. Грабнаха раниците, изтичаха на безопасно разстояние и се обърнаха назад. Дуейн вече не можеше да насочи пистолет, така че насочи към тях пурата си.

— Знам кои сте! Пънкари такива, по дяволите, стойте настрана от склада ми.

Тийнейджърите му показаха среден пръст.

— Да ти го начукам, Дуейн!

На момчетата им липсваше домашно възпитание. Дуейн Джентри се пльосна върху виниловата седалка на количката за голф с малка жълта аварийна светлина и се загледа в крадците, които бягаха и се отдалечаваха с отмъкнатото. Сега той ще трябва да обяснява на шефа как са успели да проникнат в още едно складово помещение посред бял ден. Той погледна часовника си. Двете стрелки сочеха право нагоре — пладне. О, вече беше обяд. Може би щеше да хапне пица.

 

 

Чико Дюран държеше мобилния телефон с лявата си ръка, пишеше SMS-и с дясната, а волана държеше с коленете си. Разбира се, това беше малко опасно за останалите шофьори и за пешеходците, но той не се притесняваше — нямаше застраховка. Или активи. Състоянието му възлизаше изцяло на сумата от следващия бакшиш и следващата пенсия за инвалидност. Която технически не принадлежеше на Чико Дюран.

Със стържещ глас неговото 4×4 с преносим неонов знак Pizza Man спря пред една голяма къща в хубавата част на Рокпорт. Там, където богаташите в Хюстън си бяха накупили ваканционни къщи, разположени на каналите, врязани в брега, така че да позволяват достъпа на лодки към залива. Домовете на големите задници. Той слезе от колата и сграбчи врелия пакет с кутии пици. Два броя екстра големи „Пеперони“.

Двадесет и две инчовите чудовища с допълнително сирене и допълнително пеперони струваха 28.50 долара, плюс доставката от 5 долара. Плюс бакшиша. Той се приближи до тротоара и натисна звънеца на вратата към двора. Отвори му една тийнейджърка. Тя носеше тениска и къса дънкова пола и държеше айфон в ръката си.

— Пицата дойде — каза тя в слушалката.

— Дължите тридесет и три и петдесет — каза той.

— Лошо момче.

— Нима?

Тя се намръщи на Чико и направи мимика.

— Какво искаш от мен? О, ти наистина си лошо момче.

Изглежда й харесваше той да е лошо момче.

— Точно сега ли? Трябва да платя за пицата, човече. Е, добре — тя се обърна към Чико и каза, — само секунда.

Протегна ръката си, в която беше телефонът, като че ли искаше да му го подаде, но не беше това. Направи страхотна секси физиономия и натисна едно копче на телефона. Направи си снимка. Сексапилният поглед изчезна и тя провери телефона. Намръщи се и обърна екрана към Чико.

— Мислиш ли, че снимката е секси?

Беше, наистина.

— Да. Секси е.

— За моя приятел е.

— За лошото момче.

Пицата изстина.

Тя се обърна към къщата и извика с писклив глас:

— Джейси, донесе пари за пицата!

Белите дробове на момичето бяха добре развити.

След малко тя се наведе леко и пъхна телефона в късата си пола. Чико чу същото щракване и видя да проблясва светлина под полата й. Момичето цъкна снимка на интимните си части. По дяволите. Тя му пращаше секс съобщение. Стоеше изправена и гледаше екрана на телефона си. Отново се намръщи.

— Хъм, ако искаш да погледна и тая снимка? — каза Чико.

Без да поглежда нагоре, тя каза:

— Да бе.

Това трябваше да е „не“.

Пицата изстина.

— Джейси!

— Какво?

Друга тийнейджърка се появи на вратата. Тя даде на Чико две двайсетачки и грабна пицата. Лошото момиче затръшна вратата в лицето му. Шест и петдесет бакшиш, не беше зле.

 

 

Чък Милър наду свирката и спря играта.

— Белият играч, спусни си маската на лицето. Десет ярда. Няма тъчдаун.

— Ти си пълен лайнар! — изкрещя един родител от страничната линия.

Детски футбол — малки момчета с подплънки на раменете и с маратонки, които се опитват да накарат бащите си да се гордеят с тях. По дяволите, подплънките са по-големи от момчета, а те само дето не се напикават в гащите, но родителите им скачат срещу всяко негово отсвирване. Той отмери с крачки десет ярда до отбора на Белите. Чък носеше реферска фланелка на черни и бели райета и черна шапка, както и слънчеви очила, които да прикриват зачервените му очи. Един от играчите го дръпна за ръкава.

— На Джорджи му тече кръв.

— Какво?

— Той кърви. Джорджи.

Чък последва играча към мястото, където се бяха скупчили белите. Там друг състезател се държеше за ръката и гледаше лакътя си. Имаше рана и му течеше кръв. Чък отново наду свирката.

— Таймаут, „телесни течности“ — извика той към треньорите.

Имаше още един случай, при който трябваше да даде таймаут по подобни причини. Едно от момчетата се беше насрало. Случва се. Чък надигна спортната бутилка, която носеше на кръста си, и започна да смуче течността. Той обожаваше геторейд с вкус на портокал, примесен с малко водка. Добре де, с много водка. Избърса си устата с ръкав и каза на контузения играч: „Трябва да отидеш отстрани да те превържат“.

Момчето се заклатушка към страничната линия, където майка му го посрещна с такава истерия, все едно беше скъсал артерия и кръвта му изтичаше. По дяволите, само малко се беше порязал. Докато наблюдаваше как майката се суети около момчето, една мисъл се въртеше в главата му, но колкото и да се опитваше да го направи, Чък не успяваше да свърже думите в едно цяло изречение.

Той усети познатите симптоми за пристъп на паника — о, мамка му, мозъкът му беше увреден, но изведнъж нещо му просветна. Успокои се, точно преди да се хвърли на тревата и да се свие в ембрионална поза. Не беше увреждането на мозъка, което му пречеше да сформира завършена мисъл, беше водката. Усети как го облива чувство на облекчение. Аз съм просто пиян! Той отпи още една голяма и дълга глътка от спортната си напитка.

 

 

— Някакви идеи за кръвта? — попита Били Джийн. — Остават само три седмици до съдебния процес.

Франк я намери да го чака на кея. Той беше с Ръсти, най-добрия приятел на човека. Да пробяга петте мили от къщата на плажа до кея, това беше целта му. Когато успееше да направи това, щеше да се е възстановил. Щеше отново да бъде мъжът, който винаги е бил. Но щеше ли някога да бъде и адвокатът, който винаги е бил? В това беше въпросът. Те вървяха с Били Джийн по плажа обратно към бунгалото.

— Не.

— Неговата кръв, нейният телефонен номер, снимката, записите от камерите, фактът, че са се срещнали онази вечер, показанията на Сиси Дюпре, че са се опипвали. Всичко това не изглежда добре, Франк.

— Има отговор за всичко някъде там, ние просто трябва да го открием.

— Как да помогна? Имам чувството, че не правя достатъчно.

— Ще направиш. Преди този процес да е приключил, ти ще изиграеш голяма роля. И всеки един от екипа ще го направи.

Водата от прилива се беше отдръпнала и брегът беше покрит с най-различни морски дарове и мъртва риба. Франк хвърли пръчка за Ръсти и кучето се втурна напред. Беше хубаво да се разхождаш с някого, който може и да говори.

— И така, защо слезе тук?

— Обичам плажа. Харесва ми да съм на плажа с теб. И те харесвам, Франк.

Франк се почувства неловко. Не беше в плана му за деня красива жена да му признае: „Харесвам те“.

— Не знам какво да кажа.

— Е, можеше да кажеш: „Аз също те харесвам, Били Джийн“. Ако ме харесваш наистина.

— Аз също те харесвам, Били Джийн. Но това не върши работа.

— Защо не?

— Ти си десетка.

— Не, четворка съм.

— Нямам предвид размера на роклята. А най-високото място в класацията.

— Класация? Искаш да кажеш като от 1 до 10 в класация за красота?

— Да. Ти си десетка, а аз в най-добрия случай да съм петица.

— Аз съм по-малко от десетка, а ти си повече от петица. Може би шестица. Шест и половина.

Тя се усмихна. Междувременно Франк успя да й обясни своята теория за хранителната верига при хората, за това как мъжете и жените се срещат в зависимост от съответните им позиции в класациите по богатство и по красота. Тя беше престанала да се усмихва.

— Не говориш сериозно.

— Сериозен съм.

— Значи ти си измислил тази малка шантава теория за живота и любовта. Беше ли пиян, когато ти дойде тази мисъл? Защото, оказва се, бившата ти жена е била твърде надменна и глупава, за да не види какъв добър мъж има. А сега ще разкараш и мен заради шибаната си теория, ако трябва да го кажа на западнотексаски диалект.

— Дали Джордж Клуни се среща с момичета, които са за петица?

— Не.

— А дали Ейми Адамс се среща с момчета, които са за петица?

— Не.

— Следователно…

— Следователно какво? — Тя поклати глава. — Не мога да повярвам, ти ми казваш, че изглеждам прекалено добре за теб. Ами ако се докарам така, че да изглеждам като за три?

— Не е възможно.

— Ти никога не си ме виждал сутрин.

— Вярно.

— Теорията ти е глупава, Франк. Сега млъквай и ме хвани за ръка.

Той хвана ръката й. Беше приятно. Крачеха ръка за ръка надолу по пясъка и гледаха как чайките търсят в морето нещо за закуска.

— Винаги съм искал да живея на брега.

— Защо?

— Израснал съм в Далхарт^[1].

— Това го обяснява.

— Винаги ли си искал да живееш на брега на морето?

— Да. И то по личен избор, а не заради уискито.

— Понякога най-добрите решения идват с уискито.

— Опитай да се напиеш някой път.

— На трезво плажът изглежда по-светъл.

— Как е Уилям, държи ли се?

— Не се държи. В очакване на смъртна присъда, затворен в онази килия, изпаднал е в паника.

— Това е разбираемо.

— Ще ходим при него в неделя, за рождения му ден.

— Може ли да дойда?

— Е, предполагам, че може. Щом се държим за ръка.

— Ти си добър баща, Франк.

— Бях, докато не започнах да пия. Но никога не ми се е налагало да правя стриптийз, за да си платя сметките. Дали дъщеря ти оценява това, което си направила за нея?

— Така мисля.

— Прилича ли на теб?

— По-добра е.

— Бих искал да се срещна с нея.

— Може.

Те вървяха мълчаливо и вдишваха морския въздух.

— Франк, аз се надявам, че Уилям ще те оцени един ден.

Той поклати глава. Помисли си: „Не става по този начин. Аз не оцених моя баща, докато аз самият не станах баща. Но беше твърде късно да му го кажа — него вече го нямаше. Ето как се случват нещата между бащи и синове. Не оценяваш твоя старец, докато и ти самият не станеш старец“.

 

 

— Уилям Тъкър, ти срещал ли си някога баща си?

Беше гангстерът от съседната килия.

— Да.

— Аз не съм срещал моя. Видях го само веднъж, мисля, че беше той, така или иначе. Последно чух, че бил в затвор някъде на север. В Чикаго, може би. За търговия с наркотици. Баща ти в затвора ли е?

— Не. Другарува с бутилката.

— Алкохолик ли е?

— Да.

— Майка ми е алкохоличка. Баща ми е наркоман. Не съм ли точно това, на което казват „оставен на самотек“.

Гангстерът от съседната килия се засмя, но не защото му беше забавно.