Марк Хименес
Делото срещу Уилям (23)

Глава 22

Дий Дий Дънстън се събуди в 6:30 сутринта. Беше 12 ноември 2011. Тя беше на 18 години, първокурсничка и мажоретка в университета „Тексас Тек“ в Лъбък, Западен Тексас. Но тази сутрин се събуди в стая 310 в хотел „Омни“ в Остин. Футболният отбор на университета, мажоретките, оркестърът и феновете бяха пропътували 375 мили от Лъбък до Остин за мач срещу местните „Лонгхорнс“ същия ден на обяд. Дий Дий Дънстън беше развълнувана. Никога преди това не беше идвала в Остин. Не знаеше, че и никога няма да го напусне.

Тя щеше да е мъртва след 18 часа.

Дий Дий скочи от леглото и взе душ, преди другото момиче в стаята да се събуди. Сиси беше второкурсничка и обичаше да спи до късно. Тя беше градско момиче от Пети район. Дий Дий беше провинциалистка от Суитуотър. Беше израснала в ранчо, където животните и хората се събуждаха призори. Беше носила ботуши, дънки и каубойски шапки. Беше яздила коне, жигосвала крави и кастрирала телета. Беше като каубой и всеки, който я наречеше „каугърл“ получаваше юмрук в носа, а нея я биваше в това. Не беше слагала грим, преди да отиде в колежа. И не беше мислила за себе си, че е красиво момиче. Не го знаеха и другите каубои.

Но сега вече знаеха.

Тя изсуши късата си руса коса със сешоар и облече екипа си на мажоретка: червена блуза, която свършваше точно под бюста, къса червена пола до под пъпа, която разкриваше стегнатото й тяло, и черни къси панталони от спандекс под нея. Сложи в косата си бяла панделка. Беше член на ученически спортен състав, който наброяваше 30 момичета и момчета. Този състав се изявяваше на футболните мачове, но участваше и в мажоретни състезания. Дните на мажоретките, които предлагаха само подскачащи гърди и пухкави помпони, бяха отдавна отминали. Сега мажоретството беше физическа издръжливост и усилие, повече гимнастика, отколкото просто танци. В гимназията тя беше играла софтбол и волейбол и беше тренирала гимнастика. Това я доведе до състезателното мажоретство. Тя беше спечелила място в състава на „Тексас Тек“ след изпити предишния май. Те включваха премятане, акробатика, стрелба с топка в баскетболен кош, демонстрация на спортен дух, двигателни техники и накрая интервю. Беше грандиозно, като спечелването на конкурса „Мис Америка“, само че по-трудно. Коремните й мускули бяха стегнати, краката — мускулести, ръцете — жилави. Мажоретството днес не беше за момичета с нежни тела. То беше за атлетки.

— Колко е часът?

Беше излязла от банята и Сиси се беше размърдала.

— Седем и половина. Слизам долу на закуска.

Населението на Суитуотър беше десет хиляди души, Лъбък наброяваше четиресет хиляди, Остин — един милион. Дий Дий никога не беше ходила в големия град. Чувстваше се така, сякаш беше прекарала дълго време тук, оглеждайки се наоколо с благоговение, със зяпнала уста: високите сгради, бездомниците, просещи по улиците за подаяние, нашарените с татуировки хора, с пиърсинг навсякъде по телата си, травеститите, които се перчеха наоколо. Беше като да отидеш на цирк, с единствената разлика, че шоуто не беше в голяма палатка. То беше навсякъде в Остин.

И сега тя отново зяпна, когато минаха по футболното игрище на стадиона на Тексаския университет. „Мустанг Боул“, стадионът на гимназията в Суитуотър, побираше шест хиляди човека, стадионът „Тексас Тек“ — шестдесет хиляди, стадионът на Тексаския университет — сто хиляди. Трибуните се издигаха високо в синьото небе, а на южната стена имаше огромен видеоекран, на който показваха повторенията.

— Голям е — каза Сиси.

— Удивителен е — отвърна Дий Дий.

— Така е.

— Аз говоря за стадиона.

— А аз — за него.

— За кого?

Сиси кимна към отбора на „Лонгхорнс“, който загряваше на игрището. Дий Дий погледна натам.

— Уилям Тъкър.

Беше облечен в бял панталон, какъвто беше екипът на отбора, и тясна оранжева тениска без ръкави. Той имаше мускулесто тяло и дълга руса коса, а усмивката му беше широка и бляскава, щом погледна към тях. Гласът му беше твърд и мъжествен, когато им извика:

— В „Дизи Рустър“ на Шеста улица. Довечера. Бъдете там.

Сиси и другите момичета се захилиха. Но не и Дий Дий.

Тя стоеше, сякаш маратонките й се бяха залепили за тревата на игрището. Сиси я задърпа за ръката и Дий Дий най-накрая тръгна, но вече беше взела решение.

Тя щеше да е там. Тази вечер. В „Дизи Рустър“.

В „Дизи Рустър“ имаше музика на живо седем дни в седмицата. Беше шумно, претъпкано, пълно с неонови реклами на бира и беше забавно. Барманките бяха облечени в червени и розови полички, с корсети и чорапи с жартиери и това обясняваше тълпите от момчета на дългия дървен бар. Имаше и две момичета, които танцуваха върху бара. Дий Дий седеше там със Сиси и четири други мажоретки от „Тексас Тек“. Пиеха бира. Минималната определена от закона възраст за употреба на алкохол в Тексас беше 21 години, но както повечето колежани, които все още не я бяха достигнали, Дий Дий имаше две шофьорски книжки — истинската, която даваше на полицаите, когато я спираха за превишена скорост по магистралата между Суитуотър и Лъбък, и една фалшива, която показваше на охраната в баровете. На фалшивата тя беше на 21 години.

Дий Дий изпи бирата и си поръча друга. Тогава усети нечия длан върху ръката си. Обърна се рязко, готова да каже на поредния играч на „Тексас Тек“ да се разкара и се оказа срещу него. Втренчи се в лицето му. Лицето, което всички американци бяха виждали по телевизията толкова пъти. Лицето, чиито снимки бяха навсякъде из двора на нейния университет през последната седмица, когато вълнението от голямата игра с Тексас нарастваше с всеки изминал ден. Лицето на… Уилям Тъкър.

— Тя се е борила с него — каза Дуейн.

Беше понеделник следобед. Бяха проследили всяка стъпка на Дий Дий Дънстън от онзи ден въз основа на доклада за убийството отпреди две години: хотел „Омни“… стадиона на Тексаския университет… връщането в хотела за вечеря… забавленията на Шеста улица… бар „Дизи Рустър“. Сега четиримата стояха на местопрестъплението зад бара, където беше приключил краткият живот на Дий Дий.

— Тогава детективите са били професионалисти — каза Дуейн. — Проследили са я минута по минута. До този бар. Последно е била видяна в него около полунощ. Излязла е през задната врата. По своя воля.

— Какво означава това? — попита Чък.

— Означава, че той не я е влачил. Излязла е по свое желание. И има само една причина да излезе оттук с убиеца си — желание за секс. Сексът по взаимно съгласие е станал груб и после жесток. Случва се.

Уличката зад бара беше мрачна и пуста — не беше място, на което трябваше да приключи животът на едно младо момиче. Животът на когото и да било.

— Смъртта е настъпила между полунощ и два часа сутринта — каза Дуейн. — Причината за смъртта е удушаване. Чистачите на сградата са я намерили на следващата сутрин около шест часа. Полицаите са събрали всички доказателства, които е имало, и не са могли да открият съответствие на ДНК пробата в базата данни. Разлепили са нейни снимки из Остин и в двора на „Тексас Тек“, търсили са следи, но нищо не са открили и случаят е останал неразкрит.

Дуейн клекна. Пушеше пурата си и размишляваше за местопрестъплението като сиукски ловец по следите на плячката си. Той отново беше полицай в отдел „Убийства“, професионалист от жестоките улици на Хюстън. Вдигаше цветните снимки от местопрестъплението една по една и ги съпоставяше с реалното място. Франк погледна през рамото на Дуейн последната снимка. На нея Дий Дий Дънстън седеше в неестествена поза в ъгъла, където тази сграда се долепяше до съседната — лицето й беше кърваво, русата й коса — разрошена, червеният й екип на мажоретка беше раздърпан, краката й бяха разкрачени, а яркобелите маратонки с малки червени пискюли бяха със заплетени връзки и изглеждаха нелепо до тялото й. Сините й очи бяха широко отворени. Взирайки се в безжизненото момиче, Франк Тъкър беше сигурен в едно нещо: че синът му не й е причинил това.

— Който е направил това — каза Дуейн — е бил едър и силен. Защото тя не е се е дала лесно. Борила се е упорито. Удряла е, ритала е… не е искала да умре.

За миг в ума на Франк изникна картина как Дий Дий се бори за живота си на това тясно място, хваната като в капан в този ъгъл, как удря с юмруци големите ръце на нападателя си, докато той я сграбчва за врата и я души. Борила се е, но е загубила. И четиримата се взираха в снимката на мъртвата Дий Дий. Чико се прекръсти.

— Хайде да намерим нещо за пиене — каза Чък. — Сериозно, имам нужда от пиене.

* * *

— Имам нужда от протеинов шейк — каза Уилям на надзирателя. — Затова някой трябва да отиде до спалнята ми и да ми донесе добавките и суроватъчния протеин. И ми трябва сериозна тренировка днес. В събота имам мач.

Дебелият пазач мушна таблата с храната през една пролука в решетките. От начина, по който изглеждаше, можеше да се съди, че дори не беше минавал покрай спортна зала от две години.

— Аха, добре. Ще се обадя във фитнес центъра да ти уговоря час.

— Благодаря.

Надзирателят се засмя.

— Какво? — попита Уилям.

— Боже, ти си някаква глупава примадона, нали? Това не ти е СПА център, жребецо. Стоиш в тази килия по 23 часа всеки ден и излизаш за един час на бетона навън до оградата, по която тече ток. Няма тренировки тук. Има само изчакване на време.

— Ти знаеш ли кой съм? Аз съм Уилям Тъкър.

— И мислиш, че това те прави специален?

— Да, мисля.

— Мама ли ти го каза? Че си специално момче? Е, нека и аз ги кажа нещо, Уилям Тъкър, тук вътре няма специални. — Надзирателят се изкиска и отмина.

Уилям го чу да мънка:

— „Искам да тренирам.“ По дяволите, аз пък искам увеличение на заплатата.

Гангстерът от съседната килия се закикоти.

— Белите са забавни.