Марк Хименес
Делото срещу Уилям (21)

Глава 20

Телевизионни екипи с камери заговаряха всеки студент, който влизаше в западното крило на общежитието „Боуфърд Джестър“ в двора на Тексаския университет, на север от центъра на Остин.

— Познавате ли Уилям Тъкър?

— Мислите ли, че той е убил момичето?

— Как се отнасяше с момичетата в университета?

Франк, Дуейн, Чък и Чико не изглеждаха като студенти или спортисти, така че влязоха, без някой да ги спре и да ги разпитва. Качиха се с асансьора до петия етаж и намериха стаята на Уилям. Латиноамериканец в униформа на служител завинтваше нови панти на касата на вратата.

Стаята на Уилям не беше отделена с жълта полицейска лента. Очевидно някой смяташе, че той е престъпник — думите ИЗНАСИЛВАЧ и УБИЕЦ бяха надраскани на вратата.

— Дотук беше с героя на университета — подхвърли Чико.

— По дяволите, нямаше спални за момичета, когато бях в Южния методистки университет — каза Чък.

Стройни момичета в тесни къси панталони от спандекс и клинове подскачаха покрай четиримата мъже на средна възраст и надолу по коридора. Чък, Чико и Дуейн ги зяпаха, докато отминаваха, но стегнат женски задник не можеше да разсее Франк от мислите за сина му. Служителят им позволи да влязат, след като Франк се идентифицира — Чико беше превел думите му на испански. После излезе и затвори вратата след себе си. Франк беше влизал в стаята на сина си вкъщи стотици пъти в продължение на 18 години. Сега имаше чувството, че влиза в чужд дом. Намери електрическия ключ на стената и светна лампите. На отсрещната стена имаше огромна цветна снимка на Уилям Тъкър — номер 12 хвърляше пас по време на игра. Още негови снимки в действие украсяваха другите стени.

— Момчето обича да се гледа, нали? — каза Дуейн.

— Какво търсим — попита Чико.

— Мобилен телефон — отговори Франк — и доказателства.

— Какви?

— Че е невинен.

Разпръснаха се, за да претърсят стаята. Чико се зае с бюрото, Чък — с гардероба, а Дуейн — с шкафа. Полицаите вече бяха претърсили набързо — съдържанието на чекмеджетата и кутиите беше извадено и разхвърляно в безпорядък. Но престъплението беше извършено две години преди това и не в тази стая, така че бяха оставили всичко, както си беше. А и вече имаха всички доказателства, които им бяха нужни да осъдят Уилям — кръвта му по тялото на жертвата. Франк знаеше, че ченгетата престават да търсят, когато имат вече нещо срещу заподозрения. Или си мислеха, че имат.

— Еха! — възкликна Чък.

В едната си ръка държеше чифт черни прашки, а в другата — чифт червени.

— Има цял куп такива. Познай защо.

— Те са свидетелства за успехите на добрия стрелец. Лаптоп.

— Успехите му на лаптопа ли се отбелязват?

— Човече, имал си прекалено много сътресения. Намерих неговия лаптоп.

— Аха.

— Ченгетата не са взели лаптопа му?

— Очевидно не.

Чък вдигна една футболна топка:

— Франк, може ли да взема това?

— Искаш футболната му топка ли?

— Той се е подписал на нея.

— Искаш футболна топка, подписана от моя син?

— Можем да я продадем в eBay — каза Чико — и да изкараме много пари.

— Така ли?

— Можеш да се обзаложиш. Топка, подписана от известен футболист, обвинен в убийство… съжалявам. — Той се поколеба. — Продал съм много неща в eBay, а повечето от тях дори не са били мои. Тази топка струва колкото теглото си в злато.

Франк чу гласове навън. Служителят, който ги беше пуснал и някаква жена говореха на испански. Вратата се отвори и той видя латиноамериканка на средна възраст, облечена като камериерка, сякаш тук беше скъп хотел. При вида на четиримата мъже, които тършуваха из стаята, тя замръзна.

— Всичко е наред — каза Франк. — Аз съм бащата на Уилям Тъкър.

Изражението й остана непроменено. Чък се приближи и каза нещо на испански. Тя отговори.

— Какво каза?

— Че тя чисти стаята му. Спортистите имали право на почистване и пране.

— Попитай я знае ли нещо за Уилям.

Чико отново говори с нея на испански и после се намръщи.

— Какво?

— Казва, че не го харесва.

— По този въпрос май има консенсус в цялата сграда — подхвърли Дуейн.

— Защо не го харесва? — попита Франк.

Чико пак се обърна към нея на испански. Тя излезе и служителят затръшна вратата.

— Каза, че бил животно, бил мърляч и се отнасял с нея, сякаш му е лична прислужница. Каза, че щяла да се върне по-късно.

— Иска ли някой бира или редбул? — попита Дуейн. Беше клекнал и отворил малкия хладилник под бюрото. Той беше пълен с кутийки коорс и редбул. Отвори една бира.

— Не бих имал нищо против — каза Чък. — Бира.

— Аз също — допълни Чико.

— Може да помогне за главоболието ми — завърши Франк.

Дуейн подхвърли кутийка коорс на всеки от екипа на защитата. Те продължиха с претърсването. Освен Чък, който се отпусна във фотьойла на Уилям срещу телевизора с плосък екран на стената и насочи дистанционното към него, сякаш това беше най-обикновен неделен следобед, в който той гледаше професионален футбол. Телевизорът просветна и се включи.

— Човече, той има всички спортни канали в страната.

Чък сменяше каналите, минавайки през различни мачове от Националната футболна лига и гледаше по малко от всеки.

— „Каубойс“ срещу „Джайънтс“… Ромо е хвърлил два пресечени паса по време на първата половина. „Каубойс“ имат стадион за милиарди и куотърбек за сто долара. Но щом Уилям заиграе като куотърбек при тях, те ще…

Дуейн го замери с кутия бира.

— Какво? — После разбра грешката си. — О, съжалявам.

— Мобилен телефон — каза Чико.

— Ченгетата и телефона му ли са оставили? — попита Дуейн. — Боже, когато аз изпълнявах заповед за обиск, прибирах всичко, което не е заковано за пода. За всеки случай.

— Провери телефона — каза Франк.

Чико нямаше нужда от покана. Той вече натискаше бутоните и прокарваше пръст по екрана.

— Снимките му са като от списание „Плейбой“. Много голи момичета. И съобщения със сексуално съдържание.

— Винаги съм искал да ги пробвам тези момичета — отбеляза Чък.

— Моля те, недей — отвърна му Дуейн.

— Чико, прегледай списъка с контактите му — каза Франк.

— Кого да търся?

— Бившата ми съпруга.

— На бързо набиране има „мама“.

— Това трябва да е тя.

Чико подаде телефона на Франк. Той натисна бутона за набиране и зачака. Включи се гласова поща. Не остави съобщение. Вместо това провери списъка с контактите отново и намери номер за „вкъщи“. След три прозвънявания Франк чу познат глас:

— Домът на Джойнър.

— Лупе?

— Господин Тъкър? Боже, мислех, че сте умрял.

— Не, само пиян. Лупе, можеш ли да ми дадеш Лиз?

— Госпожа Тъкър… Имам предвид госпожа Джойнър… е в Полша.

— В Полша? Защо?

— С господин Джойнър. Бизнес пътуване.

— Имаш ли някакъв номер за връзка? Трябва да говоря с нея.

— За Уилям ли? Видях по телевизията.

— Да, за Уилям.

— Ще намеря номера в хотела.

Отсреща настъпи тишина и затова Франк отново насочи вниманието си към претърсването. Дуейн имаше опит в тези работи, той го правеше най-старателно.

— Откри ли някакви наркотици — попита го Франк.

— Не.

— Алкохол? Друг освен бирата.

— Не.

— Допинг стимуланти?

— Не. Мислиш си за агресия под влияние на анаболни стероиди ли?

— Винаги има вероятност при един спортист. Щом Ланс не беше чист, всеки друг може да не е.

— Шкафът му изглежда като магазин за здравословни храни, но има само витамини, протеинови блокчета и миксове, само такива неща. Няма нито допинг вещества, нито презервативи.

Лупе се върна на телефона и му даде номера на хотел „Реджина“ във Варшава, където бяха отседнали бившата му съпруга и новият й съпруг. Франк благодари на Лупе, после затвори и набра номера в Полша. Помисли си, че скоро синът му щеше да бъде достатъчно богат, за да плати презокеански разговор или щеше да бъде в затвора и разходът щеше да остане за сметка на телекомуникационната компания. Докато чакаше да се свърже, той се укори, че е допуснал втория вариант. Служителят в хотела отговори на полски.

— Говорите ли английски? — попита Франк.

— Да, господине.

— Стаята на Елизабет Тъкър… Елизабет Джойнър, моля.

— Един момент. Да, ето го. Ще ви свържа.

След няколко позвънявания тя му вдигна.

— Здравейте.

— Лиз, аз съм.

— Франк? Какво?… Защо?

— Сигурно не си гледала новините?

— Какви новини?

Тя не беше чула за Уилям. Очевидно поляците не се интересуваха от американски футболисти, обвинени в изнасилване и убийство. Франк й съобщи лошата новина.

— Боже мой! Имало е негова кръв по тялото й? Франк, нали не мислиш, че…?

— Не.

— Какво ще правиш?

— Първо трябва да го изкараме от затвора. Трябват му пари за гаранцията. — Нямаше нужда да казва: „Аз съм разорен“.

— Колко? — попита Лиз.

— Пет милиона. И още един милион за адвокат.

— Но ти си адвокат.

— Трябва ни адвокат, на когото не са отнели лиценза.

Преди шест години Франк щеше да осигури парите за гаранцията и да спаси сина си сам. Сега той молеше бившата си жена да помоли новия си съпруг да даде шест милиона долара, за да спаси сина си. Техният син. За Лиз Франк никога не беше бил принцът от приказките, той беше просто някой, който я издържа. Трябваше да й даде всичко, което тя искаше в този живот. И когато вече не можеше да задоволява материалните й нужди, тя намери друг, който щеше да може. В началото Франк беше гневен — беше й угаждал вярно в продължение на 24 години. После тя го беше зарязала, само две години след като се беше пропил. Сега в действителност се чувстваше добре от нейното решение. Съпругът й милиардер можеше да си позволи да плати гаранцията и съдебните такси на сина му.

— Адвокатите вземат по един милион долара?

— Правосъдието е скъпо. Към това дело ще има голям обществен интерес. Медиен цирк. Само неколцина адвокати в страната са достатъчно добри за такъв вид дело. Да докажем невинността му, ще струва много пари.

— Мислех, че прокурорът трябва да докаже вината му.

— Повечето хора мислят така. Докато не попаднат в системата. Тогава разбират истината. Можеш ли да накараш Дейл да осигури парите колкото е възможно по-скоро? Сега тук е неделя. Колко е часът при вас?

— Седем и половина.

— Дейл там ли е?

— Спи.

— Вълнуващ живот.

— Беше вълнуващ за шест месеца.

— Банките са затворени. Ще може ли да преведе парите утре?

Тя мълчеше.

— Лиз? Там ли си?

— Тук съм. Франк. Ние нямаме толкова пари.

— Дейл е милиардер.

— Вече не.

— Какво е станало?

— Цените на газта паднаха рязко. От единадесет долара за нещо си до по-малко от два.

Бизнесът на Дейл Джойнър беше свързан със сондажи за природен газ и по-конкретно с добив на шистов газ чрез фракинг, популярното название на технологията хидравлично разбиване. Тексас беше най-големият щат, който развиваше този бизнес, а Дейл беше най-големият предприемач.

— Изгубил е един милиард долара?

— Два. Все още притежава газта, но цената й много падна. Това е като срив на стоковия пазар. Опитва се да се държи, докато цените се покачат отново.

— Можеш да изтеглиш заем срещу залог на къщата. Сигурно струва повече от шест милиона.

— Петнадесет. Но Дейл вече го направи и използва парите, за да задържи компанията си и да изплати заплатите на служителите си както и сметките.

— Какво правите в Полша?

— Дейл се опитва да сключи договор с правителството за добив на газ тук. Това ще го спаси.

— Но няма да е достатъчно навреме, за да спаси Уилям.

— Не можеш ли ти да го представляваш?

— Не и с отнето разрешително.

След още няколко минути безсмислен разговор и реплики: „Да, още пия“ и „Не, не съм се оженил отново“ Франк затвори. Нямаше пет милиона за гаранцията. Ако съдията не намалеше сумата на първото гледане на делото, Уилям щеше да остане в затвора до издаването на присъдата. Нямаше и един милион долара за първокласен адвокат. Кой щеше да представлява сина му? Някога Франк беше най-добрият адвокат по наказателно право в щата, може би и в цялата страна, но после се беше пропил. Синът му не беше имал нужда от баща си в продължение на дълги години. Сега, когато най-накрая се нуждаеше от него, баща му не можеше да му осигури това, което му трябваше най-много — защита при обвинение в убийство.

— Виж. — Чък посочи телевизора.

Главният прокурор на окръг Травис — Дик Доркин, стоеше пред гора от микрофони на площада пред Съдебната палата. Това беше пресконференцията. Чък увеличи звука.

— Преди почти две години — започна прокурорът — Дий Дий Дънстън, осемнадесетгодишна първокурсничка в университета „Тексас Тек“, дойде в Остин като мажоретка на мача между Тексаския университет и „Тексас Тек“. Тя така и не се върна в Лъбък. Същата вечер Дий Дий беше брутално изнасилена и удушена. Тялото й беше открито зад бар „Дизи Рустър“ на Шеста улица, където е била видяна по-рано. По тялото й имаше следи от кръв. Разследващите направиха ДНК тест и после съпоставиха пробите с националната ДНК база данни, но не се откри съответствие… допреди един месец. Кръвта се оказа на известен колежански футболист. Поисках повторен тест, каквато е практиката ми при неразкритите случаи. Резултатите потвърдиха съответствието. Предадох делото на съдебните заседатели от Голямото жури и в събота сутринта беше предявено обвинение за изнасилване и убийство на Уилям Тъкър. Същия следобед беше издадена и заповед за арест. Господин Тъкър беше арестуван миналата нощ в стаята си без инциденти. В момента се намира в затвора на окръг Травис и има обявена гаранция от пет милиона долара. Във вторник в 9 часа ще бъде даден ход на делото пред съдия Харолд Рууни. Имате ли някакви въпроси?

Репортерите се развикаха:

— Уилям признал ли е?

— Все още не.

— Твърди ли, че е невинен?

— На този етап, да.

— Сигурни ли сте, че той е изнасилил и убил момичето.

— Сигурни сме, че ДНК пробите съвпадат и че кръвта по тялото на жертвата е на Уилям Тъкър. Като се има предвид, че по тялото не е открита ДНК на друг човек, ние сме уверени, че убиецът е Уилям Тъкър.

— Ще поискате ли смъртно наказание?

— Да.

Четиримата мъже седяха мълчаливо в стаята на обвиняемия, докато думите проникваха в съзнанието им: смъртно наказание.

— Кучи син, това не ми го каза — изрече Франк.

— Мога да хакна банковата му сметка — предложи Чико — и да източа всичките му пари.

— Защо не вземем нещо за пиене — попита Дуейн. — Истинско пиене?