Марк Хименес
Делото срещу Уилям (1)

Пролог

— Флекс дясно, Екс дясно, трасе три-двайсет-четири, Зет Колорадо при второто повикване…

— Чакай, аз какво да правя?

Уилям видя Ди’Куандрик Симънс — номер осемдесет и осем, в далечната страна на групата играчи, втренчил ококорени очи в куотърбека^[1]. Ди-Куан, както го наричаха, беше висок метър и деветдесет и осем, тежеше деветдесет и седем килограма с четири процента телесни мазнини, бягаше тридесет и шест метра за четири цяло и четири секунди и умееше да се хвърля и да хваща всяка топка във въздуха. Но не беше толкова добър с правилника. Имаха таймаут, така че Уилям разполагаше с време, за да обясни стратегията на Ди-Куан. Той посочи останалите ресийвъри^[2].

— Каубоя застава на линията вляво и тича, за да неутрализира фрий сейфтито. Щото се придвижва надясно, надявам се да привлече стронг сейфтито^[3] към себе си и тогава да тича докрай. Престъпникът ще тича навън. Ти си в левия край. Ще се опитам да те изолирам далеч в ъгъла, така че да отбележиш, залъгваш ги на четиринадесет…

— Какво?

Уилям въздъхна. Всеки играч, освен него, страдаше от „мозъчни пръдни“ — моменти по време на игра, когато вълнението и напрежението или пък умората карат мозъка да спре да функционира. Тогава той просто играе под влияние на адреналина или по силата на навици от улицата. Ди-Куан преживяваше точно такъв момент. Освен това не беше особено умен. Уилям се беше научил, че в подобни моменти е по-добре да опростява нещата с Ди-Куан.

— Просто тичай по шибаното поле и хвани топката!

Ди-Куан удари два пъти юмрук в гърдите си и после показа греди с палците и показалците си — запазеният му номер.

— Ендзоната^[4], бейби.

Бяха събрани на линията на трийсет и шестия ярд в собственото си поле, в центъра на зеленото игрище под купола на стадиона с капацитет 90 000 души. Тясното пространство бе изпълнено с миризма на пот и тестостеронът се стичаше от всяка пора на единадесетте едри мъжки тела. Петимата офанзивни играчи на линията — бели момчета, всяко тежащо 130 кг, стояха наведени с ръце на коленете, дишаха като диви зверове, плюеха и вдишваха жадно кислород, а огромните им тела бяха изтощени до краен предел от усилието да блокират също толкова едри дефанзивни играчи в продължение на три часа при температура от близо петдесет градуса в средата на октомври в Тексас.

Тай Уокър, познат още като Каубоя, тайтендът^[5] от Амарило, който плюеше тютюн през протектора си, беше израснал върху гърбовете на бикове по време на родео, така че футболът едва ли представляваше особена опасност за него, поне такава, че да му вдигне кръвното. Ърни, халфбекът^[6] от Хюстън, беше спокоен чернокож, който се бе насочил към НФЛ^[7]. Той просто искаше да приключи последния сезон в колежа със здрави колене. И тримата ресийвъри — Морис Уошингтън, познат като Щото, Деметриус Джоунс, познат като Престъпника, и Ди-Куан — всички високи, черни и невероятно бързи, с татуировки по дългите си мускулести ръце, стояха с юмруци на хълбоците и недоволни физиономии, като че ли се питаха дали белият им куотърбек ще успее да премине пак през терена.

Той успя.

Уилям Тъкър, номер 12, беше главният куотърбек на „Тексас Лонгхорнс“. Беше висок 1.98 м и тежеше 106 кг, изключително бърз, умееше да хвърля и да тича. Можеше да стане професионален състезател след втори курс или даже по-рано, но искаше да има трофей и от национален шампионат, между купата „Хейсман“^[8], която бе спечелил предната година като най-добър колежански футболист в Америка, и тази, която със сигурност щеше да спечели тази година. Щеше да бъде първият носител в две поредни години на купата „Хейсман“ от 40 години насам. Нямаше загуба — осем на нула — и щяха да станат най-добрите в страната. „Оклахома“, техният противник в този ден, също нямаше загуби и беше на втора позиция в класирането. Победителят в тази среща, позната като „Ред Ривър Райвълри“ провеждана в Котън Боул в Далас всяка година след щатския панаир на Тексас, най-вероятно щеше да спечели националния шампионат. Изоставаха с четири точки и разполагаха с осем секунди до края. До момента бяха печелили пет пъти през сезона при драматични връщания на Уилям Тъкър в последните секунди. Но неговите съотборници все още не вярваха в щастливата му съдба.

Той обаче вярваше.

Беше роден да играе футбол. По-точно да бъде куотърбек. Имаше висок ръст — за да може да вижда над защитната линия, а в големите му ръце професионалната топка като че ли беше с детски размер. Умееше да я хвърля много далеч — задължително условие при схемите на атака в професионалния спорт. А професионалните играчи нямаха търпение да привлекат Уилям Тъкър. Беше идеалът за куотърбек от НФЛ: достатъчно едър, за да издържа на физическото натоварване, от което професионалните куотърбекове страдаха, изправени срещу сто и трийсет килограмовите странични защитници. Беше достатъчно силен, за да стои в покета^[9] и да подава, и достатъчно бърз, за да избягва атаката при пробива на защитата. Можеше да обръща лошата игра в успешна. Беше едър, беше силен, беше бърз. Беше най-добрият състезател. Снимката му беше на корицата на последния брой на списание „Спортс Илюстрейтид“.

До пет месеца щеше да стигне първото място в списъка на професионалистите и да подпише петгодишен договор за 100 милиона долара. Носеше се слух, че „Каубоите“ наддават за него. Уилям Тъкър щеше да бъде техен пълноправен куотърбек. Щеше да накара Биг Ди да забрави за Мередит, Стоубъч и Айкман (феновете вече бяха забравили Ромо). Беше на двадесет и две години, но мечтата му отпреди десет години да стане куотърбек на „Каубоите“ щеше да се сбъдне. Той искаше да приключи кариерата си, докато учеше в колежа, с участие в национален шампионат. „Оклахома“ обаче му пречеха. Трябваше да мотивира съотборниците си за още един силен мач. Да си куотърбек, означава да бъдеш атлет, вдъхновяващ оратор и религиозен водач, трябваше да ги накара да повярват в него. Често се чувстваше като Моисей — ако можеше да се каже, че Моисей е играл куотърбек в Университета на Тексас, в Остин.

Уилям застана в средата на хъдъла и се опита да надвика шума на тълпата.

— Огледайте се, момчета. Ето защо играем. Ето защо играем за „Тексас Лонгхорнс“. Имаме 90 000 фенове по трибуните. Милиони ни гледат по националната телевизия. Ако спечелим днес, директно се изстрелваме в националния шампионат. Изгубим ли, край с нас. Не знам за вас, момчета, но не съм дошъл в Далас да загубя от банда шибани оклахомчета. И няма да загубим. Един мач. Един тъчдаун. Печелим. Сега се стегнете и сритайте задниците на няколко оклахомчета!

Той вдигна юмрук. Останалите десет играчи се приближиха и сложиха ръцете си върху юмрука му.

— Готови! Старт!

Инструктажът свърши и те се отправиха към линията, на която стоеше топката. Страничните защитници заеха позиции, така че да могат да блокират пасове. Последва първото подаване. Уилям стоеше в шотгън^[10] назад, а вляво от него беше Ърни. Той погледна към краката на крайния лайнбекър^[11] — левият му крак бе издаден напред, щеше да атакува. Уилям премести Ърни вдясно, след това се съсредоточи върху средата на защитата, пристъпи по-близо до центъра и се потупа по хълбока.

— Номер 55 е средният лайнбекър.

Страничните нападатели от неговия отбор трябваше да отговарят за средния лайнбекър — наричан „Майк“ според спортния жаргон. В противен случай сто и двадесет килограмовият „Майк“ щеше да премине линията и да нападне Уилям, преди играта да е имала време да се развие.

Центърът отзова блокировачите към всяка страна на линията с призиви: „Махайте се! Махайте се!“. Уилям се върна на позиция на пет ярда зад центъра. Щото беше вляво, Ди-Куан — в пространството извън обхвата на Каубоя, Престъпника — много вдясно. Погледна към дефанзивната част от полето. Кой щеше да покрие Ди-Куан? Извика.

— Омаха!

Това означаваше, че продължават с играта, както беше обяснил по време на инструктажа.

— Готови!

Щото направи крачка назад и се втурна през офанзивата. Играчът на позиция стронг сейфти се изравни с него. Това означаваше, че външният лайнбекър ще последва Каубоя по трасето. Корнерът се приближи до Ди-Куан, оставяйки страничната линия отворена. Щеше да покрива с помощта на фрий сейфти отгоре. Играчът на позиция фрий сейфти пристъпи към страничната линия за защита, но Каубоя пред него щеше да го разсее. При тази скорост на игра част от секунда невнимание беше всичко, което Уилям искаше.

— Зеленият номер 18, зеленият номер 18! Започвай!

Центърът му подаде топката. Ресийвърите се изстреляха от линията на топката като спринтьори на Олимпийските игри. Страничните нападатели забиха колене в тревата, ръмжаха като глигани и задържаха защитната линия спокойна. Майк се подготви за покриване. Външният лайнбекър атакува, но Ърни го подсече с крак и той се прекатури. Уилям профуча край тях и се отправи към дясната странична линия, като че ли не знаеше какво да прави. Примамваше защитните бекове към своята част от полето и осигуряваше време на Ди-Куан, който се намираше в далечния край.

Любимият му ресийвър нямаше да се дипломира като член на „Фи Бета Капа“ обществото^[12], всъщност той изобщо нямаше да се дипломира, но със сигурност можеше да играе футбол.

Уилям не смееше да погледне към Ди-Куан, защото свободният сейфти следеше очите му, за да разбере накъде ще се насочи с топката. Знаеше, че Ди-Куан току-що е стигнал до маркера за 14 ярда, там, където всички подавания надолу по полето спират… Той застопори краката си и се обърна назад към куотърбека с вдигнати ръце, като че ли очакваше пас. Молеше се корнербекът да премине трасето, за да му прегради пътя. Втурна се, завъртайки се, и с бясна скорост надолу по страничната линия, достигна маркера за 24 ярда и после затича по полето като ракета, излитаща в космоса… Уилям знаеше, че Ди-Куан бе оставил ъгъла, когато играчът на позиция фрий сейфти рязко се обърна, наведе глава и се втурна в спринт навън, за да пресече Ди-Куан на маркера за 54 ярда, където беше голлинията. Но нещо не беше наред. Уилям нямаше да хвърля към 54-ия ярд, а към 64-ия ярд — към пилона на задния ъгъл на ендзоната.

Полето за американски футбол е дълго 120 ярда, заедно с ендзоните, и широко 53.3 ярда. Сега линията на топката беше на 46-ия ярд за отбора на Университета на Тексас. Уилям стигна до дясната странична линия на 40-ия ярд. Ди-Куан тичаше надолу по лявата линия. Пас от позицията на Уилям по цялото трасе до пилона на ендзоната означаваше, че топката трябва да прелети 83 ярда във въздуха. Футболната топка е заострен сфероид, дълъг 11 инча^[13], с обиколка 22 инча през средата. Тя тежи почти половин килограм. Не е все едно дали хвърляш топка, или камък, с такава тежест. Топката е направена така, че да направи близо шестстотин завъртания в минута, за да преодолее съпротивлението на въздуха. Ако лети по спирала, може да отиде по-далеч, по-бързо и по-точно. За да хвърлиш топка на разстояние точно 83 ярда, тя трябва да е под ъгъл 45 градуса и със скорост 104 километра в час. Вероятно само трима куотърбеци в страната — колежани или професионалисти — могат да го направят. Уилям Тъкър застопори десния си крак, хвана топката с дясната си ръка и с мощно, но все пак плавно движение, я вдигна до дясното си ухо, пристъпи напред с левия си крак, изви тялото си силно и хвърли топката като по учебник. Тя излетя чисто и той веднага разбра, че се е справил перфектно. Топката се движеше в стегната спирала високо в синьото небе, извисявайки се над стадиона… Стадионът замлъкна — всички 90 000 фена затаиха дъх… Погледът на Уилям се насочи към полето… дългите крака на Ди-Куан прекосиха линията на петия ярд… играчът на позиция фрий сейфти се обърна да погледне топката… и осъзна грешката си, докато Ди-Куан профуча покрай него към ендзоната и протегна ръце, в които се озова топката.

Тъчдаун.

 

 

Из цял Тексас фенове на „Лонгхорнс“ скачаха от радост, крещяха, разливаха бира пред седемдесетинчовите си телевизори „Визио“ с тръпката от победата. Из цяла Оклахома феновете на „Сунър“ падаха по земята, плачеха като бебета и стенеха в агонията на загубата. Те живееха и умираха с победите и загубите на своите отбори. Това е футболът в Америка. Няма подобно нещо никъде по света.

Съотборници, треньори, мажоретки и студенти от Университета на Тексас нахлуха на игралното поле и нападнаха Уилям Тъкър и останалите играчи, викайки и крещейки във възхвала на своите герои, като че ли те бяха велики гладиатори. Вероятно бяха. Герои и гладиатори. Римляните залагаха на гладиаторите, а американците — на футбола. Във Вегас спечелилите пресмятаха печалбите от залозите, а падналите — загубите, точно както телевизиите изчисляваха рейтинга и приходите си от реклами. Същото правеха спортните мениджъри на двата университета, що се отнасяше до премиите от мача. Колежанският футбол докарваше много пари за всички, освен за играчите. Те трябваше да участват безплатно поне две години. Ако докажеха, че могат да се представят на ниво, биваха канени — чрез подбора на НФЛ — да играят за пари на следващото ниво. А най-високото ниво във футбола в Америка е Националната футболна лига.

В този ден Уилям Тъкър доказа какво може. Беше готов за следващото ниво. Скоро дните на безплатна игра щяха да приключат. Щеше да стане много богат млад мъж. Всичките му мечти щяха да се сбъднат.

Но до този момент имаше още няколко месеца, така че той не мислеше за него отсега. Беше се научил да живее в настоящето. Искаше да приключи този мач и да не се тревожи за следващия, никога да не го мисли. Той празнуваше в настоящето. Вдигна ръце във въздуха и изкрещя. Завъртя се в центъра на полето и посрещна обожанието на феновете, като че ли току-що беше спасил планетата от нашествие на зомбита, като в онзи филм. Но всъщност бе постигнал нещо далеч по-голямо за Америка — беше спечелил голям футболен мач. Той се наслаждаваше на момента. Две хубави руси мажоретки се приближиха до него. Всяка застана встрани от Уилям, а той се наведе, хвана ги за стегнатите дупета и ги вдигна във въздуха, сякаш въобще не тежаха. Те седнаха на ръцете му и го целунаха по бузите. Фотографите уловиха този момент, който щеше да излезе във всеки американски вестник, спортен канал и спортен блог на следващия ден. Победителят получава глезотии… и момичета. О, толкова много момичета и толкова малко време! Живот на колежански футболен герой.

Големите барабани на маршируващите музиканти на „Лонгхорнс“ отекваха като артилерийски залпове и тялото му вибрираше от тях. Двете момичета се хванаха здраво за него и той вдиша уханието им като наркотик, който пробуди мъжките му сетива. Те бяха опияняващи. Шумът беше заглушителен. Всичко беше в прослава на Уилям. Той се отправи към края на полето с двете мажоретки, когато телевизионен екип с камера се промъкна до него. Помисли, че двете момичета може да отвлекат вниманието от него и ги пусна на земята, след което погледна към камерата. Двама щатски полицаи го пазеха, в случай че някой разочарован фен на Оклахома реши да си го изкара на Уилям по националната телевизия. Репортерката бутна микрофон до лицето му и започна да надвиква хаоса:

— Уилям, невероятен мач! Хвърли за два тъчдауна и бяга за още два. Ти си сигурен победител за „Хейсман“ и продължаваш нагоре към националния шампионат. Как се чувстваш?

— Как се чувствам ли?

Като всеки звезден спортист Уилям Тъкър беше чувал много подобни глупави въпроси, беше свикнал. Спортните репортери бяха момчетата и момичетата, които не успяваха като синоптици. Но той беше добре обучен от медийния си консултант. Отметна къдравата си руса коса от потното лице и показа белите си зъби. Даваше интервюта от шестнадесетгодишен. Както казваха в Тексас, това не бе първото му родео.

— Чувствам се благословен. Но не дължа това на себе си. А на треньорите, на съотборниците и феновете си. Те заслужават признанието. Както и Господ.

Той погледна нагоре и вдигна показалците си към небето, за да благодари на Бог. Като че ли Бог беше хвърлил топката. Като че ли на Бог му пукаше за някакъв футболен мач, особено колежански.

— Той ни даде тази велика победа.

Не беше в стила на топинтервютата. Беше сантиментално, глупаво, лъжовно, но беше това, което феновете искаха да чуят, това, което телевизиите искаха звездите да казват след мача. И най-важното — това беше образът, който спонсорите искаха от спортистите, когато рекламираха продуктите им, като например да се просълзят, когато слушат националния химн, а камерата е обърната към тях. Полезно. Ясно. Господ да благослови Америка. На игралното поле е важна победата, извън него — имиджът. Така че Уилям Тъкър скри своята фалшива усмивка на обикновено провинциално момче (макар че бе от Хюстън), обърна се и разтвори ръце към студентите или поне към двете студентки мажоретки, но чу последните думи на репортерката към коментаторите в кабината, към националната публика из целите Съединени щати.

— Знаеш ли, Кени, интервюирала съм много млади футболисти през последните пет сезона. Честно казано, повечето са тип „примадона“, позволено им е всичко, те са от вида „светът е в краката ми“, който всички мразим. Тайно се надяваме да се провалят. Често имат проблеми със закона, защото смятат, че са над него. Уилям Тъкър не е такъв. Не само че е най-добрият състезател в Америка днес, но е и един от най-изтънчените младежи в академичния спорт. Той е пример за подражание на всички момчета в Америка. Той е младежът, за когото всеки баща мечтае да омъжи дъщеря си. Той е почти идеален, за да съществува.

 

 

— Обличай се и се махай!

— Уилям, съжалявам, просто още не съм готова да правим секс.

— Махай се! — Той грабна телефона си и започна да разглежда снимките на екрана. — Мога да си намеря друга за пет минути.

— Можем да излизаме, да се опознаем и тогава може би…

Той се изсмя.

— Да излизаме? Не мисля. Хайде, хващай си пътя, скъпа.

— Ще ми се обадиш ли?

Той отново се изсмя.

— На кой свят живееш? Аз съм Уилям Тъкър.

Отборът беше пристигнал обратно в Остин в 9 часа вечерта и в 10 той беше вече в леглото с една от мажоретките. Толкова беше лесно. Ако си Уилям Тъкър.

— Добре, ще го направя.

Той хвърли телефона на стола.

— Наведи се.

— Няма ли да си сложиш презерватив?

— Имаш СПИН ли?

— Не.

— Тогава няма нужда от презерватив.

— Но не пия хапчета. Ако забременея?

— Не си ли чувала за аборт?

Глупави мажоретки. Той се качи върху Какибешеимето и започна да прониква в нея, когато някой почука силно на вратата.

— Уилям Тъкър!

— Махайте се. Зает съм.

— Полиция. Отворете вратата!

— Махайте се!

— Ако не отвориш вратата, ще я разбием.

— Ако не се махнете, ще…

Вратата се отдели от пантите и падна на земята. Четирима полицаи влязоха. Двама насочиха оръжие към Уилям. Той стоеше гол и гледаше полицаите, като че ли бяха момчета за всичко.

— Знаете ли, по дяволите, кой съм аз?

— Уилям Тъкър, вие сте арестуван.

— За какво?

— Изнасилване.

Той посочи Какибешеимето, която се опитваше да завие голото си тяло.

— На осемнайсет е. Проверих я.

— И за убийство.

 

 

Белезниците държаха стегнато големите му ръце на гърба. Беше арестуван и преди — три пъти. И всеки път бързо го освобождаваха, щом разберяха кой е. Белезниците падаха, той даваше няколко автографа, снимаше се с ченгета със звезди на гърдите и си тръгваше весел и щастлив.

Ето така протичаше животът на Уилям Тъкър.

Той напълно вярваше, че и този арест няма да е различен. Но когато полицаите отвориха задната врата на патрулната кола и го бутнаха вътре, нещата се оказаха различни. Блеснаха светкавици на фотоапарати, чуха се викове. Той присви очи заради ярката светлина и видя, че тълпа журналисти се беше насъбрала на тротоара пред „Травис Каунти Джейл“ в центъра на Остин. Нямаше нищо по-хубаво за медиите от това да покажат „пътя на престъпника“ — как посред нощ отвеждат звезден спортист към затвора. Предишните му арести бяха за злоупотреба с алкохол, за шофиране в нетрезво състояние и за опит за подкуп. В Остин такива престъпления бяха отразявани накратко на спортните страници на вестниците. Спортистите са си спортисти…

Но изнасилване и убийство — това щеше да е новина на първа страница и водеща новина на всяка кабелна и национална телевизионна програма. Уилям Тъкър — още един престъпник с футболна каска. Първата му реакция беше да наведе глава и да се скрие от светлините и виковете. Спомни си обаче други спортисти, които беше гледал по телевизията, придружавани от тълпа журналисти. Състезателите си криеха лицата като посрамени. Приличаха на престъпници. Неговата медийна консултантка беше използвала подобни клипове, за да му даде пример. Тя му беше повтаряла многократно, че когато изпадне в такава ситуация, дори да е виновен, той не трябва да крие лицето си. Трябваше да държи главата си високо изправена, да гледа право в камерите. Лицето му да показва шок и изненада, гласът му да изразява възмущението на невинен, погрешно попаднал под ударите на американската съдебна система. Подготовката за „пътя на престъпника“ беше основно медийно упражнение за американските спортисти. И така, също като атлет, който се опира на уменията си в напрегнат момент от мача, Уилям Тъкър се опря на наученото от медийните упражнения, докато двамата полицаи го държаха за ръцете и го придружаваха по „пътя на престъпника“.

— Уилям, ти ли я изнасили? — извика един репортер. — Ти ли я уби?

Той принуди полицаите да спрат рязко и се взря право в ярките светлини на камерите. Опита се да говори с най-силния и мъжествен глас, с точното количество ярост и с истинско възмущение:

— Не. Не съм изнасилил никого. Никого не съм убил. Арестуват грешния човек. Невинен съм.

Медийната му консултантка щеше да се гордее с него. Беше му казала, че се държи естествено пред камера и че може да натрупа състояние от това, че го одобряват.

Полицаите стегнаха здраво ръцете му и го въведоха в ареста. Камерите и виковете останаха зад вратите. Изведнъж стана тихо. Разни хора го зяпаха и го снимаха с мобилните си телефони, докато полицаите го водеха по коридора. В стаята за разпити го бутнаха да седне на стола пред една маса. По-младият полицай закопча левия му крак за метална халка на пода и свали белезниците от ръцете му. Уилям разтри китките си, за да поднови притока на кръв.

— Дайте ми геторейд^[14] — каза той на по-младия полицай. — Портокал.

Полицаят го погледна, поклати глава и излезе от стаята.

Като повечето спортисти и той гледаше на полицаите повече като налични охранители, отколкото като на офицери, заклели се да бранят закона. Мислеше, че тяхната работа беше да го обслужват и да го пазят, а не да пазят закона от него.

— Какъв е проблемът? — попита той по-възрастния полицай.

— Победи „Оклахома“ този следобед, а те го арестуваха за изнасилване и убийство още същата вечер. Бързо падение, момко. Между другото, имаш велико хвърляне. Кажи ми, ще сложиш ли автограф на топката на сина ми? Ти си неговият герой.

— Гледай си работата. Знаеш ли колко струва топка, подписана от Уилям Тъкър?

— Обещавам, че няма да я обявя за продан в eBay.

— Все едно че не съм те чул!

Полицаят се ядоса. Сложи стационарен телефон на масата пред Уилям.

— Имаш право на едно обаждане, Уилям Тъкър.

Уилям погледна телефона. Никога преди не беше стигал чак дотук. Никога не го бяха закопчавали за метална халка на пода и не му бяха давали право на едно-единствено обаждане. Досега вече трябваше да се е снимал с ухилените полицаи. Усети първия пристъп на притеснение. Реши, че този мач изисква различна игра. Усмихна се, сякаш си беше харесал нови кецове.

— Добре, ще дам няколко автографа и ще се снимаме, окей? След това трябва да се върна в общежитието, за да поспя, да си почина, да се срещна с треньора утре. Нещо става с коляното ми. Имаме друг голям мач в събота. Мога да ви намеря билети за него.

Полицаят не се усмихна. На табелката с името му пишеше „Серж. Мърфи“. Беше с прошарени коси и голям корем. Седна на края на масата и скръсти ръце. Обърна се към Уилям. Лицето му придоби бащинско изражение и въздъхна, като че ли собственият му син току-що беше ударил семейната кола.

— Синко, това не е шега. Този път звездният ти статут няма да те измъкне от затвора. Не си обвинен в пиянство и хулиганство на Шеста улица. Обвинен си в изнасилване и убийство.

Усмивката изчезна от лицето на Уилям.

— Не съм изнасилвал или убивал никого. Това е огромна грешка.

— Не мисля така, синко. Откриха твоето ДНК върху жертвата.

— Какво ДНК? Каква жертва?

— Мажоретка на „Тексас Тек“. Изнасилил си я и си я убил преди две години тук, в Остин, в същия ден, в който си играл срещу „Тек“. С това доказателство — ДНК-то, можеш да прекараш остатъка от живота си в затвора.

— В затвора?

Нещо ужасно се беше объркало.

— Не мога да отида в затвора — имам мач в събота! Трябва да спечеля трофея на „Хейсман“ и националния шампионат. Трябва да съм пръв в професионалния подбор, да играя за „Каубоите“ и да спечеля Суперкупата. Аз съм Уилям Тъкър, звезден куотърбек.

— Вече не си. От сега нататък ти си Уилям Тъкър — човек, обвинен в убийство.

В този момент реалността се стовари върху Уилям със силата на нападащ лайнбекър. Този арест не беше като предишните. Полицаите не се смееха. Не се шегуваха. Не му носеха напитки. Липсваше специалното отношение към него. Не го молеха за снимка. Всичко това означаваше само едно — той беше загазил. Изнасилване. Убийство. ДНК. Затвор. Притеснението му се превърна в пристъп на паника. Започна да се изпотява, капчици пот избиха по челото му. Не знаеше какво да прави. На кого да се обади? На медийния си консултант? На треньора си? На майка си? Наведе се напред, опря лакти на масата, затвори очи и скри лице в огромните си длани. За пръв път в живота си Уилям се почувства малък.

— Мамка му!

Когато отвори очи, се загледа в телефона. Вдигна поглед към полицая. Дори гласът му звучеше тихо.

— На кого да се обадя?

— На адвоката си.

— Нямам адвокат.

Полицаят въздъхна.

— Повечето колежани ги прибират за злоупотреба с алкохол. Момичетата се обаждат на майките си. Момчетата — на бащите си. — Той почеса брадичката си и изсумтя: — Изнасилване и убийство. По-добре се обади на баща си.

— На баща ми?

Уилям поклати глава, отново скри лице в дланите си.

— Баща ми е шибан неудачник.