Марк Хименес
Делото срещу Уилям (22)

Глава 21

— Татко, а смъртното наказание? Има го във всички новини.

— Беки, той е невинен. Няма да бъде признат за виновен или осъден на смърт.

— Ти беше сигурен, че и Брадли Тод е невинен.

— Уилям е твой брат.

— Той вече не е онзи брат, когото имах. Промени се, откакто стана звезда.

Франк приключи разговора с дъщеря си. Стоеше до горните водопади на потока Ониън Крийк в парка „Маккини Фолс“ в югоизточната част на Остин. Потокът е приток на река Колорадо, която тече на изток от Остин, а той — на югоизток. Водата минаваше през варовикови образувания и оформяше горните и долните водопади, в подножието на които имаше малки вирове. През лятото, когато температурите достигнат 38 градуса, паркът е популярна дестинация, но не е така през октомври. Нощувка в къмпингите струва 20 долара на вечер, бирата и уискито — 40. Последния път, когато имаше дело в Остин, Франк беше отседнал в петзвездния хотел „Дрискил“ и центъра на града в апартамент с огромно легло за 750 долара на вечер. Тази нощ обаче той щеше да прекара в спален чувал на земята. Франк хвърли една пръчка във вира. Ръсти се втурна към водата и се гмурна. Имаше нужда от движение след цял ден, прекаран в колата.

— Бургерите са готови — каза Чък.

Откакто беше спечелил скара „Вебер“ от състезание за ядене на хотдог на плажа преди няколко години, Чък се беше превърнал в нещо като грил-майстор. Гледаше готварски предавания за печене на скара и четеше книги за барбекю. Знаеше за заливките и сосовете за барбекю повече от всеки друг жив човек или поне така твърдеше. Подхвърляше бургерите, стиснал шпатула в дясната ръка и топката на Уилям с автограф — в лявата.

Бяха спрели в хранителния магазин „Хоул Фуудс“ в центъра на града и се бяха запасили с продукти и бира, преди да тръгнат към парка. Бяха си донесли и екипировката за къмпинг и уиски „Джим Бийм“. Чико и Дуейн седяха на масата за пикник. Франк отиде при тях и подаде на Чико телефона на Уилям. На масата имаше кутия с вещите, които бяха взели от стаята му. Чико се заигра с телефона, а Дуейн запрелиства папката по делото, която окръжният прокурор им беше дал, като драскаше с маркер бележки в полицейския си бележник. Франк пиеше бира „Коорс“, която беше взел заедно с протеиновите блокчета от стаята на Уилям. Чък плесна хамбургерите в хартиени чинии на масата пред тях. Бургери, пържени картофи, бира и бърбън за десерт.

— Гаранция от пет милиона — каза Франк. — Ако съдията не я намали, Уилям ще остане в затвора до процеса. Когато след няколко месеца излезе оттам, вече няма да е същото момче.

— Може и да не е толкова лошо — подхвърли Дуейн. — Той не е точно Мис Благ Характер.

— Може да излезе и по-лош.

— Можем да го измъкнем оттам — каза Чико. — Ще офейкаме в Панама и ще си живеем като крале. — Изглеждаше сериозен.

— Ти сериозно ли? — попита Чък.

— Разбира се. Естествено, ще трябва да го направим, докато той е още в окръжния арест, преди да го осъдят и да го пратят в щатския затвор в Хънтсвил. Окръжните арести са като швейцарско сирене.

— Трябваше да вземем малко швейцарско сирене за тези хамбургери — каза Чък.

— Нито един окръжен арест не може да ме спре — продължи Чико.

Той беше бягал 6 пъти от окръжния арест. Затова Чико Дюран се смяташе за Хладнокръвния Люк, макар и да не изглеждаше като Пол Нюман, а по скоро като Чък Марин^[1] с конска опашка.

— Мисля, че засега трябва да работим в рамките на закона и системата — каза Франк.

— Системата е скапана, Франк, и ти го знаеш. Казваш, че момчето ти е невинно. Колко невинни хора има в затвора сега? Ще го оставиш да прекара остатъка от живота си в затвора или да умре за престъпление, което не е извършил? Защото съдията и окръжният прокурор искат да бъдат преизбрани?

Франк не знаеше какво ще прави, ако Уилям бъде осъден. Какво прави един баща, ако системата несправедливо осъди сина му? Дали казва „Съжалявам, сине, системата не проработи в твоя случай, така че просто трябва да умреш в затвора“. Тя не беше проработила за много други подсъдими в Тексас. Петдесет чернокожи мъже бяха освободени през последните десет години, когато ДНК тестове бяха доказали тяхната невинност, а някои бяха лежали двадесет и повече години. Но какво щеше да стане, ако ДНК тестовете докажеха, че синът му е виновен?

— Мисля, че можем да спечелим, ако се осланяме на системата.

Чико вдигна рамене:

— Ти си бял. Трябва да вярваш.

— И така, какво намерихме в стаята на Уилям? — попита Франк.

— Лаптоп и телефон — отвърна Чико. — Сега проверявам дали има есемеси отпреди две години.

— Все още не разбирам — подхвърли Дуейн. — Ченгетата не са прибрали важните неща.

— Не всички важни неща — отвърна Чък. Той се протегна, бръкна в кутията и вдигна малко черно парче плат.

— Взел си прашки?

— Три.

— Защо?

— Това е лично, Франк. А, намерих и това. — Отново бръкна в кутията и извади малка снимка в рамка.

Франк я взе и видя себе си и сина си. Снимката беше направена след мач в прогимназията, когато Уилям беше на 12. Когато все още беше само момче, което мечтае да бъде мъж. Да бъде куотърбек на „Каубойс“. Да бъде звезда. Не беше мечтал да бъде обвиняем за изнасилване и убийство.

— Той е невинен — каза Франк. — Вие, момчета, просто не го познавате. Аз го познавам. Той не може да нарани никого.

— Франк — подхвана Дуейн, — не искам да съм адвокат на дявола, но ти вярваше че и Тод е невинен. И сгреши.

— За Уилям не греша.

— Има негова кръв по жертвата — това не е добре, Франк. Изобщо не е добре.

— Вижте момчета, ако искате да се върнете на плажа, няма проблем.

— Изглеждаме ли ти като хора, които ще се върнат на плажа? — попита Дуейн. — Но ако ще защитаваме сина ти, трябва да бъдем честни един с друг. И да казваме каквото мислим. За да не пропуснем нищо. — Той почука папката с документите с пръст. — Защото обвинението няма да го пропусне.

— Не знам дали синът ти е изнасилил и убил онова момиче — каза Чико. — Но определено не бих го искал около моите момичета.

Чико пазеше девствеността на дъщерите си — тийнейджърки, както тайните служби пазят президента. Това не беше лесно, тъй като те живееха с майка си в Корпус Кристи.

— Какво намери?

— Есемеси между него и приятелчетата му, в които говорят за колежанки и ги оценяват по скала от 1 до 10, и то не с думи, които човек би искал да чуе за дъщеря си. — Чико поклати глава. — Добре че взехме телефона, Франк. Може би нямаше да е добре, ако този задник прокурорът разполага с тези съобщения. Съдебните заседатели нямаше да го харесат.

— Кого, окръжния прокурор ли?

— Не, сина ти.

— Както казах, момчето няма да спечели „Мис Благ Характер“, това е сигурно — каза Дуейн. Изпусна дима от пурата и се обърна към Франк: — Е, какъв е следващият ни ход, адвокате?

Франк посочи папката пред себе си.

— Уилям ми каза графика си през онзи ден. Сега ще вземем тази папка и ще възстановим последния ден от живота на жертвата. Да видим дали някъде не се засичат.

— На колко искаш да се обзаложиш?

Синът му беше в затвора, обвинен в изнасилването и убийството на осемнадесетгодишно момиче на име Дий Дий Дънстън. Франк изяде половината от бургера си, изпи бирата и после мина направо към десерта. Беше се заклел да стои далеч от твърд алкохол, но главата му пулсираше от главоболие. Така че изпи един шот бърбън. Нямаше особена разлика между него и таблетка адвил за облекчаване на болката. Но изпи само един шот. Или може би два, за да може да спи тази нощ. Трябваше да поспи, за да може да работи на следващия ден. За да може да мисли. Но не повече от три шота — това беше абсолютният лимит.

И както светлината на деня чезнеше в мрака на нощта, така и най-лошият ден в живота на Франк Тъкър щеше скоро да изчезне в мъглата на „Джим Бийм“.

 

 

Уилям беше преместен в самостоятелна килия. Хубавата страна на това беше, че нямаше да му се налага да се бие с някого от „братята“ всеки ден, лошата беше, че нямаше достатъчно пространство да тренира. Той беше опитал: 500 лицеви опори, 500 коремни преси, 100 скока от клек и още толкова напада. Всичко по два пъти. Но това не го задоволи. Имаше нужда от железни дискове. Тежести от 45 килограма, от лостове и дъмбели. Имаше нужда да усеща как кръвта тече през тялото му. Имаше нужда да напрегне мускулите си максимално. Имаше нужда от истинска тренировка. Имаше нужда да се подготви за съботния голям мач.

— Хей, човече, искаш ли да поговорим?

В тясното пространство имаше нар и тоалетна. Беше късно. Той легна на нара със затворени очи. Напрягаше се да си спомни момичето, но лицето й оставаше празно. Както и целият ден. И нощта. Обикновено си спомняше всяко разиграване във всеки мач, но не и онзи мач. Не и онази нощ. Не и онова момиче. Имаше толкова много момичета и толкова много нощи, изтрити от алкохол и от мозъчни сътресения. Понякога му се струваше, че няма спомени от колежа.

— Най-лошото на самостоятелната килия е, че няма с кого да говориш. Аз обичам да говоря.

Уилям беше уверен играч по природа. Но трябваше да признае: този неочакван развой на събитията в тази игра — изнасилване… убийство… ДНК… затвор — беше разколебал увереността му така, както и пет пресечени паса не биха могли. В продължение на почти двадесет и три години импулсът го беше тласкал напред, все по-бързо и по-бързо. Сега изведнъж се почувства носен от течението.

— Ти ли си бялото момче?

В сектора с единичните килии беше тихо. Шепотът дойде от съседната килия. Уилям въздъхна и прошепна в отговор:

— Да. Аз съм бялото момче.

— Футболистът?

— Не знаеш кой съм аз ли?

— Тук нямаме връзка с Туитър.

— Да, аз съм футболистът.

— Чух, че си нокаутирал Коко Поп.

— Кой, по дяволите, е Коко Поп?

— Приятелчето, което си нокаутирал.

— Това истинското му име ли е?

— Не. Така го нарекохме ние, защото винаги яде зърнена закуска марка Coco Pops. Прекалено е сладко за мен. Аз харесвам марка Shredded Wheat и студено мляко 2%. Обезмасленото има вкус на вода. Но разбира се, човек не идва тук заради храната.

— Аз не би трябвало да съм тук.

— Нито пък аз, но онзи задник ме изпорти.

— Коко Поп ли?

— Не, човече. Юджийн. Той се призна за виновен и после каза, че аз съм убил ченгето.

— Но ти не си?

— Напротив. Но Юджийн не трябваше да ме издава, и следователно не трябваше да съм тук.

— Аз не съм го убил.

— Кого?

— Онова момиче.

— Кое момиче?

— Мажоретката.

— О, човече, мажоретка. Какво направи? Проблеми ли ти създаваше? Мажоретките го правят.

— Не… имам предвид, не знам. Аз не я познавах. Прибраха грешния човек. Аз съм невинен.

— Звучи добре. Продължавай в същия дух. Звучиш искрено.

— Не съм я убил!

— Мамка му, самият аз почвам да ти вярвам. Добър си, приятелю, наистина добър. И аз бях добър — плачех и казвах на всички, че съм невинен, че не аз съм убил ченгето. Но ми спретнаха нов процес и разбира се, бях осъден отново. Шибани заседатели.

— Но ти си го убил?

— Точно. Шибаното ченге под прикритие да ми срита задника? Няма как да стане. Застрелях копелето точно между очите с моя патлак. Бум! И той беше мъртъв. Ама заседателите съвсем не ми повярваха, че съм невинен, аз — гангстерът от квартала, целият татуиран и изглеждащ зле. Ти си бял, може и да ти повярват на приказките. Може да ги победиш и да излезеш на свобода. Може да стане.

— Мислиш ли?

— Не.

Гангстерът се разсмя.