Марк Хименес
Делото срещу Уилям (45)

Глава 44

— Прилича на уголемено копие на Рой Роджърс — каза Дуейн.

— Кой е Рой Роджърс^[1]? — попита Чък.

Франк и Чико бяха отлетели за Омаха, за да открият Бо Кантрел. Дуейн и Чък пропътуваха сто и седемдесетте мили от Лъбък до Уинк, за да открият Даръл Джаксън. И го откриха. В ранчото „Лейзи Ривър“ извън града. Даръл яздеше голям бял кон точно когато те спряха до къщата и излязоха от една кола под наем. Той наистина имаше вид на модел.

— Да ви помогна? — попита Даръл.

— Хубав кон — каза Дуейн.

— Фермер ли си?

— Ченге. Бивше ченге.

— Какво ви води насам?

— Дий Дий Дънстън.

Дуейн почти се надяваше Даръл да опъне юздите и да избяга в галоп. Защото така животът на Уилям Тъкър би бил спасен. Ако момчето отидеше в затвора, Франк никога не би се чувствал свободен. Той беше добър човек и добър приятел, а на Дуейн Джентри му пукаше само за трима приятели на този свят. Не можеше да си позволи да изгуби един от тях.

— Разбрахме, че си я познавал — каза Дуейн — в библейския смисъл.

Даръл слезе от коня. Нещо издрънча.

— Еха, каубоите наистина носят шпори — зарадва се Чък по детски.

Даръл се намръщи на Чък, а после се обърна към Дуейн.

— Познавах я, но не съм я убил, ако за това сте тук.

— Именно за това.

— Мислех, че Уилям Тъкър е признал.

— Не. Той не е убил момичето.

— Вестниците твърдяха, че по нея е открита негова кръв.

— И по теб също — каза Чък.

— И ти ли си бивш полицай?

— Треньор.

— Бивш полицай и бивш треньор.

— Играеше с номер 52, нали? — попита Дуейн.

— Да.

— Уилям кървеше в края на този мач. Когато го атакувахте, кръвта му е попаднала върху Джон Смит, Бо Кантрел и върху теб.

— Откъде знаете?

— От записа на мача — каза Чък. — Има много ясен близък кадър.

— Изкъпа ли се след мача? — попита Дуейн.

Даръл отстъпи и изглежда се развесели.

— Странен въпрос.

— Не искаш да отговориш?

— Да, изкъпах се след мача. Винаги го правех. Може да съм каубой, но не съм крава. Имам магистърска степен по инженерни науки и знам как работи душът.

Дуейн и Чък се спогледаха. Даръл бутна шапката си леко назад.

— Е, момчета, дойдохте чак дотук, за да ме попитате дали съм се къпал след мача? Боже, можехте да се обадите.

— А Бо Кантрел? Той изкъпа ли се след мача?

Даръл се изсмя.

— Бо Кантрел беше полулуд напомпан идиот от Луизиана, който страдаше от твърде много сътресения. И вонеше по-зле от кравешко лайно. Разбирането му за къпане беше да плува в блатото.

— Разкажи ни за него.

— Започнахме заедно и бяхме заедно четири години. Той беше среден лайнбекър, а аз бях външен. Беше твърдо решен да стане професионален състезател, но тежеше едва 105 кг, а професионалистите бяха по 118 кг. Така че мина на стероиди още първата година. Стана по-гаден от змия. А и сътресенията му попречиха.

— Ти не искаше ли да продължиш?

— Не. Никога не съм искал да ставам професионален състезател. Аз съм каубой. Имах ранчото, в което да се върна. Бо нямаше нищо, за което да се върне в Луизиана. Ако не беше продължил, щеше да лови алигатори в блатото. Винаги съм мислил, че ще чета за него по вестниците.

— Спортните страници?

— Некролозите. Очаквах да се самоубие като останалите полудели професионални състезатели. — Той поклати глава. — Е, по-добре да отида да нагледам кравите.

Даръл Джаксън вкара каубойския си ботуш в стремето и се качи на големия кон. Опъна юздите, сякаш ще тръгне в галоп, но не потегли. Обърна се към Дуейн и Чък.

— Към края на пролетната сесия главата на Бо не беше наред. Стероидите го направиха параноик. Потърсете го, но внимавайте. Започнал е да носи оръжие.

 

 

Бо Кантрел бе привлечен от Омаха в третия кръг на драфта на НФЛ преди две години. Сега беше начален лайнбекър в Ренглърс. Ходеше с бръсната глава и целите му ръце бяха в татуировки. Когато излезе от тренировъчния клуб на Ренглърс след тренировката във вторник, Франк му извика от паркинга.

— Бо!

Той погледна към тях, но продължи и извика през рамо: „Без автографи“.

Франк и Чико го настигнаха.

— Не ти искаме автографа.

Без да спира, той каза: „Добре“.

— Искаме да те разпитаме за Дий Дий Дънстън.

Бо спря. Обърна се и ги огледа. И Франк го огледа. Главата му изглеждаше твърде голяма, вратът му беше дебел, а раменете му — широки и мускулести. Имаше акне. Не беше красив. Носеше фланелка на „Ренглърс“, спортен екип и маратонки. Имаше трева в косата, дебелите му ръце бяха мръсни и потни. Миришеше ужасно.

— Ченгета ли сте?

— Аз съм Франк Тъкър. Бащата на Уилям Тъкър.

Бо запази строгото си изражение, но Франк видя нещо в погледа му. Вина.

— Чувам, че твоето момче е признало за убийството на Дий Дий.

— Чул си грешно. Не я е убил той.

— Тогава кой?

Спогледаха се. Дуейн беше докладвал за срещата им с Даръл Джаксън. Оставаше само един заподозрян.

— Ти.

Масивните мускули по врата на Бо се свиха. Дишането му се учести и лицето му се зачерви. Той беше убиецът.

— Не си се изкъпал след тренировката, Бо.

— И?

— Навик. Не си се изкъпал и след мача на Университета в Тексас преди години.

— И?

— Уилям е получил контузия в левия лакът в края на играта, когато ти, Даръл Джаксън и Джон Смит сте го атакували. По ръката му се е стекла кръв. Тя се е пренесла и по техните, и по твоите ръце. Но те са се изкъпали след мача, отмили са кръвта. А ти не. Кръвта му още е била по теб, когато си изнасилил и убил Дий Дий онази нощ зад „Дизи Рустър“.

— Докажете го.

— Можем. Можем да докажем, че ти си убил Дий Дий. Край, Бо.

Бо Кантрел пристъпи напред, като че искаше да удари Франк.

— Майната ти.

Той се обърна и закрачи бързо към голям пикап, качи се и отпраши. Чико засне табелата с номера с телефона на Уилям. След това Франк се обади на Дуейн. Когато вдигна, Франк каза: „Тръгвайте с Чък към Мидланд, хващайте полет за Омаха. Бо Кантрел е“.

 

 

— Как ще накараме Бо да си признае? — попита Чък.

Франк и Чико бяха взели Дуейн и Чък от летището в Омаха същата вечер и се бяха върнали в хотела.

— Ще го проследим — каза Дуейн. — Когато знаеш кой е лошият, и лошият знае, че ти знаеш, трябва да го накараш да мисли за теб, да разбере, че го наблюдаваш, да го караш да се обръща, да се стресне.

— От нас? — каза Чико. — Бивш адвокат, бивше ченге, бивш треньор и бивш престъпник?

— Прав си — каза Франк.

— Занимавал съм се с подобни типове и преди — каза Дуейн. — Не е най-умната глава, но осъзнава, че е избягал след убийство. И изнасилване. Сега са минали две години и си харесва живота. Иска да го съхрани. Ще направи всичко, за да го запази. Дори да убие отново. Защото няма какво да губи.

— Да убие отново? — каза Чико. — Нас ли?

— Би могъл — отвърна Дуейн.

— Това си заслужава питие.