Марк Хименес
Делото срещу Уилям (11)

Глава 10

Беше пети август, десетки хиляди гимназисти от щата Тексас се отправиха към футболното игрище за първия ден на есенната тренировка. Само че не беше есен. Беше лято. И беше горещо. В Одеса беше 112 градуса по Фаренхайт. В Далас — 105 градуса. В Хюстън, само 99 градуса, но при 95% влажност на въздуха усещането беше като в сауна.

Тялото на Уилям Тъкър лъщеше от пот, а тренировката дори не беше започнала. Той носеше само шорти и маратонки, подплънките щяха да дойдат следващата седмица. Беше на шестнайсет, висок шест фута и три инча, тежеше сто и деветдесет паунда, имаше само 10% телесни мазнини. Тренираше с личния си треньор пет пъти седмично. Спазваше строга диета, разработена от спортен диетолог. Усъвършенстваше уменията си в училище за куотърбекове, а за скорост тренираше с олимпийски треньор. Можеше да повдигне десет пъти тежест от двеста и петдесет паунда от лежанка и тежест от триста паунда от клек цели петнайсет пъти. Пробягваше четиридесет метра за 4.5 секунди. Хвърляше топката на седемдесет и пет ярда. Гръдната му обиколка беше четиресет и шест инча, обиколката на кръста — трийсет инча. Тялото му беше мускулесто, кожата — с бронзов загар, а косата — руса и къдрава. Кожената футболна топка изглеждаше като част от тялото му.

Той беше второкурсник, който се кани за първа година да влезе в отбора на университета. Уилям седеше на трибуните на новия стадион на гимназията. Капацитетът на стадиона беше двадесет и пет хиляди места. Родителите прекарваха по цяла нощ пред сградата на администрацията, когато се обявеше раздаването на абонаментни карти за мачовете. В северната крайна зона, в горната част на електронното табло за отчитане на резултатите, беше монтиран огромен високотехнологичен видеоекран, на който се излъчваха повторения по време на самия мач. Теренът беше същия, на който играеха професионалните играчи. Зад стадиона се издигаше новата зала. Тя беше климатизирана, но треньорите провеждаха груповите тренировки на открито, за да може телата на футболистите да се аклиматизират към горещината. Затова или защото треньорите бяха просто…

— Садистични копелета — каза Боби.

Боби Дейвис играеше център. Той беше висок шест фута и четири инча и тежеше двеста и деветдесет паунда. Имаше една дузина предложения за стипендия от първодивизионни колежи. Той беше последна година в гимназията и вземаше стероиди. Следователно смърдеше. Уилям винаги заставаше по посока на вятъра, когато беше до Боби.

— Треньорите не са щастливи, докато не припадне някой по време на тренировка — каза той. — Двойните тренировки това лято ще са груби.

— Наистина ли?

Боби се засмя и поклати глава.

— Вие, хлапетата от частните училища, идвате тук да играете голям футбол, но сте като един куп момчета, които след служба в църквата отиват на стриптийз бар. И така, Уилям, наистина ли си толкова добър колкото казват?

— Да.

— Не си скромен.

— Ти попита.

— Ставаш ли нервен преди мач?

— Нервна ли е акулата във водата?

Боби се засмя.

— Ако играеше според егото си, момче, щеше да си в топ сто на най-добрите американски футболисти.

— Не става въпрос за его, ако можеш да го направиш.

Боби изсумтя.

— Искаш ли малко дибол?

Дианабол. Станозолол. Нандролон. Оксандролон. Анаболни стероиди. Спортистите от гимназията знаеха имената им, тъй както дванадесетгодишните момичета знаят текстовете на Бритни Спиърс.

— Аз нямам нужда от това.

— Трябва да видиш някои от куотърбековете по време на летния футболен лагер. Аз играх бек през юни. Те са шибани животни. Космати шибани животни. — Боби се засмя. — Когато отидох там, тежах 270 паунда. Почти на деветнайсет съм.

— Ти си почти на деветнайсет?

— Баща ми ме спря, за да имам време да стана още по-едър, преди да вляза в отбора на гимназията.

— И получи ли се?

— Както и да е, това е лагер за елитни играчи, за момчета като мен, които са получили оферти за Първа дивизия. Казах на треньора на защитната линия, че ще стартирам като първокурсник. Той се засмя, смееше се и отговори: „Не и с тегло 270 паунда“. Каза, че трябва да тежа най-малко триста, за да започна в Първа дивизия. На въпроса ми какво да правя, той отговори: „Наедрей, Боби“.

— Той ти каза да използваш стероиди?

— Не. Но аз знаех какво има предвид. Всеки знае. Те казват едно и също на всички, с изключение на шибаните бързи задници — черните ресийвъри от квартала. Човече, тези момчета могат да станат професионалисти още в гимназията.

— И ти качи двадесет паунда със соковете?

— Мамка му, качих ги. Трябва да опиташ.

— Както казах, аз не се нуждая от това.

Те гледаха как мажоретките репетират съчетанията си долу на страничната линия. Сред тях беше и Беки.

— Сестра ти е много сладка.

— Не пипай там.

Той се засмя. Уилям остана сериозен.

— Хей, съжалявам, човече — каза Боби. — Не знаех, че си толкова докачлив за сестра си.

Уилям беше докачлив, но след малко се успокои.

— Харесва ли ти това училище? — попита Уилям.

— Харесва ми да играя футбол в това училище. Не толкова да уча в него.

— Какъв е средният ти успех?

— Едно цяло и седем.

— Това е ниско.

— Не и за футболист.

— Учиш ли?

— Футбол. Защо да си губя времето с математика и английски език, след като отивам в колеж, да играя футбол?

— Оценките ти достатъчно добри ли са, за да влезеш в колеж?

— Не се изисква академично ниво за спортистите. Ако можеш да играеш, влизаш. — Той се засмя. — Днес треньорите от колежите не се тревожат за академичната ти справка, а по-скоро за криминалното ти досие. — Боби се облегна назад и скръсти ръце зад главата си, като че ли всичко, което беше наоколо, беше негова собственост. — Виж, Уилям, за останалата част от света важат правила. Ние нямаме правила. Ако можеш да играеш футбол, искам да кажа, наистина да го играеш — ти си на различно ниво.

Една симпатична мажоретка мина покрай тях. Тя прокара пръсти през косата си и им се усмихна.

— Здравей, Уилям.

Той не я познаваше.

— Тя те познава.

Продължиха да я съзерцават. Тя поглеждаше през рамо, за да се увери, че още я гледат по целия път до страничната линия, където бяха другите мажоретки. Включително и сестра му. Когато бащата на Уилям позволи той да напусне Академията и да се запише в държавно училище, Беки настоя за същото. Тя играеше волейбол, а отборите в държавните училища бяха страхотни. Тя искаше стипендия.

— Името й е Криси. Тя е попадението на отбора. Погледнеш ли отбора, виждаш нея.

Момичетата се наредиха за начало на съчетанието, което щяха да изпълняват.

Уилям знаеше, че е готов да започне във футболния отбор на една от най-престижните гимназии в Тексас, но беше ли готов за мажоретките?

— Погледни богаташчето Рони — каза Боби със смях.

Друг играч се беше приближил до мажоретките и очевидно се опитваше да флиртува. Той беше офанзивен лайнмен, също като Боби, беше едър, но не защото имаше оформени мускули, а защото заемаше голямо пространство.

— Може да си купи влизането в някой отбор от Първа дивизия — каза Боби. — Баща му има достатъчно пари в банката.

— Какво прави той тук?

— Същото каквото и ти. Още едно богаташко момче от Ривър Оукс, дошло да се размотава в бедняшкия квартал, надявайки се да играе голям футбол в гимназията, да развива уменията си, да получи стипендия. На Рони това няма да му се случи никога.

Долу на игрището флиртът на Рони с мажоретките нямаше успех. Те гледаха намръщено и накрая го зарязаха. Той очевидно не беше доволен. Беки му обърна гръб, но той я сграбчи за ръката. Звярът в Уилям оживя. Той скочи, изтича надолу по трибуните и прескочи парапета. Приземи се на краката си и хукна към сестра си. Тя изглеждаше уплашена. Звярът сграбчи Рони за гърлото, издърпа го далеч от Беки и замахна с юмрук.

— Стой.

Една масивна ръка хвана Уилям през гърдите и го дръпна назад.

— Мамка му, Уилям! — каза Боби. — Ти си шибано животно!

Уилям се освободи от хватката на Боби и пристъпи към Рони. Той беше с 60 паунда по-тежък от Уилям, но отстъпи назад. Уилям размаха пръст в лицето му.

— Никога повече не докосвай сестра ми.

Очите на Рони изразяваха страха на антилопа, изправена пред лъва. Той се отдалечи.

Уилям се обърна към сестра си.

— Добре ли си?

— Да. Благодаря, Уилям.

Боби Дейвис се ухили.

— Човече, ще бъде една забавна година звяр като теб да играе куотърбек за нас.

Боби разпери ръце към стадиона, където след три седмици щяха да играят своя първи мач.