Марк Хименес
Делото срещу Уилям (30)

Глава 29

— Не си пил от дванадесет дни?

— Не, дори и бира.

На дванадесетия ден, откакто беше спрял да пие, Франк тича две мили, преди да повърне. Той направи лицеви опори (двадесет и пет), набирания (петнадесет), коремни преси (двадесет и пет) и подскоци (петдесет на брой). Силите и издръжливостта му се възвръщаха, умът му работеше по-добре и той отново се чувстваше жив. Но все още се бореше с непреодолимото си желание. Всяка минута. Всеки ден.

— Гордея се с теб, татко.

Франк се бореше с емоциите си. Мъжете, които нямат деца, мислят, че бащите искат да се гордеят децата си, но един баща винаги се гордее със своите деца. Всъщност онова, което той наистина иска, е децата му да се гордеят с него. Но как можеха децата на Франк да се гордеят с него, когато той самият не бе горд със себе си? Синът му беше убил момиче. Беше толкова виновен, колкото и Брадли Тод.

— Изглеждаш добре. Отслабнал ли си?

— Четири килограма и половина.

Дъщеря му хвърли топката за тенис далеч на плажа. Ръсти се втурна да я донесе. Беше първата неделя на ноември, оставаха само пет седмици до процеса и екипът на защитата се беше събрал в бунгалото на плажа, за да подготви съдебното дело на сина му. А и да поиграят покер. На верандата около масата седяха Дуейн, Чък и Чико, които се опитваха да вземат залога на Били Джийн — морски таралежи, но тя знаеше нещо повече от това да се разсъблича, което беше правила в предишния си живот. Тя беше и изпечен картоиграч.

— Пиша роман — каза Беки.

Тя се беше върнала у дома от „Уелсли“ и беше завършила английски език и творческо писане в тексаския щатски университет в Сан Маркос, на тридесет мили южно от Остин. Беше учила при Денис Джонсън и Тим О’Брайън — автори, които бяха спечелили Националната награда за книги и преподаваха в държавния колеж.

— Как се казва романът ти?

— „Автобиографията на Ребека“.

— За какво се разказва в него?

— За едно проблемно семейство. Бащата е известен адвокат по наказателно право в Хюстън, но става пиян безделник, след като спечелва оправдателна присъда за един спортист — звезда в колеж, обвинен в изнасилване и убийство. Адвокатът после разбира, че клиентът му е бил виновен, тъй като след това убива отново. Майката, бивша кралица на красотата с амбиции за издигане в обществото, се развежда с него и се жени за милиардер от петролния бизнес, който губи всичко, когато пазарът на газ се срива. Синът им е футболна звезда, винаги обгрижван от цялото семейство, а сега обвинен в изнасилване и убийство. За втори път бащата се сблъсква с един и същи случай — но сега този, който твърди, че е невинен, е собственият му син.

— Значи е художествена измислица?

— Разбира се.

— А коя е Ребека?

— Дъщерята, на която никога не са обръщали внимание. Тя е била идеалното дете, помагало да се запази мира между майката и бащата. Тя все още се опитва да разбере къде точно се вписва в това семейство.

Франк се пресегна към нея, прегърна я през раменете и я притисна към себе си.

— Точно тук.

Тя избърса сълзите от лицето си.

— Ти беше съвършеното първородно дете. Ти се отгледа сама и сякаш не се нуждаеше от много внимание.

— Нуждаех се.

— Съжалявам. Опитах се да бъда добър баща и за двама ви. Просто имаше толкова много неща, които не знаех. Но аз те обичам, Беки. Винаги съм те обичал.

— Колкото Уилям ли?

— Да. Струва ми се, че той просто изискваше много внимание, сякаш изсмукваше целия въздух от помещението.

— Той е по-голям от живота.

— Вече не е. Животът го хвана в капан и го дръпна надолу в калта, където всички ние живеем.

— Ще ми се това да не се беше случвало.

— Знам, миличка.

Те вървяха по пясъка и вдишваха мириса на морето. Мислеха си за Уилям, неин брат и негов син, за когото се твърдеше, че е изнасилвач и убиец.

— „Автобиографията на Ребека“… Харесва ми. Е, историята с щастлив край ли завършва?

— Все още не знам.

 

 

Когато се прибраха в бунгалото, завариха пети играч до масата за покер на верандата. Тед си беше събул обувките и чорапите и си беше навил крачолите. Беше ги зарязал на пясъка и хвърляше морски таралежи на купчината в центъра. Всички свалиха картите си. Четиримата мъже вдигнаха ръце, а Били Джийн придърпа купчината морски таралежи към себе си. Дуейн стана и се затътри надолу към пясъка.

— Тя ме разори. Трябва да изкопая още пари.

— Тя е добър покерджия — каза Франк.

— А дали е добър адвокат? — попита Беки.

— Ще бъде.

— Ти беше добър адвокат.

— Бях, в минало време.

— Можеш да бъдеш такъв отново.

— Знам, че те разочаровах. Съжалявам.

— Не си ме разочаровал. Никога не можеш да ме разочароваш. Боли ме за теб, защото ти разочарова себе си.

— Винаги си била най-умният член на семейството.

— Знам. — Изражението й стана сериозно. — Тя е в Унгария. Мама.

— Пътуват из Източния блок.

— Татко…

— Повече ми харесва „тате“.

— Звучи тъпо една зряла жена да нарича баща си „тате“.

— Но не и за татко й.

Тя се усмихна.

— Тате…

Сега той се усмихна.

— Разбрах за теб и мама още тогава. Вие двамата просто не си подхождахте. Винаги ми е било жал за теб.

— Защо?

— Защото тя получаваше това, което искаше от теб, но ти не получаваше от нея онова, от което ти се нуждаеше.

— И какво е то?

— Любов.

— Споменах ли, че ти винаги си била най-умният член на семейството?

— Да. Смяташ ли, че тя може да ти даде това, което ти е необходимо?

— Майка ти ли?

— Били Джийн.

— Тя е твърде млада за мен.

— Ти не си твърде стар за нея. Тя се интересува от теб.

— Откъде знаеш?

— Аз съм жена.

— Да, така е.

Те погледнаха към Били Джийн, която раздаваше картите така, сякаш ръководеше маса в казино във Вегас.

— По-добре да се връщам в Хюстън — каза Беки.

Франк я прегърна и й каза, че я обича. Дуейн се приближи с цяла шепа морски таралежи. Двамата гледаха как Беки върви към колата си, а после й махнаха за довиждане, когато тя потегли.

— Получих съобщение от Хърман Джоунс, детектива от Остин, който работи по случая — каза Дуейн. — Вика ме да се видим пак, скоро. Сигурно е открил нещо.

— Какво?

— Каквото и да е, не е добре за Уилям.

Дуейн се върна към играта на покер. Алкохолът в дъха му накара Франк да спре за момент. Той вдиша носещия се във въздуха мирис. Наистина искаше едно питие. Направи знак на Тед. Те си стиснаха ръцете.

— Здравей, Тед.

— Франк, съжалявам за сина ти. Тексаският университет има две поредни загуби без него.

— Е, как върви вашият случай?

— По-добре.

— Какво стана?

— Внесох иска за отвод на съдията.

— И?

— Съдията побесня. Повика защитника в кабинета си, разкрещя ми се, сякаш бяхме в началното училище.

Франк изсумтя.

— После се срина и започна да плаче. Разказа за сина си. Извини се. Нареди на прокурора да представи всички доказателства. Те криеха запис с видеонаблюдение.

— И той доказа, че клиентът ти е невинен?

— Не. Той беше виновен, Франк. Камерата за наблюдение е записала престъплението. Той го е извършил. Той е убил агента. Те не криеха оневиняващи доказателства. Те криеха уличаващи доказателства, с които да ни изненадат по време на процеса. След като моят клиент се изправеше пред съда и заплачеше, твърдейки, че е невинен, те щяха да покажат записа на голям екран и заседателите щяха да видят как той застрелва от упор агента на Службата за борба с наркотиците право в лицето. Със сигурност щяха да му дадат смъртна присъда. Когато се изправих пред клиента си с доказателствата, той се засмя.

— Засмя се?

— Да. Защото аз му бях повярвал. Той е седемнадесетгодишен хладнокръвен убиец, а аз повярвах на глупостите му.

Те вървяха мълчаливо по пясъка.

— Исках да му повярвам, Франк.

 

 

Тед плати таксата от петдесет долара и си тръгна. Франк седна на стъпалото на верандата и се загледа в морето. В съзнанието му изникнаха два въпроса. Първият беше дали синът му не му пробутваше лъжливи глупости, както беше направил клиентът на Тед, а вторият — дали окръжният прокурор играеше с Франк същата игра като тази, която федералните бяха изиграли на Тед? Криеше ли районният прокурор нагледни уличаващи доказателства? Накрая отговори на въпросите си: не и да.

Синът му беше невинен. Районният прокурор беше виновен. Разследващите бяха изтеглили цялото съдържание от лаптопа и телефона на Уилям. Те бяха открили телефонния номер на Дий Дий в телефона му. Окръжният прокурор знаеше, че това би било изобличаващо опровержение на показанията на Уилям в съда:

— Заклевам се, че никога не съм я срещал.

— Тогава защо телефонният й номер е в телефона ви?

Съдебните заседатели — мъже и жени на средна възраст, не биха разбрали порядките в общуването на младите мъже и жени и по-точно, че такъв тип запознанство се считаше за нормално, че на момичетата им харесваше да бъдат резерви, да им пишат съобщения за секс. Този секс вече не беше емоционален ангажимент, а нещо като целувка по бузата след среща от времето, когато заседателите са били млади. Те щяха да осъдят Уилям Тъкър на смърт.

Законът изискваше окръжният прокурор да предостави всички оневиняващи доказателства на защитата, но той не изискваше областният прокурор да предостави всички уличаващи доказателства. Ето защо Дик Доркин беше оставил лаптопа и телефона на Уилям в стаята му. Телефонът му съдържаше уличаващи доказателства: телефонен номер на жертвата. Окръжният прокурор беше длъжен да осигури на Франк достъп до телефона, както беше направил, но не и да му посочи номера на момичето сред стотиците други телефонни номера. Това беше работа на самия Франк. Планът на прокурора беше да изненада защитата с телефонния номер в съда. Повечето лоши прокурори криеха оневиняващи доказателства. Този прокурор криеше уличаващи доказателства, които щяха да провокират съдебните заседатели и да подсигурят смъртното наказание. Спестяваше нагледни доказателства, които бяха точно там, в телефона. Всичко, което Франк трябваше да направи, беше да ги намери.

И после Франк разбра, че е имало какво още да се открие.

— Чико, ти какво откри в лаптопа?

— Нищо особено. Видеоклипове от мачовете му и видеоклипове на момичета, които се събличат.

— В стриптийз клубове?

— В стаи в общежитието, в неговата и в техните. И домашно порно.

— С Уилям?

— Да.

Неприлични, но не уличаващи сцени, валидни в съда. Имаше още какво да се търси.

— Провери отново телефона. Пропускаме нещо.

— Няма друго, Франк.

— Има още нещо.

— Какво?

В съзнанието си Франк прехвърляше доказателствата, които имаха те и доказателствата, които сигурно имаше окръжният прокурор, за да е толкова убеден във вината на Уилям. Най-накрая му просветна — трябваше да се досети за това, когато намериха телефона, но умът му беше твърде замъглен от уискито.

— Колко снимки има в телефона му?

— Стотици, може би хиляда.

— Там има нейна снимка. Затова ченгетата са оставили телефона. Окръжният прокурор крие нагледни уличаващи доказателства.

 

 

Няколко дни след прочитането на обвинението Били Джийн отиде в Рокпорт с молба да получи копия от следствените материали. Беше свършила добра работа. Франк одобри молбата и тя я подаде. Този ден Били Джийн пристигна рано с получените материали: резултатите от ДНК теста, доклада от аутопсията, доклада за веществените доказателства от местопрестъплението и запис на футболния мач. Заключението от ДНК теста беше, че кръвта на Уилям е била по тялото на Дий Дий. Докладът от аутопсията показваше, че тя е била изнасилена, че причина за смъртта е задушаване и че смъртта е настъпила между полунощ и два часа сутринта. А според доклада за веществените доказателства по тялото на Дий Дий не са били открити други улики — нямаше сперма, кожна тъкан, слюнка или друга чужда кръв.

Франк прегледа внимателно материалите и после двамата с Били Джийн се разходиха по плажа, очаквайки да пристигнат и останалите от екипа на защитата. С нея се говореше с лекота. Беше изминало много време, откакто той беше разговарял с жена. Единствените му разговори с Лиз бяха свързани с онова, което той можеше да си позволи да й купи и с програмата на децата през следващата седмица. За пари и родителство, а не за живот и любов.

Бяха се върнали в бунгалото. Чък изучаваше записа на мача на лаптопа на Уилям, Чико преглеждаше стотиците снимки в телефона му, а Дуейн докладваше за разследването им в Лъбък. В лявата си ръка държеше полицейския си бележник, а в дясната — маркер „Шарпи“.

— Дуейн, защо винаги носиш този маркер? — попита Чико.

— О, това беше моята запазена марка по онова време, когато бях най-добрият полицай в отдел „Убийства“ в Хюстън.

— Запазена марка?

— Да, като на онзи полицай от отдел „Убийства“ от филма по телевизията, който винаги смуче близалка „Тутси“.

— Магнум?

— Не. Той беше частен детектив. Плешивият полицай.

— Брус Уилис?

— Не, един, който…

Това обяснение можеше да продължи вечно, така че Франк пак насочи разговора към пътуването до Лъбък.

— Значи се срещнахте с онова момиче — Сиси?

— О, да. Повечето от тогавашните играчи и мажоретки вече са завършили и са се преместили. Щяха да са ни нужни месеци и повече пари, отколкото имаме, за да ги издирим, но няма смисъл да го правим. Те не могат да изчистят кръвта на Уилям от тялото на момичето. Ние обаче открихме Сиси Дюпре.

Той предаде разговора си със съквартирантката на Дий Дий; включително за срещата й с Уилям Тъкър в „Дизи Рустър“.

— Той каза, че никога не я е срещал — каза Франк. — Но все пак я е срещнал, щом номерът й е в телефона му.

— А сега окръжният прокурор има и свидетел, който да каже, че са се видели онази вечер в бара. И че са се натискали като… какво каза тя, Чък?

— Възбудени гимназисти. Забелязала, че се отправят към задната част на бара, където изчезнали от погледа й, а по-късно видяла Уилям да повръща. Не можа да посочи кога се е случило.

— Къде?

— Точно там, в бара.

— Той не каза, че му е било лошо.

— Знаеш ли, Франк, когато бях в армията, затворниците с доживотни присъди винаги казваха, че повръщали след първото си убийство.

— Къде е била Дий Дий, докато той е повръщал?

— Сиси каза, че повече не я е видяла.

Франк обмисли това, което беше научил. Досега всички новини бяха лоши. Кръвта на сина му беше върху жертвата, а номерът на жертвата в телефона на сина му. Но най-лошата новина беше, че синът му можеше да е…

— Той излъга, Франк — каза Дуейн.

— Не мога да повярвам в това.

— Повярвай — каза Чико.

Той обърна мобилния телефон на Уилям така, че те можеха да видят на екрана цветно изображение на Дий Дий Дънстън на фона на знака на „Дизи Рустър“.