Марк Хименес
Делото срещу Уилям (26)

Глава 25

— Научете ме, господин Тъкър.

— Франк.

— Научи ме, Франк.

— Никога ли не сте участвали в процес?

— Никога не съм имала дело. Току-що получих адвокатския си лиценз.

— Аз съм имал стотици дела, но изгубих адвокатския си лиценз.

— Вие имате това, от което се нуждая аз. Аз имам това, от което се нуждаете вие.

— Аз се нуждая от пиене.

Той се изправи и взе една бира „Шайнър Бок“. Като предястие преди основното. Но беше дал обещание на сина си. Уилям имаше нужда от трезвен адвокат. Така че Франк нямаше да пие уиски. Щеше да спре напълно с „Уайлд Търки“. И с „Джак Даниелс“. И с „Джим Бийм“. И с всичките си други „приятели“. Щеше да замени уискито с бира. Не беше сигурен с какво щеше да замени бирата. С нещо също толкова пристрастяващо, сладолед може би.

Всички седяха на масата за пикник. Чико бърникаше из телефона на Уилям, Дуейн прелистваше документите по делото, а Чък подхвърляше във въздуха топката с подписа на Уилям. Госпожица Крауфорд си водеше бележки на таблет с лъскав червен гръб, какъвто беше на цвят нейният мустанг кабриолет.

— Четохме копие на заключителната ти пледоария по делото на сенатора — каза госпожица Крауфорд. — Направил си така, че съдебното жури да обвини окръжния прокурор вместо подсъдимия и накара прокурора да изглежда като глупак. Той не е от хората, които таят злоба, нали?

— Боя се, че е.

— Е, това обяснява държанието му в съдебната зала.

— Не, държа се така, просто защото е задник. Злобата му ще се прояви по-късно.

Госпожица Крауфорд беше дошла в лагера им, за да планират защитната си стратегия. Франк си пиеше бирата и гледаше адвокатката. Тя беше изключително привлекателна жена. Другите вече го бяха забелязали. Поглеждаха я, сякаш беше бутилка бърбън на рафта в магазин за алкохол. Нещо наистина добро. Имаше красиво лице и дрезгав глас, като онази актриса, която беше омъжена за пича от „Умирай трудно“. Беше съблякла сакото си и сега беше по бяла блуза без ръкави. Ръцете й бяха доста мускулести за ръце на жена.

— Тренирате ли? — попита я Чък.

— Всеки ден. В базата на Младежката християнска организация при езерото и после бягам 5 мили около езерото.

— Как се обличате?

Тя се намръщи, щом чу въпроса.

— Извинете Чък, госпожице Крауфорд…

— Наричайте ме Били Джийн.

— В емоционалното си развитие той все още е в гимназията. Е, Били Джийн, как стигна до длъжността служебен защитник?

— Правните фирми не наемат четиресетгодишни сътрудници.

Тя не изглеждаше на четиресет.

— Това е втората ми кариера.

— Каква беше първата?

— Стриптийзьорка.

— Вече я харесвам — подхвърли Чък.

— Някои момичета се наричат екзотични танцьорки, но няма нищо екзотично в това да се събличаш и навираш срамните си части в лицата на непознати мъже.

— На мен винаги ми е изглеждало екзотично. Правиш ли онова нещо със зехтина? — попита Чък.

— Никога не съм чувала за онова нещо със зехтина.

Чък измърмори, сякаш беше изненадан:

— Всички стриптийзьорки в Мексико го знаят.

Тя се вторачи в него за малко и после разтърси глава, сякаш мозъкът й беше скицник и тя се опитваше да изтрие образа му от него. Отне й няколко секунди, за да се върне към това, за което говореше.

— Както и да е, аз съм самотна майка. Имам дъщеря, която сега е в колеж. Омъжих се за един нехранимайко, когато бях млада и глупава. Той беше моят принц от приказките, висок и красив бейзболист, който се беше запътил към Висшата лига.

— Стигна ли там?

Тя поклати глава.

— Цял живот си остана играч от второстепенната лига. Оказа се, че е такъв и като човек. Играеше в двоен мач, докато аз раждах. Първото нещо, което ми каза, като дойде в болницата беше: „Мамка му, пропуснах осем пъти“. Напусна ни веднага щом детето се роди.

— Къде е сега?

— Последно чух за Калифорния.

— Какво прави?

— Обърква нечий друг живот сигурно. На някоя друга глупава жена, която търси принца от приказките. Защо всички го правим?

— Попитай бившата ми жена.

— Както и да е, върнах се в колежа, завърших със степен по наказателно право, работих нощем. После следвах право в университета.

— Завършила си колеж и университет само с бакшиши от стриптийз?

— Бях много добра стриптийзьорка.

— Сега вече съм влюбен — каза Чък.

— Сценичното ми име беше Кенди, защото винаги носех лъскави червени прашки с цвят на карамелизирана ябълка.

— Ще ме убиеш — продължи Чък.

— Затова ли е лъскав? Червеният кабриолет — каза Франк.

— Напомня ми къде съм била… и къде не искам да бъда отново.

Сигурно беше видяла нещо в очите на Франк, но не беше това, което си мислеше.

— Не съм била проститутка, така че не ме съди.

— Били Джийн, и четиримата сме пияници, които напълно са си опропастили живота. Изглеждаме ли като хора, които биха съдили?

— Франк, искам да ме научиш.

— Как да бъдеш проститутка ли?

Тя се усмихна. Имаше хубава усмивка.

— Как да бъда адвокат. Аз схващам бързо. Искам да бъда добър адвокат, а ти си най-добрият. Или си бил.

Франк довърши бирата си, стана, отиде до хладилника и отвори друга. А искаше чаша уиски. Обърна се към екипа на защитата:

— Часовникът тиктака за сина ми. Ние сме единственото нещо, което стои между него и смъртната присъда след шест седмици. Добрата новина е, че той е невинен. Лошата е, че нямаме пари за защита и имаме само неговата дума срещу неговото собствено ДНК. Такива ситуации завършват със смъртна присъда. Трябва да открием истината.

— Нека мине през детектор на лъжата.

Франк никога не беше карал Брадли Тод да минава през полиграф. След това беше съжалявал много пъти за това. Трябваше ли да кара сина си да прави такъв тест сега? Един баща няма нужда от доказателства, че синът му е невинен.

— Къде? В килията ли? А щом окръжният прокурор разреши, той ще знае, че сме правили такъв тест. Ако Уилям мине теста, те ще знаят, че ще им кажем, но няма да свалят обвиненията, защото имат негова кръв. Ако той се провали и не им кажем, те ще са сигурни, че са прибрали правилния човек.

— Поне ние ще знаем.

— Ние вече знаем. Той е невинен.

— Франк, не вярваш на това с амнезията, нали?

— Аз нямам краткосрочна памет заради мозъчните сътресения — напомни Чък.

— Открили са негова кръв по момичето — продължи Дуейн. — Трудно е да намериш задоволително обяснение за това. Трябва поне да допуснеш вероятността той да го е извършил.

— Не мога.

— Защо?

— Той е мой син.

— Франк, разбирам, но…

— Не, не разбираш. Не можеш да го разбереш. Никой от вас не може.

— Защо?

— Никой от вас няма син.

Франк си пое дълбоко въздух и после отпи от бирата. Дуейн дръпна от пурата и издиша дима на кръгчета.

— Прав си — каза той. — Ти си негов баща, а ние сме твои приятели. Тук сме, за да ти помогнем — да му помогнеш.

— Благодаря. Добре… Чък, ти си човек, свързан с футбола, така че искам да отидеш в Лъбък и да говориш с другите играчи и с треньорите. Можеш да намериш общ език с тях.

— Искаш да отида в Лъбък сам?

— На четиресет и девет си, Чък. Можеш да го направиш.

— Франк, малко се притеснявам, знаеш… проблемите с паметта. А и не мисля много ясно тези дни.

Многобройните сътресения на Чък от времето в колежа го караха да се тревожи, че мозъкът му е увреден, както се беше случило с много други бивши футболисти. Повтарящите се мозъчни сътресения се свързваха със загуба на памет, разстройства в мисловния процес, преждевременна деменция и непоправими увреждания на мозъка.

— Шестима играчи от Националната футболна лига се самоубиха през последните две години — каза Чък. — И още Мъкмеън…

Джим Мъкмеън, звездата, носител на Суперкупата и куотърбек на „Чикаго Беърс“ през осемдесетте.

— … и Брадшоу…

Тери Брадшоу, който беше спечелил четири пъти Суперкупата като куотърбек на „Питсбърг Стийлърс“ през седемдесетте и осемдесетте.

— И двамата страдаха от проблеми с паметта. Човече, не искам да се изгубя в Лъбък.

— Чък, пушиш цигари като комин — каза Чико. — Би трябвало да се притесняваш да не хванеш рак, а не че ще се изгубиш.

— От рак просто ще умра. По-добре е от това да се лутам по плажа и да не знам как да се прибера.

— Съжалявам, Чък — каза Франк. Беше достатъчно разумен да не моли Чък да напуска града сам. — Дуейн, иди с него. Намери всички свидетели, споменати в разследването — мажоретки, играчи, треньори. Провери показанията им, виж дали детективите не са пропуснали нещо. Така е по-добре. Ще можете да се наглеждате един друг.

— Двама пияници да се грижат един за друг? Това е рецепта за бедствие.

— Или за забавление — каза Чък.

Те удариха свити в юмрук ръце.

— Проблемът е, че пикапът ми е в Рокпорт — каза Дуейн.

— Вземи моя — предложи Чико.

— А вие, момчета, как ще се приберете вкъщи? — попита Чък.

— Аз ще ги закарам — отвърна Били Джийн. — И аз съм от отбора.

— Ох, Франк — каза Дуейн, — пътуване до Лъбък, отсядане в хотел, всичко това струва пари. Нямам никакви до следващия чек от пенсията. Трябват ни за разследването, по дяволите, поне за бензин до Лъбък.

Франк изреди с поглед членовете на екипа на защитата: Дуейн Джентри, бивш полицай, който добавяше по нещо към полицейската си пенсия, работейки почасово като охрана в малък склад… Чък Милър, бивш треньор, който се изявяваше като рефер на детски футболни мачове, и то на такива, за които организаторите не искаха проверка за криминално минало… Чико Дюран, бивш мошеник, който чрез измама получаваше федерална помощ за инвалидност и разнасяше пици през уикендите… Били Джийн, бивша стриптийзьорка, станала служебен защитник. Погледът му се спря на нея. Очите й се разшириха и тя поклати глава.

— Дори не си го и помисляй. Няма да се събличам отново.

Възможностите им да изкарат пари бяха твърде ограничени. Но защитата на клиент с обвинение в убийство, наказуемо със смърт, изискваше пари. Франк не виждаше варианти… докато Чък не подхвърли във въздуха топката с подписа на Уилям.

— Продай топката — каза Франк.

Чък я улови и се намръщи:

— Налага ли се? Привързах се към нея.

— Привърза се! Чико, пусни топката в eBay! Веднага!

Дуейн се усмихна:

— Екскурзия с възстановяване на разходите, па било то и до Лъбък.

— Без барове.

Сега вече Франк се намръщи.

— Е, това лишава безплатната екскурзия от забавната й част.

— Не, имам предвид, че там няма барове. Има сух режим.

— Боже мой!

Чико се прекръсти, сякаш Франк току-що беше казал, че краят на света идва на следващия ден.

— Били Джийн — каза Франк, — напиши молба и поискай копие от всички ДНК тестове, от всички доклади за физически доказателства, от резултатите от аутопсията, от записа на мача и от всичко друго, което имат.

— Искаш копие от записа на мача?

— Искам Чък да го прегледа и да провери дали момичето не е някъде на страничната линия. Може някой да е говорил с нея по време на играта.

— Ще анализирам записа — каза Чък.

— Не ме интересуват схемите на атака или защита, само мажоретките.

— Това имах предвид.

— Никога не към писала такава молба — каза Били Джийн.

— Виж в справочниците с формуляри. Напиши я, аз ще я прегледам.

— Добре, ще ти я пратя на имейла.

— Няма имейл.

— От съображения за сигурност ли, да не може окръжният прокурор да проследи комуникацията ни?

— А, не. Аз нямам имейл.

— Защо?

— Нямам интернет връзка.

— Защо?

— Живея в бунгало на плажа.

— О! Добре, ще го изпратя по факса.

— Нямам факс.

— Пощенски адрес?

— Не ми е известен такъв.

— Ще я донеса с колата.

— Чико, ти прегледай телефона и лаптопа му.

Чико не отлепяше очи от телефона на Уилям като дете, което играе видеоигра.

— Това правя.

— И без пиене, момчета.

Това вече накара Чико да вдигне поглед. Всички се вторачиха във Франк за един дълъг момент и после избухнаха в смях.

— Това си го биваше, Франк — каза Дуейн.

— Знае ли някой кода на Лъбък? — попита Чико.

Били Джийн провери на таблета.

— Имаш ли 3G връзка? — продължи той.

— Четири G.

— По дяволите.

— Кодът е 803 — каза Били Джийн.

— От това се боях.

— Защо? — попита Франк.

Чико натисна няколко бутона на телефона, после го долепи до ухото си и се вслуша.

— Мамка му!

— Какво?

Натисна пак същите бутони и включи високоговорителя. Обърна телефона към тях. Те чуха как отсрещният телефон иззвъня и после закачлив глас каза:

— Здравейте, аз съм Дий Дий. В момента се забавлявам навън, така че оставете съобщение и аз ще ви се обадя. Чао.

Телефонът изпиука и Чико затвори. Франк едва проговори:

— Номерът й е в телефона на Уилям?

— Той е излъгал, Франк — каза Чико. — Познавал я е.

— Пусни го пак.

Той го направи. Уилям познаваше жертвата. Беше излъгал баща си. Точно както Брадли Тод беше излъгал адвоката си. Франк имаше нужда от алкохол. От истински алкохол.

— Оттогава са минали две години — каза Били Джийн. — Защо телефонът й още работи?

— Защото за родителите е трудно да пуснат децата си — отвърна Дуейн. — Виждал съм го толкова пъти. Обзалагам се, че стаята й вкъщи изглежда точно така, както е изглеждала в деня, в който тя е тръгнала за колежа. — Той издуха дима от пурата си. — Родителите й вероятно са запазили телефона й в семейния план. Това не е скъпо.

— Защо да го правят?

— За да чуват гласа й.

* * *

— Хей, Уилям Тъкър.

Шепотът на гангстера от съседната килия дойде през решетките.

— Шибана смъртна присъда, а? Мамка му, това е гадно.

— На мен не може да ми се случи такова нещо.

Уилям се чувстваше така, сякаш са го ударили силно по главата. Мисленето му беше замъглено. Мислите му бяха изгубени в мъглата от страх. Смъртно наказание.

— Разбира се, че може. Случвало се е и на мен.

— Бил си осъден на смърт?

— В продължение на 5 години, докато насрочат нов процес. Сега се прибирам. Отивам си вкъщи.

— И как е?

— Скучно. По дяволите, скуката те разяжда, почти те кара да искаш да се самоубиеш и да им спестиш главоболията. Но не го правиш, човече, защото искаш да живееш. Никога не знаеш колко ти се живее, докато не ти кажат, че трябва да умреш. Затова те връзват с ремъци, защото хората искат да живеят. Момчетата от двете съседни килии изминаха пътя до камерата за изпълнение на смъртното наказание. Говореха големи глупости, казваха: „По дяволите, ще му се изплюя в лицето“. Но когато денят дойде, плачеха за мама и ги беше страх да умрат. Поне не е като едно време — да сядаш на електрически стол. Представяш ли си? Омотават ти задника в жици и пускат тока. Казват, че очите ти изскачали от черепа, затова ти слагали качулка на главата. Мамка му! Това е страшно. Сега просто заспиваш. Завинаги. Ама не се бой, Уилям — задължителните обжалвания отнемат поне 10 години. Ще живееш дълго време в очакване на изпълнение на присъдата. Ще бъдеш отегчен. Ще ядеш лоша храна. Ще чакаш.

Уилям чу как гангстерът въздъхна.

— Човече, само ако ги нямах всички тези татуировки, можеше и да се отърва. Заседателите виждат чернокож с татуировки по ръцете и врата и се плашат. Това е добре на улицата, но не и в съдебната зала. Ти имаш ли татуировки?

— Не.

— Играеш футбол и нямаш татуировки?

— Страх ме е от игли.

Гангстерът се разсмя.

— Това е забавно.

— Кое му е забавното?

— Окръжният прокурор иска да те осъди на смърт, а ти се боиш от игли. Това не може да ти послужи при защитата.

Той се разсмя отново, но Уилям беше объркан. Замъгленият му мозък не можеше да схване шегата.

— Ако получиш смъртна присъда, вече не те екзекутират на електрически стол, Уилям Тъкър. Забиват в теб игла и вливат отрова във вените ти. Така те убиват сега — с проклета игла. И, по дяволите, нас всички ни е страх от тази игла.