Марк Хименес
Делото срещу Уилям (4)

Глава 3

— Трябва да вземат Уилям в отбора — казваше бащата, който седеше в непосредствена близост до Франк. — Той е вече по-добър от старшия куотърбек.

— След шест години той ще играе за „Агис“ — каза друг баща.

— Нищо подобно — възрази първият баща. — Той ще играе за „Лонгхорнс“. Нали, Франк?

— Може би за „Харвард“ — отговори Франк.

И двамата го изгледаха така, все едно бяха видели шевролет по булеварда на Ривър Оукс.

— За „Харвард“? — извикаха те в един глас.

 

 

На следващия ден следобед Франк отново седеше на същите трибуни, на същото футболно игрище. Отборът на средното училище на Уилям играеше с отбор от друго частно училище. Класовете в Академията бяха малобройни, така че ученици от шести, седми и осми клас бяха заедно в един отбор срещу отбора на по-голямото частно училище, съставен най-вече от осмокласници. Отборът на Уилям играеше точно толкова зле, колкото и противниковият. Но той, Уилям, беше добър. Много добър. Необичайно добър. Уилям Тъкър беше чудо, нещо като Моцарт или Боби Фишер. Само че неговата дарба беше физиката му.

Той беше спортист по природа. Превъзхождаше другите във всички дисциплини — баскетбол, бейзбол, футбол, тенис, голф. Но това, което можеше да направи с топката на футболното игрище, не можеше да се опише. Уилям не беше обикновено дванадесетгодишно момче. Той беше по-едър, по-силен и по-бърз от повечето четиринайсетгодишни момчета. Беше подал три перфектни паса за тъчдаун, но ресийвърите изпускаха топките. Беше бягал за четири тъчдауна. И сега бягаше за пети.

Франк стана прав, за да гледа сина си.

Уилям се оттегли, готов да подаде отново. Защитниците на противниковия отбор го заобиколиха. Неизбежно щяха да го блокират. Но в последния момент той се обърна рязко и направи пробив, оставяйки кандидатите за топката да зяпат във въздуха. Той удари страничната линия и хукна с пълна сила. Краката му бяха бързи, бягането му — гладко и ритмично. Никой не го достигна.

Тъчдаун.

 

 

Другите бащи викаха, крещяха. Това беше нещо характерно за футбола. Франк не знаеше какъв е този импулс, защото не беше заразен от футболния вирус, а това беше странно за човек от Тексас. Беше играл в гимназията, както повечето момчета, но никога не беше мечтал за футболна кариера. Той не беше достатъчно едър, достатъчно силен и достатъчно бърз. Синът му обаче беше всичко това, имаше повече от достатъчно качества, но Франк не се вълнуваше от футболните постижения на сина си. Повечето мъже, които бяха успели в областта на правото, медицината или бизнеса, искаха синовете им да бъдат като момчето на Франк. Желанието на човек да види сина си като футболна звезда преминава границите на расата, религията и социално-икономическия статус. Дали е беден и необразован чернокож от Четвърти район, или богат образован бял мъж от Ривър Оукс, всеки иска синът му да бъде куотърбек звезда. Иска да се наслади на славата на този син. Да гледа футболните му подвизи, които самият той никога не е могъл да извърши. Явно успехът на футболното игрище беше нещо различно от този в съдебната зала, в заседателната зала или в операционната.

Футболът е игра за мъже.

Хората невинаги разбират футболната дарба. Можеш да работиш усилено и да станеш компетентен адвокат, лекар или бизнесмен. Този успех обаче е резултат на упорита работа, а не е дарба, дадена от Бога. Но и постиженията във футбола изискват упорит труд, въпреки че ако не си едър, силен и бърз, ще се провалиш. Усилената работа няма да ти даде 6,5 фута височина, 255 паунда^[1] тегло, както и бързина.

Животът на Франк Тъкър не беше обсебен от кожената топка или от футболния героизъм на сина му. Той не се нуждаеше Уилям да сбъдне неговите мечти. Но подобно на другите мъже, докато гледаше великите спортисти, разбираше какво е чувството да удариш хоумрън^[2], за да спечелиш Световните серии, да отбележиш тъчдаун и да спечелиш Суперкупата или да удариш фоур айрън^[3] и да спечелиш „Ди Оупън“^[4]. Малко са хората, които някога ще изпитат това чувство. Тези, които ще го изпитат, не биха могли да го обяснят на онези, които няма да го изпитат. Франк стоеше сред дузина други бащи и като тях наблюдаваше дванайсетгодишния си син да тича на игрището. Чудеше се какво е чувството да бъдеш Уилям Тъкър.

А Уилям Тъкър се чувстваше като лъва от филма, който гледаха в часа по естествознание. Лъвът издебна една антилопа, после я подгони през африканската савана, нахвърли се върху нея, захапа я за шията, а след това я разкъса на парчета. Това несъмнено беше грубо, но беше вълнуващо да се види, че лъвът е звяр. Дали той се замисляше над това, което прави? Не — просто правеше това, което му диктуваше неговата природа.

Докато гледаше този филм, Уилям си мислеше: „Това съм аз, това правя на терена и за мен то е естествено“.

На футболното игрище той пускаше звяра в себе си и се чувстваше добре. Наистина. Наистина. Наистина добре.

* * *

— Франк, имам клиент за теб.

Брайън Андерсън се приближи, защото играта беше приключила. Той беше адвокат в голяма корпорация в Хюстън. Преди три години, когато дот-ком балонът^[5] се спука, федералните власти разкриха измами от страна на вътрешни лица, успели да осребрят акциите си преди катастрофата. Когато пазарът върви нагоре и инвеститорите забогатяват от акции, всички са щастливи, икономиката се развива. Има ли спад обаче, инвеститорите търпят загуби, недоволни са, икономиката буксува. Тогава, за да отвлече общественото внимание, правителството вкарва хора в затвора.

Брайън насочваше своите клиенти към Франк. Те бяха обвинени в нарушения на закона за ценните книжа — истински капан за непредпазливите или за политически необвързаните. Обвинените бяха на по двадесет и няколко, блестящи млади хора, които мечтаеха за следващото голямо постижение, но ставаха политически жертви на капиталистическото общество. Така езичниците принасят жертвени агнета в чест на бога на слънцето. След процес от три седмици съдът ги оправдаваше.

— Кой е клиентът?

— Изпълнителният директор. Направил дъмпинг с дяловете си точно преди неблагоприятен тримесечен отчет.

— Това се нарича търговия с вътрешна информация.

— Не и ако е бил член на Конгреса.

Членовете на Конгреса невинаги спазваха законите, валидни за останалите граждани, нищо по-различно от онова, което правеха управляващите в Русия и Китай. Петстотин трийсет и петимата членове на Конгреса можеха свободно и законно да търгуват с акции, използвайки вътрешна информация, докато другите триста милиона американци не могат да правят това. Франк не беше съгласен с това, но законът си беше закон.

— Той виновен ли е?

Брайън сви рамене.

— Той може да плати.

— Съжалявам, Брайън.

Брайън разпери ръце с обърнати нагоре длани и се разсмя.

— Боже мой, как изобщо печелиш пари, като не искаш да представляваш хора, които са виновни?

* * *

Адвокатите по наказателни дела трябва да се примиряват със суровата действителност, защото повечето от техните клиенти са виновни. Те трябва да защитават не невинните, а виновните — изнасилвачи, убийци, гангстери, наркодилъри, негодници, мошеници, измамници, хитреци, обирджии, крадци и лъжци.

Франк Тъкър никога не беше се примирявал с това. Той защитаваше само невинни. В Тексас никога не е имало недостиг на невинни подсъдими, неправомерно обвинени от фанатизирани, заблудени или политически амбицирани прокурори. Много такива обвиняеми щяха да отидат в щатския затвор, ако не ги беше защитавал Франк Тъкър. Той никога не беше губил дело.

Разбира се, той уважаваше конституционния принцип, че дори да са виновни, подсъдимите имат право на справедлив процес и компетентен адвокат. Франк мислеше, че децата му имат право да се гордеят с него. Защитата на някой брутален изнасилвач със сигурност нямаше да ги накара да се чувстват горди. Той поемаше защитата единствено на невинни — заради децата си.

 

 

— Страхотна игра, Уилям!

— Благодаря ви, сър.

— Ти бяга страхотно, Уилям.

— Благодаря ви, сър.

Татковците се бяха събрали на игрището зад скамейката на играчите, за да поздравят момчетата. Отборът на Уилям беше загубил отново, този път с 0 на 6. Уилям сви рамене. Само няколко момчета в Академията бяха добри спортисти. Но не и Рей. Той беше висок четири фута и десет инча и тежеше деветдесет паунда. Подплънките на раменете му го правеха да изглежда като джудже. Панталоните на екипа му висяха толкова ниско, че наколенките стигаха до глезените му. Той не можеше да бяга, да удря или да хваща. По дяволите, той не би могъл да хване футболната топка, дори ако тя беше направена от филц, покрит с велкро.

Но Рей все още беше най-добрият приятел на Уилям. Той седна на пейката до Рей. Той беше наведен и опрял лактите на коленете си, подпираше брадичката си с ръце. Уилям се опита да го развесели.

— Добър мач, Рей.

— Баща ми ще е бесен.

— Защо?

— Той иска от мен да бъда футболист.

Уилям се опита да не се разсмее.

— Сериозно ли? Какво е пушил?

— На скарата ли?

— О, не. Той някога играл ли е?

Рей поклати глава.

— Твоят баща иска ли да си футболист?

— Мисля, че иска да бъда адвокат.

— Но ти си толкова добър в спорта, Уилям.

Той сви рамене:

— Аз съм добър в спорта, а ти — по математика. Човече, ти решаваш задачите, както аз дори не мога да мечтая. Иска ми се да бях умен като теб.

Рей беше капитан на отбора по математика. Повечето от учениците в Академията се стремяха към отбора по математика, а не към футболния отбор.

Ето колко зле беше в Академията.

— Наистина ли?

— Със сигурност.

— Аз съм доста добър по математика.

— Всеки е добър в нещо, Рей.

— Да бъдеш звездата на отбора по математика, не е същото, като да си звездата на футболния отбор. Пич, ти ще станеш известен спортист един ден.

— Математиците са известни.

— Кажи ми един.

Рей не можа.

— Но математиците са изобретили всички нови неща — възрази Уилям.

— Баща ми каза, че те са измислили интернета.

— И Ал Гор казва, че той е изобретил интернета.

— Кой е Ал Гор?

— Алгоритъм, може би.

Рей се засмя, сякаш беше най-смешната шега, която някога беше чувал.

Уилям нямаше представа дали е така.

— Това да не е виц от отбора по математика?

— Да.

Рей се изправи. Сега той изглеждаше по-щастлив.

— Искаш ли да дойдеш утре да поиграем на видео игри? — попита Уилям.

— Естествено.

— Веднага след мача на „Каубойс“. — Уилям се изправи. — Добре ли си?

— Да. Благодаря, Уилям.

Уилям протегна ръце към по-ниското момче.

— Спокойно, приятел.

Рей се изправи и Уилям го прегърна приятелски точно както правят професионалистите след добра игра. Рей вече си тръгваше, когато Франк протегна отворена длан към Уилям — „Дай пет“ — и синът му го удари силно по дланта.

— Добър мач, Уилям — каза баща му. — За съжаление вие загубихте.

— Не е голяма работа. Забавно е да играя с моите приятели.

Те гледаха как Рей сваля шлема си и го дава на баща си.

— Как се казва това момче?

— Рей.

— Добро момче ли е?

— Да. Той е като къс самородно злато и аз го харесвам.

Повечето от момчетата в Академията бяха слаба работа. Други пък — като Джери от клуба по фотография, бяха голямата работа. Той все бързаше нанякъде с големия си фотоапарат, окачен на врата му.

— Уилям, нека да ви снимам.

Баща му го прегърна през рамо и те се усмихнаха пред камерата.