Марк Хименес
Делото срещу Уилям (2)

Глава 1

— Ти си най-добрият баща на света.

Може ли едно дванадесетгодишно момче да разбере какво означават тези думи за един мъж? Не, не би могло. Само друг мъж може да ги разбере. Друг баща.

— А ти си най-добрият син на света — каза Франк Тъкър.

Така стоят нещата за един баща. Синът ти е част от теб, но ти си благодарен на Бог, че той е взел само добрата част от теб, а не лошата. Не носа или ушите, или акнето.

Защото, когато погледнеш сина си, ти не си мислиш, че искаш той да е като теб. Ти искаш той да е по-добър от теб. Това е мечтата на всеки баща за сина му.

Франк хвърли топката обратно към сина си. Уилям беше в шести клас, но беше едър за възрастта си. Беше висок и силен, с широки рамене и едро телосложение. Ако израсне още в ръцете и краката — които вече имаха мъжки размер, щеше да носи обувки 63-ти, а може би и 64-ти номер. Той вече можеше да хвърля топката до другата страна на игрището, чак до големия дъб. Тридесет и пет ярда. Франк беше премерил разстоянието с крачки. Ръсти, техният голдън ретрийвър, започна да лае по Уилям. И той искаше да участва в играта.

Уилям се престори, че взема въображаема топка от центъра, отскочи надясно, за да избегне Ръсти, сякаш кучето беше светкавичен лайнбекър, зае позиция с краката и изстреля топката назад. Перфектна спирала. Скоростна. Кожата ожули ръцете на Франк.

— Ще стана куотърбек на „Далас Каубойс“ — каза Уилям. — Ще бъда звезда.

Това беше момчешка мечта. Всяко дванадесетгодишно момче има подобни мечти. Франк беше мечтал да бъде професионален играч на голф, втори Джак Никлаус, но не можа да го постигне. Така че се записа в Юридическия колеж. План „Б“, както се казва. Чудеше се дали и Уилям Тъкър ще се нуждае от план „Б“.

Той хвърли топката назад към сина си. Уилям я хвана, завъртя се наляво, бързо зае позиция с краката и изстреля топката към баща си, сякаш беше излязъл извън игрището.

Той имаше най-готиния татко в училището. Другите бащи — те бяха богати бизнесмени и лекари, и дори адвокати като баща му, но не бяха известни адвокати по наказателни дела. Разбира се, неговият баща не помагаше на лошите момчета, които нараняват добри хора. Той помагаше на добри момчета, за които полицията мислеше, че са лоши, но те всъщност не бяха. Той доказваше, че те са наистина невинни. Казваше, че неговите клиенти са предимно обвиняеми с бели якички, въпреки че Уилям никога не разбра какво общо има цвета на яката с това дали са виновни, или невинни.

— Искам да бъда известен като теб — каза Уилям.

Баща му хвърли топката обратно.

— Аз не съм известен.

— За теб винаги пишат във вестниците.

— Защото клиентите ми са известни.

Уилям се завъртя и точно в този момент хвърли слаб ляв.

— Като сенатора?

— Именно.

Баща му беше ходил по някакъв голям съдебен процес в Остин. Беше си дошъл вкъщи за уикенда.

— Защо те търсят известните хора?

— Защото са загазили.

— Защо?

— Защото са допуснали грешки. Или защото прокурорът мисли, че са допуснали грешки.

— Но те не са лоши хора?

— Не. Моите клиенти са невинни.

— А какво става, ако са виновни?

— Тогава не са мои клиенти.

— Ами ако са богати и могат да ти плащат много пари?

— Все още не са ми клиенти.

— Ние богати ли сме?

— Имаме всички удобства.

Той понякога казваше нещо такова, вместо „да“ или „не“. Ето как адвокатите отговарят на въпроси.

— Живеем в голяма къща в Ривър Оукс — каза Уилям.

— Не е голяма за Ривър Оукс.

Татко също носеше бели яки, но той не беше престъпник. Той беше облечен с бяла риза и пъстра вратовръзка, с панталон от костюм и гладки кожени обувки. Опитваше се да не стъпва върху изпражненията на Ръсти, които Уилям трябваше вече да е изчистил. Беше запретнал ръкавите на ризата си. Той току-що си беше дошъл от Остин, тъкмо беше оставил колата в гаража. Когато видя Уилям навън, направо се включи в играта, без дори да си смени дрехите. Ето такъв беше. Костюми и тем подобни не означаваха нищо за него дори когато се потеше, както сега. Беше доста възрастен, на четиресет и пет, но нямаше вид на толкова стар, колкото изглеждаха бащите на другите момчета — бледи, шишкави и плешиви. Той беше мъжествен като атлет. Тренираше в салона на адвокатската кантора. Казваше, че поддържа форма, за да не отстъпва на сина си. Те тичаха заедно по улиците на Ривър Оукс през уикендите и играеха голф в клуба.

Баща му все още имаше коса. Другите майки го зяпаха, когато идваше в училището да обядва с Уилям или да гледа мачовете му. Уилям се чувстваше горд, че Франк Тъкър беше негов баща.

— Вечерята е готова!

Беки извика откъм задната врата. Уилям се затича към баща си, като държеше ръката си вдигната с отворена длан. Баща му го плесна по ръката. „Дай пет“.

Татко казваше, че Уилям прави „дай пет“ от бебе. Сега това им беше като запазена марка, подобна на жеста му към Беки, защото винаги я целуваше по челото. Уилям беше някак си твърде голям, че баща му да целуне и него.

Минаха покрай басейна и влязоха в къщата. Ръсти ги последва вътре. Те живееха в голяма двуетажна сграда в една хубава част на Хюстън, наречена Ривър Оукс. Много хора вероятно биха я нарекли имение, но повечето от съучениците му имаха още по-големи домове.

Мама искаше по-голяма къща. Татко печелеше много пари. Според него мама харчеше много пари. Понякога Уилям четеше по лицето му, че иска да каже нещо повече на мама, но не го правеше.

— Нека да запазим мира, Уилям — казваше винаги той.

 

 

Франк влезе през задната врата в кухнята, където бяха съпругата и дъщеря му. Оттам се носеше ароматът от енчиладата на Лупе. Той беше отсъствал пет дни, но жена му не се втурна към него. Тя не го прегърна. Не го целуна. Дори почти не го погледна. Тя предпочиташе хората винаги да гледат нея. Елизабет все още беше русата кралица на красотата от Университета в Тексас.

— Липсваше ми, татко.

Дъщеря му го прегърна. Той я притисна силно и я целуна по челото. Тя ухаеше на свежест и беше на четиринайсет. За разлика от Уилям, който се къпеше през ден, или нещо подобно, Беки се къпеше всеки ден. Беше облечена с униформа на мажоретка. Същата вечер отборът на университета имаше мач.

— Как мина седмицата ти, скъпа?

— Загубихме и двата мача.

Беки беше в осми клас в същото частно училище, в което ходеше и Уилям. Тя играеше в отбора по волейбол и в мажоретния състав. Беше руса и синеока като майка си, но по-висока, почти колкото Франк. Беше красиво момиче, но не и кралица на красотата като майка си. Беше взела прекалено много от Франк — затова. Но пък беше атлетична. И умна. Зряла за възрастта си. Тя като че ли се отглеждаше сама. Всичко, което Франк трябваше да прави, беше да плаща таксите й за обучение и да се грижи за прехраната. Той винаги казваше, че тя се е родила тридесетгодишна.

— Съжалявам, че ги пропуснах.

Това се случваше рядко.

— Не съжалявай. Ние сме ужасни. Татко, може ли да отидем до плажа утре?

Те имаха къща на брега в Галвестън, само на четиридесет и пет мили южно от Хюстън. Всъщност тя беше бунгало, разположено на самия плаж на Уест Енд, където нямаше дига. Следващият ураган щеше да унищожи нестабилната къща, като я изтръгне от основите й, но Франк я беше взел на добра цена. Един клиент му беше платил в натура, с нотариален акт, вместо пари в брой. Той, децата и Ръсти обичаха плажа. Лиз — не толкова. Морският въздух действаше твърде зле на косата й.

Франк Тъкър принадлежеше на плажа. Един ден той щеше да живее за постоянно там, може би, когато децата пораснат.

— Не можем този уикенд. Уилям има мач утре, а аз имам заключителна реч в понеделник. Ще трябва да шофирам обратно до Остин в неделя следобед.

— Ще наблюдаваш ли моите игри следващата седмица?

— Случаят влиза в съда в понеделник сутринта. Няма да получим съдебното решение до четвъртък или петък, най-рано. Никога не се знае — зависи от съдебните заседатели, така че ще трябва да остана в Остин. Съжалявам.

— Знаеш ли, баща ми — когато тя се обръщаше към него с „баща ми“ вместо с „татко“, той знаеше, че е мислила сериозно за нещо, — ако бях отишла в държавно училище, можех да играя в някой добър отбор, щяха да ме забележат от някой колеж. С номер 9 можех да получа и стипендия.

— Да играеш волейбол?

— Дааа. Колежите трябва да отпускат за момичета същия брой стипендии както за момчета. Момчетата получават осемдесет и пет стипендии за футбол, тринадесет — за баскетбол, и единадесет цяло и седем — за бейзбол.

— Единадесет цяло и седем?

— Футболът и баскетболът са водещи спортове, но не и бейзболът. Така могат да разделят общия брой стипендии и да дадат само половин стипендия на играчите. Както и да е, това са сто и девет цяло и седем десети стипендии, които трябва да се отпуснат за момичета, а ние не участваме в големите спортове като футбола. Така че момичета получават стипендии за баскетбол, софтбол, футбол, плуване, гмуркане, лека атлетика, тенис, голф, гимнастика, гребане, хокей на трева, ръгби, конен спорт, волейбол на закрито, плажен волейбол и боулинг.

— Боулинг?

Тя кимна.

— Трябва да съчетаят стипендиите и в никакъв случай няма да намалят тези за футбола.

— Добре — каза Уилям. — Защото аз искам една от футболните стипендии.

През 1972 година Конгресът на САЩ беше решил, че развитието на спорта в колежите изисква намеса от страна на федералното правителство. Членовете на Конгреса очевидно не бяха достатъчно заети с това да правят гафове в областта на националната отбрана и да оплескват икономиката. Феминистките групи се оплакваха, че на момичета не се предоставят достатъчно възможности за спорт в колежа. Така Конгресът прие федерален закон, с който се поделяше броят на спортните стипендии между момчетата и момичетата. За да се съобразят с разпоредбите на раздел девети, колежите бяха длъжни да осигурят по равен брой стипендии, дори и ако само спортовете за момчета носят пари, а спортовете на момичетата са на загуба. Вследствие на това имаше стипендия за боулинг за момичета.

— Така че какво ще кажеш за това, баща ми? — каза дъщеря му.

— Ти вече имаш стипендия.

— Имам ли?

Той кимна.

— Нарича се „Татко“. Пълна такса за обучение, плюс стая и храна в колеж по твой избор.

— „Уелсли“. Ще струва шейсет хиляди годишно, докато аз отида в колеж.

Франк примигна строго.

— Ти наистина ли мислиш, че би могла да получиш волейболна стипендия?

Лупе, тяхната прислужница, готвачка и бавачка, се приближи и подаде на Франк студена бира „Хайнекен“. Тя го познаваше добре след десет години служба в дома им.

— Грасиас — отговори й той.

Франк отпи дълга глътка бира. Той не беше голям пияч, не беше ценител на виното или на твърдия алкохол. В Тексаския университет беше изпил своя дял бира „Лоун стар“ и сега за него консумацията на алкохол се свеждаше до една студена „Хайнекен“ с мексиканската храна на Лупе — по традиция, в петък вечер у дома. След дълга седмица в съда и три часа път с кола в петък бирата влизаше лесно.

— Франк — обади се съпругата му — кажи на Ребека, че има нужда да си купи някои неща.

Той се обърна към дъщеря си.

— Отиди да си напазаруваш.

— Няма.

Той се обърна към жена си.

— Не иска да пазарува.

— Има нужда от нова официална рокля за есенния бал — каза жена му.

Лиз зае мястото си начело на масата. Щяха да ходят на футболния мач след вечеря, но Лиз беше облечена така, сякаш ще се състезава в конкурс за вечерна рокля. Тя седеше безупречно изправена и чакаше Лупе да й сервира.

— Не, майко, нямам нужда. Защото няма да отида на есенен бал.

— Ще отидеш, млада госпожице.

— Майко, сега е октомври — сезон за футбол, а аз съм мажоретка. Освен това играя волейбол. Нямам време за балове.

— Ще намериш време.

Беки отправи умолителен поглед към Франк. Той вдигна безпомощно длани:

— Лиз…

— Тя ще отиде, Франк. Всички момичета ще бъдат с нови рокли. Искаш ли дъщеря ти да се чувства неудобно?

— Нека да си помисля.

— Татко, не мога да понасям момчетата от нашето училище — каза Беки. — Те всички са богати сноби. Защо трябва да общувам с тях?

— Добър въпрос. — Франк погледна към жена си. — Защо тя трябва да общува с богати сноби, които не харесва?

— По същата причина, поради която аз трябва да общувам с богати сноби, които не харесвам.

— Тя така ли ще се впише в обществото?

Беки се засмя, но Лиз не реагира на чувството му за хумор. Франк отиде до мивката и се изми. Лупе стоеше до печката и пълнеше чиниите с енчилада, такос, пържен боб и гуакамоле. Беше облечена с колоритна мексиканска селска рокля.

— Как е твоето момче, Лупе?

Тя беше на трийсет и пет, самотна майка с четиригодишен син. Той беше роден с порок на сърцето. За щастие на малкия Хуан в Хюстън работеха много известни сърдечни хирурзи, а работодателят на майка му беше включил нея и детето и в своята здравна застраховка.

— Той е добре, господин Тъкър.

Уилям грабна една чиния, седна на масата и се нахвърли на храната. Ядеше като кон тези дни и миришеше по същия начин. Пубертетът прави това с момчетата. Франк взе две чинии и сервира на дъщеря си и на съпругата си, след това се върна за своята чиния. Той седна на масата срещу децата. Къщата имаше трапезария, отделена от кухнята, но те винаги се хранеха в кухнята. Така им беше по-удобно, неофициална обстановка.

— Изми ли си ръцете, Уилям? — попита той.

Уилям отвърна пълна уста:

— Защо?

— Въпрос на хигиена.

— Аз съм футболист.

Франк скръсти ръце и каза:

— Молитвата…

Синът му замръзна с порцията тако^[1], изядена наполовина, докато Франк произнасяше вечерната молитва на семейство Тъкър. След като свърши, синът му възобнови нападението над беззащитното тако.

Франк се обърна към жена си.

— Синът на Нанси е разпределен в Ирак — каза той.

Нанси беше неговата дългогодишна секретарка.

— О, това е чудесно — отвърна Лиз.

— Съмнявам се.

— Днес видях една къща в хубавата част на Ривър Оукс — каза тя.

— Хубавата част?

Ривър Оукс е най-богатата част на Хюстън. Стари пари. И нови пари. Пари от петрол. Пари от наследство. Но преди всичко пари.

— Аз не мърдам оттук — отговори Уилям.

— Нито пък аз — каза Беки.

С главата все още над чинията, без да спре и за миг да тъпче храна в устата си, Уилям посочи с юмрук към нея. Тя му отговори, като докосна с юмрук неговия. Жест за поздрав, ритуал между спортисти. Имаше само две години разлика помежду им, но те като че ли по-скоро бяха като близнаци. Същата коса, същите очи, същите черти. Те се грижеха един за друг. Бяха прекарали целия си живот в тази стара петдесетгодишна къща с голям двор, с басейн и високи дъбове отпред. Тя осигуряваше простор, където Ръсти да обикаля и децата да играят. Всеки от тях имаше своя собствена спалня и баня, това поддържаше спокойствие на горния етаж. Помещенията на Беки винаги бяха подредени, а неговите приличаха на съблекалня. Къщата беше почти четири хиляди квадратни фута, малка според стандартите на Ривър Оукс. Франк лесно можеше да си позволи по-просторно място, но и това беше четири пъти по-голямо, отколкото къщата, в която той беше израснал в едно от работническите предградия на Хюстън. И децата бяха щастливи тук. Но Лиз искаше голяма къща. Тя винаги искаше повече.

— Къщата, която видях, е на Инууд, точно на булеварда, на една пресечка от клуба — каза тя. Осем хиляди квадратни фута^[2], шест спални, седем бани. И само за пет милиона.

Каза това със сериозно изражение.

— Лиз, какво ще правим със седем тоалетни и осем хиляди квадратни фута?

— Ще се забавляваме.

— Че ние го правим. — Той се обърна към децата. — Вие, младежи, забавлявате ли се?

Те се разсмяха. Ръсти излая. Лупе се закикоти приглушено. Лиз му отправи оня строг поглед, с който искаше да каже: „Никакъв секс тази вечер“. Но секс отдавна нямаше. А той не беше го потърсил другаде. Може би беше твърде страхлив или твърде мързелив или прекалено голям праведник.

Не мислеше, че тя му изневерява. Това щеше да бъде твърде скандално за висшето общество на Хюстън. Вместо да се изкачва по социалната стълбица, тя щеше да се превърне в обект на клюки в обществото. Сега те спяха в отделни спални. Той беше казал на децата, че има проблеми с гърба и че не иска, когато се върти в леглото, да буди майка им.

Уилям прие това обяснение, но той беше само на дванайсет. Франк подозираше, че Беки не му вярва, но и тя одобряваше решението му. На четиринайсет, тя беше неговата заместничка и работеше усилено в полза на мира в Ривър Оукс.

Не беше лесно това да се каже за майка им.

Бяха женени от осемнадесет години. Тогава той беше на двадесет и седем и вече практикуваше в една фирма в Хюстън, тя беше на двадесет и две, току-що завършила Университета в Тексас. Беше красиво момиче, което искаше да стане звезда. Тя имаше планове, залагаше да се изяви като местна телевизионна звезда и оттам да направи скок в кариерата, но не се получи. На четиридесет тя искаше да бъде дама от висшето общество на Хюстън. Нейният план „Б“. Двамата някак си се бяха отчуждили, както се казва. В действителност бяха се оженили твърде млади, преди да успеят да опознаят себе си, и твърде набързо, за да се опознаят и помежду си. В момента, в който научиха кои са и какви са, те вече имаха деца. Франк често беше обмислял идеята за развод, но знаеше, че Лиз ще получи родителските права над децата. Дори ако беше алкохоличка или наркоманка, или ако се срещаше с цял футболен отбор, майката най-често получаваше родителските права. А той щеше да бъде баща от уикенд на уикенд. Франк не можеше да понесе мисълта за такъв живот. И остана в семейството заради децата. И заради себе си. Защото имаше нужда да е близо до тях. Да живее с тях. Да ги вижда всеки ден. Да бъде част от живота им.

Франк Тъкър беше мъж, роден да има семейство.