Марк Хименес
Делото срещу Уилям (28)

Глава 27

Лаят на Ръсти се врязваше в мозъка на Франк, но не защото имаше махмурлук, а защото не беше пил твърд алкохол от 30 часа, най-дългият му период от 6 години.

— Млъкни.

Ръсти спря. За няколко минути. После пак се разлая. Франк замери звяра с възглавницата. Трезвеността му докарваше отвратително настроение.

 

 

Предишният ден Били Джийн го беше докарала обратно на плажа. Не можеше да остане в лагера безкрайно, та било то и за 20 долара на вечер. Трябваше да се върне вкъщи, за да консултира други адвокати. Трябваше да изкарва пари. Трябваше да остане трезвен. Франк бяга половин миля надолу по плажа и после повърна. Той изплю стомашния сок и се взря в залива. Можеше ли наистина да остане трезвен заради сина си? След шест години, през които никога не го беше правил? Изглеждаше невъзможно. Както и да избяга петте мили до скалната дига на плажа. Но той щеше да го направи. Някак си. Заради сина си.

— Хайде да тръгваме.

Хукна надолу по плажа с Ръсти.

 

 

Франк се изкъпа в морето и после се облече в бунгалото. Приготви си протеиновата напитка — суроватъчен протеин, кисело мляко, боровинки, ягоди, банан, бадемово мляко и по навик грабна бутилката с водка. Загледа се в прозрачната течност — алкохол, който щеше да прочисти мозъка му, да оправи настроението му, да го накара да се чувства жив. После щеше да остави бутилката обратно на кухненския рафт. Разбърка сместа и отпи направо от каната. Едва не изплю течността.

— И хората пият този буламач?

 

 

Поспа малко, преди да дойде първият адвокат. Те повървяха по плажа, Франк го изслуша, даде му съвет и изкара петдесет долара. Срещна се общо с трима адвокати и внесе парите във фонда за защитата, тоест в една кутия от цигари.

После спа отново.

Ръсти го събуди с лай, когато дойде време за голфа. Но Франк не игра голф този ден. За да остане здравомислещ, ако не трезвен. Голфът не поощрява трезвеността, това е спорт, който изисква алкохол след играта.

Затова Франк изяде едно от протеиновите блокчета, които бяха взели от стаята на Уилям, и вместо да играе голф, тренира. Направи единадесет лицеви опори на верандата. После легна по гръб и направи тринадесет коремни преси, от което започна да му се гади. Изправи се с мъка и продължи с двадесет и пет подскока. От тях му се зави свят. Накрая сграбчи напречната греда на верандата и направи седем набирания. Сега вече повърна.

Трябваше да изчака с протеиновото блокче.

Седна на стола си на верандата и пусна радиото. На станцията с евъргрийни Бъди Холи пееше „Това ще бъде денят“.

* * *

Бъди Холи беше роден в Лъбък, Тексас, през 1936 година. Нещата там не са се променили много оттогава. С население от 240 000 души, Лъбък е голям град за Западен Тексас. Собствениците на ранчо и фермерите идваха тук, когато им трябваше лекар или адвокат или на изложби на добитък и заради родеото, а синовете и дъщерите им — за да продължат образованието си. Учеха в Колежа по архитектура, в Колежа за медии и комуникации, в Колежа по земеделие и природни ресурси и до 1993 година, когато името му беше променено, в Колежа по икономика.

А тридесет хиляди студенти посещаваха университета „Тексас Тек“ в Лъбък.

Те всички се събираха, когато имаше футболен мач. Първо, защото нямаше какво друго да се прави в Лъбък в събота следобед, и второ, защото „Ред Рейдърс“ е отбор, който е изключително забавен за гледане. Отборът беше създал атаката „Наскар“ — без прекъсване, с пълна скорост, с по-малко тактика, нападение по системата „рън енд гън“, с всички средства. Във всеки един мач „Ред Рейдърс“ можеше да победи който и да е отбор в Америка. Обикновено не го правеха, но треньорите на противниковите отбори винаги се притесняваха, когато гостуваха в Лъбък. Дуейн Джентри и Чък Милър също бяха притеснени, когато влязоха в града. Но не заради футболния отбор, а защото на това проклето място имаше сух режим.

— Не можеш да си купиш алкохол никъде в града — каза Чък. — Това не е американско.

— Ние сме в библейския пояс, приятелю.

— Ама сме грешници.

— Такива сме си.

— И днес наистина искам да прегреша.

— Знам, че е така.

 

 

Дий Дий Дънстън също беше грешница. Не можеха да намерят алкохол в Лъбък, но намериха Сиси Дюпре. Тъкмо беше приключила тренировката си с мажоретния състав, когато двамата се приближиха към нея в двора на „Тексас Тек“. Разследващите детективи я бяха разпитвали две години преди това.

— Сиси Дюпре?

Тя спря и ги погледна критично.

— Да.

— Бихме искали да поговорим с вас за Дий Дий Дънстън.

— Не.

Тя понечи да тръгне, но Дуейн извади значката си. Носеше я, в случай че го спрат, когато шофира пиян. Щом полицаят видеше, че е бивш колега, ставаше по-благосклонен.

— Официален полицейски разпит, Сиси.

Не беше, но значката постигна желания ефект. Момичето се спря.

— Никога не съм виждала полицай да пуши пура, докато е на работа.

— Никога не си била в Хюстън.

— Вече говорих с полицията.

— Преди две години ли?

— Преди две седмици.

— С детектив Джоунс?

— Така мисля.

— Чернокож полицай?

— Да.

— Добре, ние имаме само няколко допълнителни въпроса.

Тя въздъхна.

— Какво искате да знаете?

— Аз искам да знам дали е вярно, че не можеш да си купиш алкохол в Лъбък — каза Чък.

— Вече можеш. Отмениха сухия режим преди няколко години.

— Слава на Бога!

Сиси се намръщи:

— Това ли искахте да разберете?

— Не — отвърна Дуейн. — Искаме да разберем какво се е случило с Дий Дий.

Тя поклати глава и ги погледна така, сякаш ще се разплаче.

— Предполагам, че Уилям Тъкър я е убил.

— Не. Преди онази нощ.

— Аха.

Сега вече по лицето й потекоха сълзи.

— Гледали ли сте шоуто „Полудели момичета“? — попита тя.

— О, обичам това шоу — отвърна Чък. — Имам всички сезони на DVD.

Като дете, което има всички епизоди на „Барни“.

— Е, това беше Дий Дий — едно полудяло момиче. Беше провинциално момиче от Суитуотър, но дойде тук и превъртя.

— В какъв смисъл? — попита Дуейн.

— Секс. Имам предвид, че всеки издивява малко през първия семестър в колежа, далеч от родителите, с всички тези момчета наоколо, с партитата, алкохола. Но не толкова, колкото тя. Беше сладка, но обичаше секса. Наистина го обичаше. Беше като секс машина.

— Това, което наричате безразборен секс ли?

— Тава, което се нарича нимфомания.

— С кого по-конкретно?

— С атлети. Със спортисти звезди.

— Каза ли това на полицаите по време на разследването?

Тя поклати глава.

— Не исках да нараня семейството й. Срещнах се с тях. Бяха наистина мили хора. Ходеха на църква. Но го казах на чернокожия детектив преди две седмици.

— Двете с Дий Дий сте били в една стая през онзи уикенд в Остин, нали?

Тя кимна.

— След мача сте излезли?

— Да, с една група мажоретки.

— В „Дизи Рустър“ ли отидохте?

Тя отново кимна.

— Видяхте ли Уилям Тъкър там?

— Той дойде малко след нас. Когато влезе в бара, настана суматоха, хората започнаха да правят снимки с телефоните си, такива неща. Сякаш беше влязъл Чанинг Тейтъм^[1].

— Кой?

— Филмовата звезда.

— Аха.

— Но той ни видя, още бяхме с мажоретните костюми…

— Защо?

— За да могат играчите на Тексаския университет да ни познаят. Дойде направо при нас. Дий Дий се залепи за него, затова аз флиртувах с други играчи от Тексаския.

— Значи лично си видяла Уилям Тъкър да се среща с Дий Дий онази нощ в „Дизи Рустър“?

— Лично ги видях да се опипват като възбудени ученици от гимназията.

— Направо там, в бара?

— Направо там, в бара.

— Останаха ли цялата нощ в бара?

— Не. Когато я потърсих по-късно, ги видях да отиват отзад.

— Къде отзад?

— Зад бара. Реших, че отиват някъде да се усамотят.

— Да се усамотят? Имаш предвид да правят секс?

— Да.

— Видя ли ги по-късно пак?

— Видях него. Чух някакъв шум, обърнах се и той повръщаше на бара.

— Уилям е повърнал в бара?

— Аха.

— Но Дий Дий не беше там?

— Не.

— Колко часът беше?

— Не си погледнах часовника. Губиш представа за времето, когато си пиян.

— Пияна ли беше?

— Всички бяхме.

— И Дий Дий ли?

— Разбира се.

— Ти каза ли на полицията, че се е срещала с Уилям?

— Не.

— Защо не?

— Защо?

— Не си мислила, че фактът, че се е усамотила с Уилям Тъкър може да се окаже важен при разследването на смъртта й ли?

— Не. Когато дойдоха в стаята ми на следващата сутрин и казаха, че Дий Дий е мъртва и е била изнасилена, изобщо не ми хрумна, че Уилям Тъкър може да го е извършил.

— Защо?

Тя вдигна рамене.

— Той е голяма звезда. Не му се налагаше да я изнасилва.

 

 

— В затвора няма секс. Поне не този, който искаш.

Говореше гангстерът от съседната килия. Уилям лежеше на леглото в тъмното. В целия сектор беше тихо. В главата му кънтяха две думи: смъртна присъда. А между него и смъртната присъда стояха двама адвокати: алкохолик и бивша стриптийзьорка. Тя беше недоказал се новобранец. Той беше преминала апогея си звезда. Беше загубил уменията си, беше се запуснал, беше захвърлил кариерата заради бутилката, точно както толкова много звезди атлети бяха захвърлили своята заради наркотици. Искаше ли Франк Тъкър за куотърбек на своя отбор? Когато залогът беше собственият му живот? Не, не го искаше. Но нямаше пари да излезе на свободния пазар и да си купи по-добър адвокат. Което означаваше, че няма и най-малък шанс за успех. Точно както отборът му нямаше никакъв шанс за успех срещу „Канзас Стейт“ на следващия ден. Те щяха да загубят. Той щеше да загуби. Отборът му щеше да си отиде вкъщи. Той щеше да отиде в затвора. И да очаква смъртното наказание.

— Беше ли хубава?

— Коя?

— Онова момиче, дето си го убил.

— Не съм я убил.

— Добре де. Беше ли момичето, което не си убил, хубаво?

— Не я помня.

— Това няма да ти свърши работа, Уилям.

— Кое?

— Да казваш, че не помниш нищо. Съдебните заседатели ще си кажат, че все нещо би трябвало да си спомняш.

— Имах мозъчно сътресение.

— Наистина ли?

— Имах мач в онзи ден. Един стронг сейфти ме блъсна — каска в каска. Треньорът ми каза, че съм се мислел за Трой Айкман, играещ за „Каубойс“ срещу „Джайънтс“.

— Винаги съм харесвал Трой. Ромо ме подлудява, но Трой е истински играч. Помня една игра, той получи сътресение, един лайнбекър стовари каската си в челюстта му, почти си отхапа езика, цялата му уста кървеше, но той все пак хвърли победния тъчдаун. Правил ли си такова нещо?

— Не. Аз повърнах.

— Не трябваше ли да идеш в болница?

— Отидох. После ме пуснаха да си ходя.

— И ти отиде направо при момичето? — Гангстерът се засмя. — Човече, тестостеронът ти трябва да е много висок. Мамка му, щеше да ми бъдеш добър брат, момче от квартала, вписваш се. Ние двамата сме еднакви. И двамата обичаме момичета. Но вече е свършено с това, Уилям Тъкър. И за двама ни.

Гангстерът въздъхна.

— В затвора няма момичета.