Марк Хименес
Делото срещу Уилям (27)

Глава 26

— Здравейте, аз съм Дий Дий. В момента се забавлявам навън, така че оставете съобщение и аз ще ви се обадя. Чао.

Франк пусна на Уилям гласовото съобщение на Дий Дий по телефона в залата за посещения. Още на следващата сутрин Били Джийн го беше докарала до затвора в центъра. Бяха пътували с нейния лъскаво червен кабриолет със снет гюрук. Колата имаше широки гуми и осемцилиндров двигател с мощност от 420 конски сили. Били Джийн обичаше да кара бързо, което изобщо не помагаше на Франк да преодолее махмурлука си. Сега тя седеше до него и чуваше само това, което той казва, но не и думите на Уилям.

— Това от моя телефон ли е? — попита Уилям.

— Да. Ти каза, че не я познаваш.

— Не я познавам.

— Тогава защо имаш номера й в телефона си?

— Мислиш, че съм виновен, нали?

— Не.

— Какво казва? — попита Били Джийн.

Франк вдигна пръст към нея да замълчи.

— Телефонният й номер не означава, че съм я изнасилил и убил.

— Означава, че си я познавал. Кога се запознахте?

— Не знам.

— Трябва да е било в онази нощ. Тя е учила в Лъбък.

— Предполагам.

— Как може да не си я спомняш?

Уилям махна към телефона си.

— Първо, имах мозъчно сътресение. И второ, мога да се обзаложа, че имам номерата на стотици момичета в този телефон, а вероятно и на хиляди. Но не ги познавам.

— Как може да не ги познаваш, като си записал номерата им в телефона си?

— Не съм.

— Какво? — попита Били Джийн пак.

Франк се обърна към нея:

— Каза, че не е записвал номера й в телефона си.

— Тогава кой го е направил?

И пак към Уилям:

— Тогава кой го е направил?

— Тя.

— Тя?

— Виж, Франк, ето как стоят нещата, когато си спортист и звезда в Америка…

Сякаш имаше наръчник с правила.

— Всеки пък, когато изляза от стаята си и отида на публично място — бар, ресторант… по дяволите, поща — ми се нахвърлят момичета. Те са фенки. Аз съм знаменитост в университета, навсякъде в Остин. Дори извън града. Когато пътуваме, момичета висят в лобито на хотела с надежда, че ще бъде избрана някоя от тях. Треньорите винаги напомнят на отбора да внимаваме с тези момичета. Когато играехме за купата на Аламо миналата година едно такова момиче се беше качило в стаята с двама играчи и бяха правили секс. После твърдеше, че са я изнасилили. Момичетата просто са част от цялата игра.

Били Джийн дръпна Франк за ръкава на ризата.

— Казва, че около него на публични места се тълпят фенки.

Тя кимна разбиращо.

— Беше същото с бившия ми съпруг, а той беше само във второстепенната лига. Чарът на знаменитостите.

Франк се обърна пак към Уилям:

— Добре, разбирам. Но номерът й е в телефона ти. Обясни ми това.

— И тези момичета сграбчват телефона ми и си вкарват номерата. Казват: „Пиши ми някога. Когато пожелаеш“. — Синът му сви рамене. — Те са ми резерви.

— Резерви?

— Когато имам нужда от момиче, защото не се получава с момичето, с което съм или просто съм отегчен да гледам спорт по телевизията, изпращам съобщение на някой от тези номера и след десет минути на вратата на стаята ми се появява момиче. Мога да си извикам резерва.

— За секс ли?

— Защо иначе бих писал на момиче?

— Какво каза? — попита Били Джийн.

— Те са резерви.

— Момичетата? Резерви за какво?

— За секс.

Франк се взираше изпитателно в двадесет и две годишния си син, чиято представата за момичетата се беше оформила, когато беше на шестнадесет. Тогава, когато се беше породило убеждението му, че е специален. Когато беше започнал да гледа на другите хора не като на ближни човешки същества, а като на част от своя антураж. Момчетата съществуваха, за да му косят моравата, момичетата — за да му осигуряват секс. Тогава Франк се беше опитал да му обясни, че тези възгледи са погрешни, но как момчето му да повярва на баща си, когато целият свят му казваше, че то е право. Когато другите момчетата бяха щастливи да му служат, а момичетата бяха щастливи да правят секс с него.

— Но никога не си й писал или си й се обаждал?

— Не. Кълна се.

— Но щом тя е вкарала своя номер в телефона ти, значи все пак си я срещал, дори и да не помниш.

— Срещал съм стотици, хиляди момичета. И тях не помня.

— Сигурно си я срещнал през онази нощ.

— Не помня онази нощ.

Ако лекарите го бяха задържали за наблюдение тогава, сега Уилям Тъкър нямаше да е в затвора.

— Трябва да ми вярваш. Не съм я изнасилил и не съм я убил аз.

— Вярвам ти.

— Защото мислиш, че съм невинен ли?

— Защото си мой син.

Масивното тяло на Уилям сякаш се смаляваше.

— Нещата не изглеждат добре за мен, нали? Моята кръв по тялото й, нейният номер в моя телефон. Няма да спечеля този мач. Ще ме осъдят, нали? Ще ми издадат смъртна присъда.

— Няма да позволя това да се случи.

Какво друго можеше да каже? Истината беше, че в Тексас това можеше да се случи. Беше възможно. Дори вероятно. Триста затворници лежаха в затвора със смъртна присъда. Някои от тях бяха виновни.

— Няма да позволиш да се случи? Ти си шибан пияница, но ще ме спасиш от смъртно наказание. Наистина ли? — Синът му го гледаше с презрение. — Изглеждаш ужасно, Франк.

Франк се чувстваше ужасно. Номерът на Дий Дий в телефона на сина му го беше отклонил от правия път, още преди да е стъпил на него. Предишната вечер беше пил уиски, докато не изгуби съзнание.

— Не успя да издържиш и двадесет и четири часа трезвен, нали?

Не беше успял. Франк се изправи и понечи да сложи длан на стъклото, но синът му вече беше излязъл от стаята.

— Трябва да бъда честна, Франк — каза Били Джийн. — Трудно ми е да харесам сина ти. Това с резервите, истина ли е?