Марк Хименес
Делото срещу Уилям (10)

Глава 9

Един баща изпитва противоречиви чувства, когато синът му може да запрати топката за голф по-надалеч от него. От една страна, изпитва гордост, а от друга — тъгува, защото той вече не е малкото му момче. Уилям беше един голям малък мъж. Франк осъзна, че самият той е преминал физическия си разцвет.

— Татко, аз искам да бъда професионален куотърбек. — Прозвуча, все едно че Уилям беше казал, че иска да става космонавт.

Летата в Хюстън бяха горещи и влажни, зимите — слънчеви и меки. Можеше да се играе голф през януари. Франк се наведе и постави топката за удар. Беше от марка Titleist Pro-V-One, топка за голф за четири долара. В кънтри клуба на Ривър Оукс не признаваха евтините марки. Франк се присъедини към клуба, когато стана партньор във фирмата.

— Добре — отговори бащата.

— Мама ми каза за треньора.

— Така ли?

— Да.

Франк още не му беше казал.

— Искам да ходя в държавното училище заедно с бедняците.

Явно Уилям беше говорил с майка си.

— Но ти обичаш своето училище и приятелите си.

— Повече обичам футбола. Татко, уморих се да губя. Искам да съм победител. Искам да играя в големия футбол, да бъда в Първа дивизия. После и в НФЛ. Това е мечтата ми.

— Когато бях на твоята възраст, аз мечтаех да стана професионален голф играч.

— Беше ли толкова добър?

— Не бях достатъчно.

— Но аз съм. Аз съм достатъчно добър.

— И го знаеш?

— Да, татко. Знам го. Знам, че съм различен от другите момчета.

— Как?

— Аз съм по-едър, по-силен, по-бърз. По-добър.

— На четиринадесет е така, но може да не си такъв на осемнадесет.

— Ще бъда. Ще наедрея в ръцете и в краката.

Той протегна ръка с отворена длан. Франк постави ръката си срещу дланта на сина си, все едно се поздравяваха с „Дай пет“. Ръката на Уилям беше по-голяма от ръката на Франк.

— Аз съм висок колкото тебе, а краката ми са по-големи от твоите. Ще стана достатъчно едър. Аз съм чудо на природата, подобно на всички спортисти.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че нормалните хора не могат да правят това, което правят професионалните спортисти. Ла Дайниън, Томлинсън, Ле Брон, Ей Род. Те са чудо на природата. Да си толкова едър, толкова бърз, толкова силен, толкова добър, това не е нормално. Аз не съм нормален.

И наистина не беше.

— Татко, аз те обичам и се гордея, че си велик адвокат, че спасяваш невинни хора като Брадли Тод. Но аз не искам да съм като теб. Искам да бъда себе си. Искам да пусна звяра навън.

— Какъв звяр?

— Звярът вътре в мен.

— И ще правиш това на футболния терен?

— Да. Това е истинското ми аз, татко. Когато съм на игрището, знам, че това е мястото, на което принадлежа. Чувствам, че съм роден да играя футбол.

— Какво е чувството?

— Перфектно.

Франк се запита дали той някога се беше чувствал перфектно. Когато съдът постанови решението си „невинен“ в делото „Щата Тексас срещу Брадли Тод“, той почувства облекчение, но не се почувства перфектно. Нямаше нищо перфектно в американската наказателноправна система, дори когато един невинен човек бъде оправдан. Все още имаше невинни жертви. Рейчъл Труит беше изнасилена и убита, а убиецът й беше на свобода. Брадли получи своята справедливост, но Рейчъл не беше получила своята. Все още не.

— Какво ще стане, ако се контузиш? Какво ще стане, ако заради травма на коляното не можеш да поддържаш скоростта?

— Ще мога да подавам и с контузени колене, като Джо Намат. Но аз няма да се контузя.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Франк направи добър удар. На четиридесет и седем години, той все още пращаше топката на голямо разстояние. Почувства се добре, но не и перфектно. Уилям постави топка, отстъпи встрани, изви се и направи удар, който надмина този на Франк. Добър удар. Франк протегна към сина си отворена длан. Поздравиха се с „Дай пет“. Сид и синът му бяха спрели тяхната количка за голф, за да гледат.

— По-добре го накарай да ти покаже някой удар, Франк — каза Сид, като се смееше.

— Татко, аз не искам да ставам адвокат.

— Не е нужно да ставаш адвокат. Но трябва да се образоваш.

Академията беше сред най-добрите училища в страната, които дават подготовка за колежа, направо те изстрелваше към Айви Лигата.

— Ти не си ходил в университет от Айви Лигата.

— Моите родителите не можеха да си го позволят. Аз мога да те изпратя там. „Харвард“ и „Йейл“ имат футболни отбори.

— Но аз не искам да играя за „Харвард“ или „Йейл“. Искам да играя за най-добрите. Татко, футболът е моята съдба. Там ми е мястото. На футболното игрище. Не съм умен като Беки. Тя обича учението, но за мен училището е само хоби. Аз съм ученик по футбол, не по математика, нито по естествени науки.

Франк вдигна чантата със стиковете от земята. Можеха да вземат количка, но друго си беше да повървиш четири часа със сина си. Ето затова беше голфът. Това не е спорт, а начин да бъдеш със сина си без мобилните телефони.

— Ами ако кажа „не“?

Уилям преметна ремъка на чантата върху широкото си рамо и погледна Франк право в очите. Гласът му беше мек. Почти тъжен.

— Бих те намразил. Не сега. Но по-късно, когато стана голям и погледна назад, чудейки се дали бих могъл да сбъдна мечтата си. Бих те намразил, татко, затова че не си ми позволил да опитам.

Уилям Тъкър се записа в държавното училище на следващата година.