Марк Хименес
Делото срещу Уилям (13)

Глава 12

— Татко, тревожа се за Уилям.

На следващата сутрин Франк седеше зад бюрото си в кабинета в задната част на къщата и се взираше в басейна. Децата бяха вкъщи с него. Лиз беше отишла на погребението на Бевърли Джойнър, дама от хайлайфа, която беше починала от рак на гърдата. Франк не познаваше нито нея, нито съпруга й Дейл. Всичко, което знаеше за тях, беше това, което Лиз му беше казала. Той беше в бизнеса с петрол и газ и семейството живееше в къща от 15 хиляди квадратни фута близо до кънтри клуба.

На телефона в кабинета на Франк имаше дузина съобщения от адвокати от най-големите фирми на Тексас и още две дузини от спортни агенти. Професионални спортисти или такива от престижни колежи, които се бяха сблъскали със закона, търсеха услугите на Франк Тъкър. Случаят на Брадли Тод беше върнал славата на Франк. Популярността му беше нараснала. Както и тази на сина му.

На бюрото имаше купчина писма за Уилям Тъкър от водещи футболни треньори от университета в Тексас, университета А & М, университета „Нотр Дам“, университетите на Луизиана, Флорида, Южна Калифорния, Калифорния, Охайо, Алабама и още две дузини други висши училища с отбори в Първа дивизия. Искаха го в своите отбори. От другата страна на бюрото, сякаш беше клиент, седеше Беки.

— Защо се тревожиш? — попита я Франк.

— Той се променя.

— Как?

— Превръща се в звезда и това променя отношението му към самия него, към момичетата. Татко, той прави секс с мажоретките.

— С коя?

— С всички.

 

 

Беки си беше тръгнала. Влезе Уилям и вдигна ръка за поздрав. Франк плесна дланта на сина си и двамата седнаха един срещу друг на бюрото. Бащата заговори за писмата от университетите, не за секса с мажоретки. Синът пиеше протеинов шейк.

— Разбира се, сине, хубаво е, че всички тези треньори смятат, че можеш да играеш в колежански отбор.

— Те ме обичат.

— Не, не те обичат, Уилям. Те имат нужда от теб. Има разлика. Плащат им милиони да печелят футболни мачове и имат нужда от играчи като теб, за да продължат да го правят. Нуждаят се от теб, но не те обичат. Семейството ти те обича, без значение дали губиш, или печелиш. И ще те обичаме, дори ако хвърлиш пет пресечени паса.

— Никога няма да направя пет пресечени паса в един мач.

— Ще го направиш.

Франк се облегна назад в стола си.

— Сине, правиш ли секс?

— Татко, видя ли, че подведоха под отговорност Бари Бондс за това, че е излъгал под клетва съдебните заседатели за скандала със стероидите?

Бари Бондс беше ненадминат реализатор на хоумръни от Висшата бейзболна лига. В телефона на Франк имаше съобщение от агента му.

— Не променяй темата.

— А Марион Джоунс призна, че е приемала допинг на олимпиадата в Сидни, когато спечели пет медала.

Очакваше я затвор. В телефона му имаше съобщение и от нейния агент.

— А ти? Признаваш ли си?

— За допинг ли?

— За секса!

— Това обвинение ли е?

— Това е въпрос.

— Под клетва като Бари ли съм?

— Под моя покрив си.

Те се гледаха един дълъг миг и после Уилям се усмихна и вдигна рамене.

— Какво мога да кажа? Момичетата обичат Уилям Тъкър.

— Вече говориш за себе си в трето лице?

Пак вдигна рамене.

— Всички професионалисти го правят.

— Ти не си професионалист. Как се казва момичето?

— Кое момиче?

— С което правиш секс.

— Кое по-точно?

— Повече от едно ли е?

— Но не по едно и също време.

— Правил си секс с повече от едно момиче?

— Татко, не е кой знае какво. То е като изпращане на есемес. Боби каза…

— Боби, вашият център ли?

— Да.

— Приемаш съвети от нападател?

— Той е по-голям.

— Това не означава, че е умен. Сине, има закони. Ако правиш секс с по-млади момичета…

— Те са по-големи.

— Колко големи?

— Гимназистки, колежанки.

— Правиш секс с момичета от колежа?

— Те се прибират вкъщи за уикенда.

 

 

Синът му беше спрял да задава въпроси за секса по време на вечеря няколко месеца преди този разговор. Сега Франк знаеше защо — той получаваше отговори на въпросите си от по-големи момичета. И реши, че е по-добре и той да зададе няколко въпроса.

— Уилям, знаеш ли, че ако някое момиче забременее и роди детето, ти си отговорен за издръжката на това дете, докато то навърши 18?

— Всички момичета вземат хапчета.

— Може да се заразиш и от полово предавани болести като СПИН.

— Тези са добри момичета.

— Използваш ли презерватив?

— Ти сериозно ли?

— Тестостеронът и глупостта работят заедно.

— Моля?

— Тялото ти реагира като тяло на мъж, но ти разсъждаваш като дете.

— Какво?

— Вършиш нещо много глупаво. Играеш си на руска рулетка със собствения си живот. Искам да спреш.

— Играя на руска рулетка?

— Правиш секс.

Уилям погледна Франк, сякаш той току-що беше казал: „Спри да пиеш протеинов шейк“.

— Няма начин. Виж, татко, знам, че сексът е бил нещо специално, когато ти си бил на моята възраст, но вече не е. Той вече е част от свалката — отивате на кино, ядете хамбургери, правите секс. Всички го правят. — Усмихна се като филмова звезда. — Сексът е добър за Уилям Тъкър.

Франк въздъхна. Как да предпази сина си от него самия?

— Тогава поне използвай презерватив.

Преди сексът беше добър и за Франк Тъкър. Първата му мисъл беше, че той ревнува шестнадесетгодишния си син. Втората му мисъл беше, че трябва да му опече една дебела пържола — не можеше да поддържа такъв сексуален живот, ако я караш само на протеинов шейк.

Но той бързо се укори, че прилага двоен стандарт спрямо децата си. Ако Беки правеше секс с няколко различни момчета всяка седмица, той щеше да е съсипан, а не горд. А трябваше да признае, че почувства пристъп на гордост от сексуалните подвизи на сина си. Не би трябвало, но беше така. Синът му изживяваше мечтата на всяко шестнадесетгодишно момче, същата, която и Франк имаше на тази възраст. Трябваше ли да критикува сина си, че е успял там, където той самият се беше провалил? Бащата не разбра, че Уилям Тъкър е направил първата крачка към получаването на привилегии.

— Искам да окосиш моравата и да измиеш колите днес — каза Франк.

Уилям кимна, извади новия си смартфон и започна да пише съобщение.

— Моите хора ще се заемат с това.

Франк се засмя.

— Ти си второкурсник в гимназията. Нямаш хора.

— Разбира се, че имам.

Той изпрати съобщението и се облегна назад в очакване на отговор. Тридесет секунди по-късно го получи. Прочете го и се усмихна.

— Двама първокурсници ще бъдат тук след един час, за да окосят тревата и да измият колите.

— Шегуваш се!

— Не. Първокурсниците доброволно вършат услуги на футболните играчи.

— Защо?

— Защото не могат да играят футбол. И вършейки нещо за нас, те са свързани с отбора. Искат да помогнат на отбора да спечели.

— Като ти косят тревата и ти мият колите?

— Твоята трева и твоите коли.

— Уилям, другите хора не съществуват за твое удобство. Те не са част от антуража ти. Това, че си футболист, не те прави специален.

— Разбира се, че ме прави.

— Не, не те прави.

Синът му посочи писмата.

— Всички тези треньори мислят, че съм специален. Всички мислят така — медиите, другите играчи, родителите, съучениците, момичетата… Всички ли лъжат?

— Не. Но те имат предвид, че си специален футболист — това се определя от нещата, които вършиш на терена. А не че си специален човек — това се определя от нещата, които вършиш извън игрището.

— Колко хора могат да направят това, което аз правя на игрището?

— Не много.

— Значи съм специален човек.

— Не, Уилям. Ти си човек с късмет. — Франк насочи палец в посока към медицинския център на Хюстън. — Не си по-специален от което и да е дете в онкологичното отделение на медицинския център. Просто си с повече късмет. Има разлика. Никога не подценявай ролята на късмета в човешкия живот.

— Бих предпочел да съм едър, силен и бърз, отколкото късметлия.

— Уилям…

— Татко, Рей е научен гений. Вероятно ще открие лекарство против рака. Но аз ще спечеля много повече пари като футболист, отколкото той със своето лекарство.

— Виждаш ли се още с него?

Уилям поклати отрицателно глава.

— Защо не?

— Той все още е в Академията.

— Но той все още живее в Ривър Оукс.

— И е зубър.

— Това нямаше значение преди.

Уилям сви рамене.

— Ние се отдалечихме. Както ти и мама.

Той беше на шестнадесет. Вече разбираше защо родителите му спяха в различни спални.

— Хората вече ме гледат по различен начин. Така, сякаш съм звезда — каза Уилям.

— Кои хора?

— Всички. Виждам как бащите се взират в мен, когато излизам от съблекалнята на игрището. Нареждат се да ме видят, сякаш съм животно в зоологическата градина. Редят ли се хората да те видят, когато влизаш в съда?

— Не. Адвокатите вече не са герои. Сега атлетите са нашите герои.

— Значи ли това, че и аз съм герой?

— Някои хора може и да гледат на теб по този начин, Уилям, но ти никога не можеш да се възприемаш така. Трябва да знаеш, че тяхното отношение не е истинско, те не те обичат.

— Момичетата ме обичат.

— Не. Някои момичета са привлечени от звезди атлети…

Уилям се ухили.

— Много момичета.

Сега се перчеше. Франк поклати глава. Беше трудно да се говори, когато шестнадесетгодишният ти син прави повече секс от самия теб.

— Щяха ли да правят секс с теб, ако беше зубър математик като Рей?

Синът му се засмя.

— Зубърите не ги свалят.

— Уилям, това, което ти казвам, е, че имаш атлетически заложби, по-големи в сравнение с повечето други момчета. Тези заложби те правят специален единствено на игрището, никъде другаде. Трябва да стъпиш на земята. Славата и положението на звезда могат да накарат човек да изгуби опора, да се подхлъзне и да падне. Накрая такива хора ми плащат, за да ги представлявам. Уилям, ти си страхотно хлапе. Не позволявай това, че някои хора боготворят атлетите, да те промени.

— Както стана с Леброн, който обяви новия си отбор в НБА в извънредно телевизионно предаване?

Леброн Джеймс беше най-добрият баскетболист на планетата. Когато реши да напусне първия си отбор — „Кливланд Кавалиърс“, и да излезе на свободния пазар, той направи официално изявление, предавано от телевизиите в цялата страна, с което оповести къде ще играе следващия сезон. Сякаш беше президент, който обявява, че страната влиза във война.

— Точно така. Другите може и да мислят, че си специален, но ти не може да вярваш в това. Има разлика между това да си специален и да си късметлия. Остани този Уилям Тъкър, който си сега, и ще бъдеш щастлив, без значение какво ти се случва в спорта. Или извън него.

— Леброн изглежда щастлив. — Телефонът на Уилям избръмча. Той прочете съобщението. — Хората ми пристигнаха по-рано.

— А какво получават тези момчета в замяна на това, че са твои хора?

— Закрила. Никой в училище не ги закача. А аз им давам фланелки с автографи.

— Момчетата в твоето училище искат да носят твоите фланелки с автограф?

— Не. Бащите им искат.

Франк се облегна назад и въздъхна. Наблюдаваше сина си. Той беше добро дете. Но вече падаше в капана на спортните звезди. Как да го спаси? Как да държи едно момче на земята, когато светът непрестанно го издига на пиедестал? Когато всекидневно чува, че е специален, че е звезда? За неговия син снежната топка на славата вече се беше затъркаляла надолу. И един път тръгнала, беше трудно да я спреш. Тя поглъщаше всичко по пътя си. Франк се тревожеше, че може да погълне и сина му.

 

 

Животът на четиресет и девет годишния Франк Тъкър беше добър — очевидно не толкова добър, колкото на шестнадесетгодишния му син, но все пак добър. Имаше две страхотни деца. Беки нямаше да спечели волейболна стипендия, но беше приета в „Уелсли“. Баща й пое изцяло издръжката й — шестдесет хиляди на година. Тя заслужаваше всяко едно пени. И вероятно това беше единствената такса за колеж, която той щеше да плаща. Уилям щеше да спечели стипендия, в което училище пожелаеше да отиде. Спортът беше неговият билет в живота. Безразборният му сексуален живот на шестнадесет тревожеше Франк, но какво можеше да направи той? Щеше ли самият той, ако беше на тази възраст, да спре да прави секс с по-големи момичета, ако баща му го беше помолил? Не, нямаше. Разбира се, не беше правил секс преди първия семестър в Тексаския университет. И не спря да прави докато не стана на четиридесет и три години.

Когато беше на двадесет и седем, беше сигурен, че съпругата му го обича. В действителност той се ожени за момиче, което стоеше по-високо от него. В разцвета на силите си Франк беше хубав мъж, но не и страхотен. В най-добрия случай стигаше пет или шест според скалата на оценките. Лиз беше десет и отгоре. Тя беше красавицата на Университета в Тексас, което си беше постижение. Когато я срещна, той вече беше трета година студент по право. Беше започнал работа в една фирма в Хюстън, а тя все още не беше завършила. Той импулсивно я беше поканил да излязат и беше изумен, когато тя прие. Защото човек научава още в ранна възраст къде точно е мястото му в онази особена хранителна верига, определяна от външността и благосъстоянието. Това определя и момичетата, с които излизаш. Зубърът не кани красавицата на бала, атлетът звезда не кани грозното пате на класа. Бедно момче не се среща с богато момиче, богато момче не излита с бедно момиче. При хората нещата се нареждат според външния вид и благосъстоянието. Човек се събира с някого от неговия вид. Това е правилото.

Франк винаги спазваше това правило. Излизаше със симпатични момичета. Сладки момичета. Хубави момичета. Но не и с поразително красиви момичета. Не и с прелестни момичета. Не и с момичета като Лиз. Но той я беше поканил на среща и тя се беше влюбила в него. Беше нарушил правилото, но пък беше спечелил като от лотарията. Или поне така си мислеше.

Когато си млад, умишлено пренебрегваш такива несъответствия. Убеждаваш се, че тя те обича заради това, което си, а не заради парите, които изкарваш. Че ти си нейният принц от приказките, а не просто някой, който ще я осигурява. След двадесет години брачен живот разбираш, че тя никога не те е обичала истински. И вече се молиш да срещнеш някого, когото да обичаш и някой, който да те обича — с надеждата, че това ще бъде един и същи човек. Вече не искаш да правиш секс като шестнадесетгодишно момче, а искаш да правиш любов като мъж.

Сега Франк разбра, че за Лиз връзката им никога не е била въпрос на любов, а на цена. Тя искаше вещи. Неговата професия й осигуряваше живота, който тя искаше, нещата, които тя искаше. Лиз не му беше дала любов, но му беше дала деца. И в края на краищата тяхната любов значеше за него повече от любовта на една жена. Други мъже живееха без пари или без успехи, без деца или без здраве. А той имаше всичко това. Живееше без любов, но без да се оплаква. Успя да запази мира в дома си.

Каквото си постелиш, на такова ще легнеш. И Франк си лягаше сам.

Един час по-късно той стоеше до прозореца и гледаше как две момчета косят моравата. Справяха се добре. Синът му седеше на един градински стол и подписваше фланелки.

Имаше нещо нередно в тази гледка.

Повечето бащи биха помислили, че това е идеалната картина. Техният син е куотърбек и звезда. Прави секс с мажоретки и колежанки. Антуражът му коси тревата и мие колите му. Това е мечтата. За някои бащи, може би, но не и за Франк. Той знаеше какво може да причини напрежението на едно човешко същество. Как напрежението може да блъсне един добър мъж или жена някъде отвъд ръба на нормалното. Повечето му клиенти бяха добри хора, доведени до ръба от устрема си да успеят. Бизнесът беше напрегната среда. Спортът още повече. Употребата на допинг сред професионалните атлети беше широко разпространена. Бейзболисти бяха изправяни пред комисии на Конгреса и после обвинявани в лъжесвидетелстване. Олимпийски състезатели бяха осъждани и пращани в затвора. Устремът да спечелиш. Нуждата да спечелиш. Да се чувстваш специален. Да вярваш, че си над правилата. Дори над закона.

Стационарният телефон иззвъня. Той натисна копчето на високоговорителя.

— Франк Тъкър.

— Франк, Скутър е.

По гласа разбра, че Скутър не се обажда просто така.

— Днес са арестували Брадли Тод.

— За какво?

— Същите обвинения: изнасилване и убийство.

— Не може да бъде. Той беше оправдан. Не може да го обвинят повторно за изнасилването и убийството на същото това момиче.

Скутър замълча за момент. После въздъхна.

— Момичето е друго, Франк.