Марк Хименес
Делото срещу Уилям (44)

Глава 43

Караха до Корпус Кристи, после летяха до Лъбък рано на следващата сутрин. Разполагаха с пет дни, за да открият трима бивши футболисти отпреди две години, да разберат кой е убиецът и да го убедят да си признае.

Нямаше време за губене.

Наеха кола от летището в Лъбък и отидоха в кампуса на „Тексас Тек“. Директно се отправиха към футболния стадион. Паркираха и се насочиха към главния вход. Вратата беше заключена.

— Сряда е, днес ще тренират — каза Чък. — Но не на стадиона.

Човек от поддръжката им посочи тренировъчните игрища. Прекосиха алеята „Мак Дейвис“^[1].

— Леле, обожавах песните му — каза Чък. Опита се да запее песен на Мак Дейвис, но смотолеви текста. — Проклети сътресения!

— Мак е бил роден именно тук, в Лъбък — каза Чико. — Като Бъди Холи^[2].

— Той игра куотърбека, който Дон Мередит^[3] трябваше да играе в „Северен Далас 40“ — каза Чък. — Най-добрият филм!

Дуейн го погледна недоверчиво.

— Твърдиш, че е по-добър от поредицата „Умирай трудно“? Ти си откачен.

— Е, може би не е номер едно, но е класика.

— Дяволски си прав.

— Точно това казах.

Сградата на спортния комплекс беше от другата страна на улицата. Зад нея се намираха тренировъчните игрища. Застанаха на оградата и наблюдаваха отбора.

— Ето го — каза Дуейн. — Номер 51. Джон Смит.

Останаха още час, докато свърши тренировката, а после изчакаха Джон Смит пред сградата на комплекса. Когато излезе, те се приближиха. Беше едър и мускулест, с къса руса коса. Мокра коса. Носеше спортен екип и маратонки.

— Джон Смит? — попита Франк.

Играчът спря.

— Да, сър?

— Косата ти е мокра. Къпал ли си се?

Той се отдръпна.

— Ако сте ненормалници като онези от „Пен Стейт“^[4], които обичат да се забавляват под душа…

— Аз съм Франк Тъкър. Бащата на Уилям Тъкър.

Джон Смит подаде ръка и поиска да си тръгне.

— Не ми се говори за това.

Дуейн извади значката.

— Полицейски работи, синко.

Джон Смит спря и се предаде. Но лицето му не издаваше вина. Вместо това поклати тъжно глава.

— Съжалявам, господин Тъкър. Въпросът ви беше странен.

— Ето още един въпрос. След мача Тексас срещу „Тек“ в Остин преди две години, ти изкъпа ли се?

— Не знам защо питате, но да. Къпя се всеки ден. Дали Уилям наистина е убил Дий Дий? Предполагам, че да. Той си призна.

— Не. Нито е признал, нито я е убил.

Джон се намръщи.

— Но по телевизията казаха, че…

— Грешат. Ти познаваше ли Дий Дий?

— Да, сър. Всички я познаваха. Беше сладурана.

— Лесна ли беше?

Джон размишлява за момент и поклати глава.

— Така казваха.

— Не си спал с нея?

— Господин Тъкър, аз съм мормон. И съм девствен. Като Тибоу^[5].

— Имам две дъщери, с които искам да се запознаеш — каза Чико.

— Разбра ли, че Тибоу подписа с „Пейтриътс“? — попита Чък. — Няма начин да надвие Брейди^[6].

Всички погледнаха Чък. Той обърна длани нагоре.

— Само казвам.

Франк се обърна към Джон Смит.

— Познаваше ли Даръл Джаксън и Бо Кантрел?

— Да, сър. И тримата бяхме лайнбекъри тогава. Те завършваха.

— Спали ли са с Дий Дий?

Джон въздъхна.

— Даръл е спал с всяко момиче в кампуса, доколкото знам. Той беше красивият каубой. Беше модел на корици на книги, на любовни романи, имаше копия от тях в стаята си.

— А Бо?

— Бо беше… — Джон разклати глава. — Блатен плъх.

— Къпеха ли се след игра?

— Не съм си водил бележки, господин Тъкър. Ще трябва да питате тях.

— Ще го направим. Къде са те сега?

— Последно чух, че Даръл е отново каубой в семейното ранчо в Уинк, а Бо е в Омаха.

— С какво се занимава?

— Играе за „Ренглърс“.

— Благодаря, Джон.

— Да, сър. Надявам се, че Уилям е невинен.

Гледаха как Джон се отдалечава.

— Той не е убиецът — каза Дуейн.

— Как разбра? — попита Чико.

— Разпитвал съм стотици убийци по мое време и нито един от тях не е бил мормон. — Направи пауза. — Разбира се, понякога те заблуждават.

— Така е — каза Франк.