Адриан Иванов
Втората монета (9)

4

Известно време летяха над Париж, след което самолетът започна да се снижава и плавно кацна на летище „Орли“. След около десет минути вече излизаше от подвижния ръкав на самолета към летището. Веднага отиде на гише „Информация“, за да попита дали полетът за Ница е след девет минути, както пише на информационното табло. Наземната стюардеса, видимо притеснена, че ще изпусне самолета, го помоли да побърза към гейта, изход С — № 12, като посочи с ръка към лявата посока, а тя от своя страна щяла да осведоми екипажа да изчака две-три минути, преди да затвори входа на самолета. Взеха му борд картата и уведомиха капитана, че всички пасажери вече са на борда и самолетът е готов за излитане. Вратата зад него се затвори. Капитанът ги поздрави с „Добре дошли на борда на самолет…“, а след това стюардесата по интеркома припомни на пасажерите да останат по местата си и да притегнат коланите. Полетът от Париж до Ница започна. Жан Емануил се настани удобно на седалката и се загледа през илюминатора на самолета, а мислите му го върнаха назад във времето. Детството му бе щастливо и безгрижно. Годините минаваха, за съжаление, прекалено бързо.

Като малък прекарваше летните ваканционни месеци при баба си и дядо си на село. Там за пръв път видя антична монета. Тя беше пробита и висеше, нанизана на връв на врата на едно от местните момчета, с което се беше запознал наскоро. Малкият Жан помоли момчето да му подари монетата, а когато то отказа, той предложи да му даде в замяна някоя от „ценните“ вещи, които притежаваше. Новият му познат явно се заинтересува от предложението. Тогава Жан Емануил бръкна в джоба на панталона си и когато извади ръка, в шепата му се оказаха две шарени стъклени топчета, един лъскав ключодържател, фенерче и малка дървена фигурка на индиански вожд с красива корона от пера. Другото дете ахна при вида на такива „съкровища“.

Дълго време се колебаеше кое от тези тъй примамливи неща да избере. Вземаше ту едното, ту другото и все му се струваше, че онова, което току-що е оставило, е по-хубаво от това, което държи в момента. Същевременно се страхуваше, че момчето от града може да размисли и да се откаже от направеното предложение. Накрая избра фигурката на индианеца. Въпреки че все още изпитваше съмнения дали другите неща не бяха по-ценни, бързо свали връвта с нанизаната на нея монета от врата си и я подаде на момчето срещу себе си. Всеки от двамата тръгна към дома си с грейнало от щастие лице, стискайки в юмрук новата си придобивка. Още помнеше и най-малките подробности от тази среща.

Жан Емануил се усмихна на този тъй скъп за него спомен. Всъщност и до ден-днешен той носеше монетата на врата си, само бе сменил връвта с кожено ремъче. Разделяше се с нея единствено когато му се налагаше да пътува в чужбина. Не искаше по летищата да му задават въпроси, нито пък да дава обяснения. Така беше по-удобно. Щом обаче се прибереше след пътуване, първото нещо, което правеше, бе да извади монетата от малката дървена кутийка, където я държеше и да я сложи на врата си. Чак тогава нещата си идваха на мястото и той чувстваше, че отново е у дома.

Припомни си също как през следващите ваканции, когато ходеше на село, вече слагаше в багажа си и една картонена кутия, пълна с какви ли не примамливи неща. Децата от селото се чудеха на готовността, с която градското момче разменяше своите фигурки на войници, миниатюрни автомобилчета, шарени комикси и всякакви други чудесни неща. Те не разбираха какво толкова харесва той в потъмнелите стари монети, които техните родители, баби и дядовци бяха намирали след дъжд в прясно изораните ниви край селото, около градинските дувари или в старите бабини ракли.

Не беше изминала и година, а той вече знаеше, че първата му монета бе на римския император Марк Аврелий, владетел от 161 до 180 г. от н.е., че монетата е сребърна и освен че е сечена, се нарича денарий.

Осведомиха пътниците, че температурата на въздуха е петнадесет градуса, влажност седемдесет процента. Самолетът се насочваше към пистата за кацане на летището в Ница. Няколко минути по-късно той се приземи и пътниците почнаха да излизат към изхода. Докато другите пасажери още се суетяха около лентата за багаж, Жан Емануил се отправи към паспортния контрол. Един митничар му кимна с глава и с жест го подкани да се приближи към мястото за проверка на багажа. Посочи му чантата и поиска от него да я отвори. Жан Емануил беше пристигал и заминавал от доста летища и знаеше, че мерките за сигурност са оправдано засилени след атентатите в Америка, Англия и Испания. Докато митничарят преглеждаше съдържанието на багажа му, с периферното си зрение улови нечий поглед от лявата си страна. Тъкмо преди да се обърне, за да разбере кой го наблюдава, митническият служител го попита какви са тези лупи, които носи. Отговори му, че това, образно казано, са неговите очи и където и да пътува никога не се разделя с тях. Служителят го погледна учудено, но тъй като това не бе нещо незаконно, ги върна обратно в чантата. Поредният странен турист. Поздрави го с добре дошъл в Ница и се зае със следваща проверка.

Не го напускаше усещането, че някой продължава да се интересува от неговата особа и то едва ли затова че носи елегантен костюм, черна кожена чанта и скъпи обувки. Едно от основните му правила беше, че „Нищо в този живот не е случайно“ и то никога досега не го бе подвеждало!

Щом излезе от летището, Жан Емануил погледна часовника си. Беше точно шестнадесет часа и петдесет минути. Отправи се към близкия паркинг, пред който на голяма жълта табела със сини букви пишеше: „Коли под наем“. Нае едно „Рено-Лагуна“. Имаше и луксозни коли, които можеше да си позволи, но предпочиташе френска марка, която да не прави излишно впечатление. След като подписа документите и получи ключа от колата, младо усмихнато момиче го придружи и му показа зелена „Лагуна“ в началото на паркинга. Пожела му безаварийно пътуване и се върна обратно в офиса.

Поради естеството на работата си беше свикнал да обръща внимание и на най-дребните подробности около него, в ежедневието. Приближи се до колата, огледа я бегло и посегна да я отключи. Веднага му направи впечатление, че макар и почти нова, по боята около ключалката можеха да се забележат няколко пресни драскотини. Това можеше да означава само едно: предишен наемател, вероятно доста пийнал, многократно се беше опитвал да вкара ключа в ключалката. Жан Емануил поклати глава. Не одобряваше такова поведение, което безразсъдно поставяше в опасност хората на пътя.

Срещата му с графа бе уговорена за осемнайсет часа. Имаше на разположение повече от час, затова запали двигателя и потегли плавно към центъра на града. Обичаше да се разхожда по крайбрежните улици на средиземноморските градове, които посещаваше. Съвсем умишлено бе отклонил предложението на графа да изпрати кола да го посрещне на летището. Искаше му се да се наслади на неповторимата атмосфера, която го поглъщаше и го връщаше назад във времето, към живота на древните жители, живели по тези места.

Докато си поръчваше кафе в едно бистро с изглед към крайбрежната улица, се загледа към каменния бряг, където млади хора се печаха на слънцето, легнали на дървени скари. Средиземно море бе тихо и гладко, сливаше се на хоризонта със синевата. Слънцето напичаше приятно. Представи си как на близкото пристанище акостира поредният древен търговски кораб от Африка, пълен със зърно, роби или диви животни — лъвове, носорози, жирафи и крокодили, а на брега вече чакат търговци, които да откарат ценната стока до градовете във вътрешността на Галия — част от Римската империя. Представи си също как пред кръчмите, гостилниците около пристанището красиви момичета предлагат ласки срещу няколко бронзови монети на моряци и търговци от всички краища на тогавашния свят.

Жан Емануил се замисли. Бронзови тесерии. Те били раздавани на римските граждани, от по-бедното съсловие, срещу които получавали безплатно дрехи, храни, а също и пропуск за цирковете и театрите. За всеки един цар, император или Цезар (Каезар — Caesar както е правилното му изговаряне) било много важно да осигури забавления и храни за гражданите си. Така владетелите били по-малко застрашени от бунтове, въстания и народно недоволство. По различен начин стояли нещата с лупанарите (публичните домове). Те имали собствени емисии от тесерии, наричани spintriae. Представлявали бронзови жетони с големина двадесет и два — двадесет и пет милиметра, на които от едната страна били отсечени римски цифри, обикновено заобиколени в лавров венец, а от другата имало изографисани еротични сцени с различен сюжет. Жан Емануил се усмихна неволно и отпи от кафето си. След като клиентът влизал в лупанариа го посрещал сводник или касиер, който му продавал „spintriae“ в зависимост от желанието на клиента. Той от своя страна я давал на избраното от него момиче, което показвало, че си е платил за услугата. След завършване на деня, момичето носело на касиера заработените от нея тесерии и според цифрите на тях е получавала възнаграждението си за работения ден. На следващия ден, тесериите очаквали отново нови клиенти. Точно този затворен кръг на плащане прави тесериите spintriae толкова редки и много малко от тях, по една или друга причина, хората са запазвали или са взимали със себе си, като по този начин са ги изваждали от обръщение и са оцелели до наши дни.

Жан Емануил бе винаги точен в срещите си, а и беше невъзпитано да кара граф Филип дьо Мюли да го чака. Оставаха му още около тридесет километра в западна посока до имението на графа, затова прецени, че е време да тръгва. Допи кафето си, махна с ръка на сервитьора и помоли за сметката. Бръкна в джоба на панталона си и извади няколко банкноти и монети от едно и половин евро. По навик отдели най-новите банкноти и най-лъскавите монети и ги прибра обратно в джоба. Останалите сложи на масата до чинийката с празната чашка за кафе.

Докато вървеше към колата, забеляза голяма мраморна плоча, на която със златни букви беше написано, „Джузепе Гарибалди — италиански революционер и политически деец. Роден на 4 юли 1807 г. в Ница, починал на 2 юни 1882 г. в Италия“. Не знаеше, че Гарибалди е роден тук. По-голямата част от живота си бе прекарал в Италия и се бе борил за свободата им, но и Франция му бе отдала заслужена почит. Жан Емануил погледна датите. На 4 юли бе починал баща му, отново неговата вродена наблюдателност. Обичаше го много.

Потегли с колата и като се придвижваше бавно по тесните улички на старата част от града се насочи към имението Флоа Орош. След като излезе от града, продължи по пътя, който криволичеше и се изкачваше нагоре по склона, след което рязко се спускаше надолу. От едната му страна се издигаха стръмни скали, а от другата зееше отвесна пропаст, на дъното на която се разбиваха водите на Средиземно море. Гледката беше впечатляваща, но Жан Емануил нямаше възможността да й се наслаждава дълго, защото се бе съсредоточил върху шофирането. Пътят му бе съвсем непознат. Обратни виражи и много завои. Изкачвания и спускания по планинския склон. Точно тогава забеляза, че е следен. Три пъти през този ден бе срещал човека, който караше белия „Ситроен“ през една кола от неговата. Мъж с черно яке и баскетболна шапка на „Денвър Нъгетс“. Веднъж го беше видял на излизане от кафенето на аерогарата в София, където четеше някакъв вестник, после забеляза, че той се суетеше около лентата за багаж на летището в Ница, а сега караше след него. „Няма съвпадения, за всяко нещо си има причина“ повтори на ум едно от основните си правила и отново погледна в страничното огледало. Помисли си, че ако спука гума или се повреди нещо по колата, поне ще има кой да му „помогне“. Този човек едва ли би рискувал да го изпусне дори за малко след цял ден ходене по петите му.

След още два остри завоя пътят започна да се спуска и не след дълго прочете табела за отклонение — „Замък Флоа Орош — 300 метра“. Под нея друга табелка, но доста по-малка с надпис — „Частна собственост“. Продължи да кара със същата скорост и точно на разклона рязко зави волана в дясно. Гумите изсвириха от асфалта и се вдигна облак прах, навлезе в разклона и чакълестите камъчета заудряха по калниците на колата. Погледна в страничното огледало и видя как колоната от коли, движеща се по главния път, увлича със себе си шофьора на белия Ситроен, който със сигурност не очакваше тази неочаквана маневра.

Кара близо километър по тесен чакълест път, на който от двете страни се извисяваха високи кипариси. Видя само една табела — „Ловът забранен!“, но никъде не пишеше: „Влизането забранено!“. Пътят свърши пред огромна желязна врата с две крила, на всяко от които бе поставен родовият герб на графство „Флоа Орош“. Видя как камерата върху едната колона от оградата се завъртя към колата и малко след това тежката метална врата от ковано желязо, започна плавно да се отваря.

— Ето че ме очакват — каза Жан Емануил на глас.

След като жълтата лампа върху другата колона спря да мига и крилата на портала се отвориха докрай, той потегли по алеята към замъка.

Имението беше великолепно — разположено на около сто акра, като по-голяма част от тях заемаха лозови масиви и гора от черен бор, тис и магнолия. Най-забележителното сред тази природна красота бе огромният ренесансов замък от края на шестнадесети век в южната част на имението с изглед към морето.

Колонадите, сводовете над вратите и прозорците, както и четирите кули във всеки ъгъл на замъка образуваха хармонично цяло, свидетелство за гения на ренесансовия архитект. Целият бе изграден от червеникав камък. Покривите бяха обшити с листове от медна ламарина, позеленели от времето.

Караше бавно по алеята и се наслаждаваше на красивата гледка. Спря колата пред голямо каменно стълбище, водещо към централния вход на замъка. От ляво и от дясно пред стълбището като пазачи стояха две скулптури, издялани от черен гранит — грифон и сфинкс. На площадката, пред потъмнялата от времето дъбова порта, вече го очакваха двама мъже. Бяха облечени във винено червени костюми, приличащи повече на ливреи. Когато Жан Емануил отвори вратата и слезе от колата, единият от двамата мъже слезе по стълбището, кимна и се представи:

— Добър ден. Предполагам, че вие сте мосю Николов. Добре дошли в замъка Флоа Орош! Аз съм Пиер — главният иконом. Рене — посочи той другия мъж — ще се погрижи за вас и багажа Ви. Заповядайте! Графинята и граф дьо Мюли Ви очакват.

Жан Емануил се изкачи нагоре по стълбите следвайки иконома, който отвори тежката врата и като отстъпи в страни, с жест го покани да влезе.

Полумракът в преддверието контрастираше с ярката слънчева светлина навън и човек, който не познаваше обстановката, в първия момент губеше ориентация. Докато очите му привикнат с промяната, преминаха през още един огромен сводест портал. Озоваха се в обширно пространство, което някога е било вътрешен двор на имението, ограден от всички страни с колонади на три етажа. Всеки от етажите беше с височина около шест метра. Вероятно, по време на някоя от реконструкциите, отгоре беше направен покрив като по този начин дворът бе превърнат в огромна зала. Настилката от кафяво-червеникави каменни плочи, хармонично подчертаваше колонадите от мрамор, с цвят на слонова кост. В далечния край срещу вратата, от която бяха влезли, се виеше широко стълбище великолепно съчетано с колоните, приличаше на картина от приказка. То водеше от приземието, на което се намираха, до първия етаж на замъка. Под колонадите се виждаха множество каменни и бронзови скулптури, а навсякъде по стените бяха закачени картини. Имаше пейзажи, портрети и сцени, изобразяващи битки. Макар че очевидно принадлежаха към различни епохи и стилове в изкуството, те всички вероятно бяха свързани с историята на този толкова древен род.

Докато прекосяваха залата, някъде откъм мраморната стълба, се чу познатият глас на графа:

— Драги Жан Емануил! — Дьо Мюли не говореше високо, но благодарение на добрата акустика думите му се чуваха толкова ясно, че сякаш беше до тях — за мен е удоволствие да ви приветствам с „Добре дошъл“ в моя дом!

Домакинът, приветливо усмихнат, се видя в срещуположния край на залата и се отправи да посрещне своя гост.

Ето — помисли си Жан — появяват се графа и графинята в картината от приказката. След което се засмя от сърце. За него „моят дом“ означаваше двустайният апартамент в централната част на София и то на последния етаж, апартамент, който си беше купел преди години. Сравнението определено беше в полза на графа.

Двамата сърдечно се ръкуваха. Познаваха се вече от доста време, а Жан за пореден път беше силно впечатлен. Макар че много държеше на облеклото си, винаги, когато се срещаха, той си даваше сметка, че не може дори да се доближи до дискретната изисканост на Филип дьо Мюли.

Материята на платовете, моделът, както и качеството на изработката, говореха на познавача, че всяка част от облеклото на възрастния благородник е изработена по специална поръчка, лично за него. При това, без да бие на очи и да се натрапва на околните.

След поздравите и обичайните въпроси относно това как е преминало пътуването, графът предложи на госта си да се настани, да си отпочине и след един час да се видят отново за вечеря в трапезарията на замъка.

— Рене ще ви покаже стаята. Обръщайте се към Пиер, ако се нуждаете от нещо, каквото и да е то. Той ще се грижи за вашия комфорт, докато ми гостувате. До скоро.

Едва сега Жан Емануил забеляза, че прислужникът се бе появил безшумно и стоеше малко встрани зад него. Икономът му кимна и поведе госта нагоре по мраморната стълба към първия етаж. Заведе го до една врата, отвори я и пропусна госта пред себе си. Постави кожената му чанта, която носеше, върху дървен плот до вратата, пожела му приятен престой в имението и безшумно се оттегли.

Жан Емануил се огледа с любопитство. Стаята, предназначена за него, беше светла и просторна. От ляво на вратата, долепено до стената, имаше голямо легло с балдахин. Покрито беше със златиста кувертюра, избродирана с миниатюрни изображения на фамилния герб на граф дьо Мюли. Четирите колонки на балдахина бяха покрити с дърворезба, изобразяващи виещи се лозови стебла, отрупани с листа, под които тук-там се показваха натежали гроздове. Човек не можеше да не се възхити на изработката и реализма, с които майсторът резбар беше превърнал тези обикновени елементи от балдахина в истински произведения на изкуството. Към всяка от колонките с дебели златисти шнурове, завършващи с пискюли, бяха привързани тъмни, червеникавокафяви плюшени завеси. До стената, която беше от дясно на вратата, имаше огромен, потъмнял от времето гардероб. Той сякаш бе направен не за обикновени дрехи, а за да се съхраняват в него рицарски доспехи или роклите с кринолин на дамите от отдавна отминали времена. Стената срещу вратата беше прорязана от три високи френски прозореца. От тях можеше направо да се излезе на балкон, от който се откриваше чудесен изглед към далечния морски бряг. От двете страни на всеки прозорец бяха закачени стигащи до пода завеси, също като тези на балдахина и завършващи в долния си край със златисти ресни. До един от прозорците, срещу леглото, беше поставена стара махагонова писалищна маса с два стола от същата дървесина.

Обзавеждането се допълваше от дебел килим в златистокафяви тонове, който се открояваше на фона на тъмнокафявия цвят на дъсчения под. Стените бяха покрити с бежови копринени тапети. Учудващото беше как с толкова малко мебели тази толкова голяма стая не изглеждаше празна. Човек изпитваше едновременно усещане за простор, но и за уют.

Жан Емануил се обърна към вратата, през която беше излязъл. Едва сега забеляза, че ъгълът на стаята, намиращ се зад вратата, е скосен на четиридесет и пет градуса. Там, върху копринения тапет, се забелязваше бронзова ръкохватка. Беше дискретна, но достатъчно голяма, за да се забележи. След като натисна дръжката в стената се отвори врата, която го изведе в малко коридорче с още две врати. Той открехна едната и надникна. Това беше стая, съща като неговата и със същите мебели, но тук те бяха разположени по друг начин. Затвори тази врата и отвори другата. Озова се в осмоъгълно помещение, почти толкова голямо, колкото и стаите. Предположи, че това е етаж в една от четирите кули на замъка, преустроен в баня. Подът беше покрит с теракотени плочки в различни нюанси на бежовото. Покрай стените, облицовани до средата със също такива плочки, бяха поставени три пейки от млечно бял мрамор. Тесните, високи прозорци, заострени в горния си край, бяха остъклени с пъстра мозайка от разноцветни стъкла. Витражите изобразяваха сцени от гръцката и римска митология. В средата на помещението имаше огромна вана, издялана от един-единствен къс червеникав, с бели жилки, мрамор. Четирите крака на ваната, във формата на лъвски лапи, бяха изработени от бронз, окислен от водата и времето. Досега Жан Емануил беше виждал такива вани, принадлежали на римски патриции, само в експозицията на Ватиканския музей. На стените срещу прозорците имаше две големи мивки с формата на мидена черупка, изработени от същия мрамор, както и пейките. До мивките, в две дълбоки стенни ниши, бяха наредени различни по големина стъкленици, с медни табелки на тях, пълни с разноцветни течности. Върху една от пейките на купчинка бяха поставени сгънати хавлии и няколко кърпи, а до тях празен плетен кош от бамбук с капак. Разноцветните отблясъци, които топлите слънчеви лъчи хвърляха през шарените стъкла от витражите на прозорците, създаваха усещане, че човек е попаднал в някаква приказна реалност.

Жан Емануил отиде до стаята, разсъблече се, извади от багажа си нова риза, която остави на леглото до другите дрехи и отново се върна в банята. Изми се, без да бърза и без да се бърше, взе кърпа и седна на една от мраморните пейки, огряна от слънцето. Отпусна се под лъскавите лъчи, докато погледът му се плъзгаше по многоцветните слънчеви петна, играещи по повърхността на ваната. Вече нямаше търпение да дойде вечерта, за да може преди лягане да се потопи в топлата вода.

Затвори очи и мислите му отново го върнаха назад във времето. Годините на детството неусетно отминаха, но интересът на Жан Емануил към античните монети не намаляваше. Едновременно с увеличаване на малката му колекция се увеличаваха и познанията му. Всяка следваща монета го подтикваше да се интересува и да чете, докато научи всичко за нея. Всичко! Свободното от училище и спорт време прекарваше в обикаляне из библиотеки и книжарници. И макар че трудно се намираше такава литература, той не се отказваше. От време на време му попадаше и по някое чуждестранно издание. Нямаше проблеми с чуждите езици. Още от малък перфектно говореше и четеше на френски (майка му беше французойка — от там и името Жан Емануил). По-късно завърши английска гимназия, а в университета започна да посещава курс по немски език. Много искаше да следва археология или история на изкуството, но родителите му настояха да се запише в Техническия университет. Според тях професиите, към които се бе насочил, не отговаряха на представите им за изграждане на сериозна работа, а оттам и на прогресивно развиваща се кариера. Убеждаваха го, че трябва да „стъпи на здрава основа“ и да „вземе хляба в ръцете си“, а другите занимания да остави за свободното си време.

Жан Емануил започна следването си с нежелание, но постепенно започна да му става интересно. Установи, че лекциите по рудодобив, технология на металите, металообработка и химия имат пряка връзка с монетосеченето и отлично се допълват с познанията му по история, изобразително изкуство и археология, които непрекъснато обогатяваше. На пръв поглед инженерните познания бяха твърде далечни от историята, археологията и изкуството. Оказа се обаче, че между тях има пресечна точка и тя е в нумизматиката. Науката за монетосеченето включваше шест основни раздела. Първият се отнасяше до добива на руда, нейната преработка до получаване на съответния метал (който се използваше чист или във вид на сплави). Вторият, включваше подготовката на монетните ядра, гравирането на металните матрици за отсичането на монетите и процеса на самото отсичане. Третият раздел касаеше пускането на монетите в обръщение, пътищата на разпространение и пазарната им циркулация. Четвъртият раздел разглеждаше въпросите, изясняващи какво се случва с монетите от момента на тяхното попадане в земята до момента на откриването им, а именно — стареенето на металите, процеса на корозиране и окисляване. Петият раздел изучаваше методите на почистване, реставрация и консервация на откритите монети. Основен и не на последно място обаче бе шестият раздел. Той даваше отговор на въпросите кога и от кой град, владетел или племе е била отсечена дадена монета, какъв е бил поводът за нейното отсичане, какво означават изображенията и надписите върху нея и като резултат от това каква е нейната степен на рядкост, а оттам и стойността и за науката.

Така, съчетавайки професия и хоби (най-страхотната комбинация), Жан Емануил постепенно се изграждаше като сериозен експерт в областта на античното монетосечене. Контактите му с други колекционери и с учени от музеите разширяваха кръгозора му, като същевременно му създаваха репутация на компетентен и коректен експерт, на чието мнение може да се има доверие и на чиято дискретност може да се разчита. С течение на времето се запозна и с чуждестранни колекционери, собственици на магазини и аукционни къщи, търгуващи с антични монети. Започнаха да го канят на нумизматични сбирки и търгове в различни европейски държави, Америка и други континенти. Търсеха експертното му мнение, като естествено заплащаха за тези консултации. Така постепенно Жан Емануил се отдалечаваше от инженерството и все повече навлизаше в областта на нумизматиката. Още не беше завършил следването си, а вече печелеше доста повече, отколкото би му донесла техническата специалност. Като се прибавят и пътуванията в чужбина, можеше да се каже, че той вече бе направил своя професионален избор. Всичко това, обаче, си имаше и своята отрицателна страна. Предвид хобито, контактите и честите си пътувания, Жан Емануил Николов нямаше как да не попадне в полезрението на службите, борещи се с трафика на културно-исторически ценности. Не, че им беше дал някакъв конкретен повод, но нали все пак това им беше работата, за което им плащаха, а за тях беше много важно да си я създадат, след това да си заслужат заплатите и в най-добрия случай, повишението и голямата пенсия, когато му дойде времето. Държаха го под око, ала не го закачаха. Той пък беше достатъчно умен и интелигентен и не си позволяваше да нарушава законите или поне не по такъв начин, че да го притиснат. Стараеше се да не им дава повод за това. Познати учени от музейните среди, от време на време, неофициално, търсеха мнението му във връзка с някоя новооткрита монетна находка. Често му се обаждаха и за оценка на монети, заловени от службите при опит да бъдат нелегално изнесени от страната. В музеите имаше специалисти нумизмати на много високо научно ниво, но малко от тях бяха на ясно с търговската страна на въпроса и нямаха почти никаква представа от пазарната оценка на монетите. Бяха теоретици, а по практици. По такъв повод се беше запознал и с директора ма музея. Постепенно, наред с деловите отношения, между тях се бе зародило приятелство. Всеки от двамата ценеше високо интелигентността и познанията на другия, но най-много ги бяха сближили общите им интереси към античните монети. Единият беше учен, а другият — колекционер и експерт, но и за двамата нумизматиката беше призвание.

Капчиците вода по тялото му вече бяха изсъхнали и Жан Емануил с нежелание стана от мраморната пейка, след което тръгна към стаята, за да се облече.

Замисли се за мисията, която му предстоеше. Нямаше предварителен план как да проведе този толкова деликатен разговор, като и да поиска от графа да му покаже, златната перпера на цар Йоан Асен II. Трябваше да избере най-подходящия момент, а още не знаеше и за какво го беше поканил приятелят му Филип дьо Мюли. Вероятно щеше да му се наложи да импровизира. Надяваше се, че преценката му и този път няма да го подведе, а и мъничко късмет би бил само от полза. Винаги изпитваше известна несигурност, когато общуваше с графа. Може би не беше точно несигурност, а по-точно респект пред потеклото и личните качества на неговия домакин. Въпреки това, трябваше да направи всичко, което зависи от него, за да получи съгласието на дьо Мюли да му покаже царската монета. Едно бе сигурно, че парите не могат да бъдат аргумент в този случай. Оставаше възможността да успее да убеди графа, като го направи съпричастен към каузата, която беше, а именно златна монета на цар Йоан Асен II да заеме полагащото и се място в музея до първия екземпляр. Само бъдещето щеше да покаже дали всичко това може да бъде осъществено и дали тя самата съществува.

Докато слизаше по стълбите към трапезарията, десетки погледи на графове, графини, кардинали и Бог знае още какви личности, го следяха от картините с потъмнели рамки, закачени навсякъде по стените. Може би стотици години те са били събирани и предавани от поколение на поколение в този толкова древен аристократичен род.

На приземния етаж го посрещнаха двама прислужници с ливреи и бели ръкавици, които го въведоха в просторната трапезария. Там, трети прислужник тъкмо завършваше проверката на подредбата на столовете около старата, потъмняла дъбова маса за около двадесет души. Устройството представляваше, дървена разграфена пръчка, приличаща на аршин, която се поставяше между ръба на масата и облегалката на всеки от столовете. Така се получаваха идеално прави редици от двете страни на масата.

В този момент в трапезарията влязоха и неговите домакини. Тримата се отправиха към края на масата, който беше най-близо до огромната камина, в която спокойно можеше да се побере изправен човек. Графът зае почетното място. От дясната му страна седна графинята, а от лявата — Жан Емануил. Зад всеки от тях застана по един прислужник — двамата мъже, които го посрещнаха във фоайето и този, който подреждаше столовете. След като запалиха свещите в сребърните свещници, започнаха да наливат вино в кристални чаши. Жан Емануил успя да види, че ароматното питие е от реколта 1956 година, въпреки че бутилката беше увита в бяла кърпа и се виждаше само числото „56“, изписано върху пожълтелия етикет със синьо мастило, избледняло от времето. Когато чашите им бяха напълнени, графът вдигна тост в чест на своя гост. След като отпиха и се насладиха на вкуса на първата глътка, домакинът с нескрита гордост обясни, че миналогодишната реколта от лозята му е била също толкова добра, колкото и тази от 1956 година. Разговорът потръгна леко и непринудено. Графът оживено разказваше, че виното, което пият в момента — Domafne de la Romanee — Conti 1956, е едно от най-добрите в личната му колекция. Това червено вино било от Бургундия „И е едно от стоте вина, които човек трябва да опита, преди да си отиде от този свят“, според британски специалист по вината, негов стар семеен приятел. Със съжаление отбеляза, че от това прекрасно вино в енотеката му липсва екземпляр единствено от реколта 1945 година. Нацистите, като се изтегляли от Франция, отмъкнали всичките налични бутилки. Блюдата бяха сменяни едно след друго, а разговорът ставаше все по-оживен. Графът препоръча на Жан Емануил да опита от пъдпъдъците, които лично бил отстрелял в ловното си стопанство рано същата сутрин. Бяха приготвени по два начина. Първият пържени със сладко — кисел сос, гарнирани с картофено пюре. Вторите пържени с бекон, гарнирани с крутони и лук на шайби. Имаше на трапезата още зелеви сармички с месо от дивеч и диво свинско задушено с картофи и зеленчуци. Жан похвали готвача, който беше приготвил толкова вкусна и разнообразна вечеря. Домакинът от своя страна го осведоми, че преди да го наемат в графство готвачът е работил в ресторант в Кан със звезда Мишлин.

Графинята му разказа за двамата им синове, които за жалост виждали все по-рядко. Единият живеел във Ванкувър — Канада и се казвал Филип, а другият, по-малкият, Жули — в Сан Франциско — САЩ. Първият имал собствен бизнес с компютри и софтуер, а по-малкият бил в управителния съвет на Банк ъф Америка и директор на един от клоновете на банката в Сан Франциско. И двамата били женени и имали по една вече голяма дъщеря.

Жан Емануил се чувстваше комфортно в тази уютна обстановка, в компанията на любезните си домакини. Той искрено се наслаждаваше на храната, виното и приятния разговор. Сподели с графа и графинята колко е впечатлен от ваната, която бе видял горе в банята. Граф дьо Мюли кимна с глава.

— Тази вана вероятно е била изработена през втората половина на първи век от нашата ера. Открита е през шестнадесети век, когато започват археологически разкопки в древния град Помпей. Както сигурно знаете, векове наред той бил погребан под дебел слой камъни и вулканична пепел след изригването на вулкана Везувий на 24 август 79 година от нашата ера. Дъждът, завалял след изригването, се смесил с пепелта и вулканичните камъни. В резултат на това се образувал естествен бетон, който консервирал всичко под себе си. Това била причината да се съхранят много стенописи, мозайки и предмети, както и формите на телата на починалите хора и животни, загинали по време на изригването. Времето не било способно да заличи прекрасния форум, амфитеатъра и другите постройки, както и част от покъщнината в тях. Всичко това останало скрито до епохата на Ренесанса, когато възроденият интерес към античността и в частност към древния Рим довел до започването на разкопки. Било въпрос на престиж да притежаваш колекция от произведения на изкуството или предмети на бита от времето на Римската империя. Един от предците ми спечелил тази вана от италиански благородник, между другото, наш далечен роднина. Негови селяни я били намерили във вилата на римски патриций при разкопки в Помпей. Всъщност се носят легенди за нея, че моят прапрапрадядо я е спечелил при облог в единоборство по време на рицарски турнир. Очевидно се е наложило доста да се поизпоти, за да я заслужи. Дори и такива награди е имало, както и да е. Докарали я с кораб от Италия до тук и оттогава е в замъка. Банята и двете стаи, в едната от които сте настанен Вие, преди това са били обитавани от господарите на замъка. Едната е била спалнята на графа, а другата — на графинята. След като моите родители починаха, техните покои бяха основно ремонтирани и реставрирани, но ние с моята съпруга решихме да не се местим в тях, а ги оставихме като стаи за гости. Надяваме се да се чувствате удобно там.

Преди около пет години Жан Емануил беше ходил в Италия по работа, възползва се от престоя си там и посети Помпей, Херкулан и Стаби. Още тогава беше впечатлен от един от най-добре запазените градове от римската епоха. Истински музей на открито. Целият бит и нрави на хората от древната Римска империя бяха възкръснали от вулканичната пепел като митичната птица Феникс. Разкопките все още продължаваха. Оставаха още много въпроси, на които археолозите тепърва трябваше да потърсят отговори. Тогава градът много му бе заприличал на древния Лептис Магна — до град Хумс в Либия. Град, в който император Луций Септимий бе роден.

Обърна се, защото сервитьора, който стоеше зад неговия стол, го попита на не лош български дали би желал още вино. Жан Емануил учудено го погледна и механично му отговори също на български:

— Много малко, моля.

Прислужникът се втренчи в него, като не можа да разбере дали гостът иска много или малко? Може би само в българския език, се използваха такива на пръв поглед нелепи изрази, като „много малко“, „горе-долу“, „насам-натам“. За да е сигурен, че няма да обърка нещо, сервитьорът повтори въпроса си на френски. Жан Емануил се усмихна с разбиране и направи знак с ръка, показвайки колко вино иска да му бъде налято в чашата. Този жест и на български и на френски означаваше едно и също. Домакините мълчаливо и с любопитство наблюдаваха тази сцена. Усмихнаха се, когато видяха учудването, изписано по лицето на техния гост.

Графинята обясни, че прислужникът, който го обслужва, преди години е следвал магистратура в България. Предложи му за по-удобно, ако желае, да разговаря с него на български. За Жан Емануил нямаше значение дали говори на български или на френски — без усилие преминаваше от единия на другия език, но каза, че няма нищо против предложението на графинята. По този начин щеше да помогне на мъжа да опресни познанията си по български език. Жан Емануил се облегна на стола и се опита, без да предизвика каквото и да е подозрение да огледа по-подробно мъжа, който бе учил и живял в България. Докато нямаше категорично доказателство, че това е именно човекът, от когото бяха почерпили информация службите, в никакъв случай, не би си позволил да спомене за този факт на граф дьо Мюли.

Вечерта отиваше към края си и за Жан Емануил мисълта, че ще може да се потопи във вана като тази на някой римски патриций, изглеждаше все по-примамлива. Мислите му бяха прекъснати от граф дьо Мюли, който преди лягане, предложи двамата да изпият по чаша коняк в кабинета му. Гостът пожела приятни сънища на графинята и последва своя домакин. Кабинетът, който се намираше също на приземния етаж срещу трапезарията, бе огромен. Камината, която по размери не отстъпваше на тази в трапезарията, гореше и пламъците от нея хвърляха червени отблясъци по стените. Шкафовете с книги се издигаха на височина от шест метра и стигаха почти до тавана. Бяха направени от орехово дърво, с оригинална дърворезба по тях. Дебел афганистански килим покриваше почти целия каменен под, а големите прозорци бяха покрити с дебели плюшени завеси. От двете страни на вратата като стражи стояха доспехите на тежковъоръжени рицари с излъскани до блясък щитове, по които все още личаха резки от ударите на вражески оръжия. В дъното на кабинета срещу камината имаше и едно голямо бюро, изработено също от орех, с много орнаменти по него. Пред камината, от ляво и от дясно, имаше два фотьойла и малка масичка, направена от същото дърво, от каквото и бюрото. Макар че все още беше ранна пролет, в кабинета беше топло и уютно. Докато се настаняваха на фотьойлите, един от прислужниците внесе сребърен поднос, върху който бяха поставени две издути чаши и кристална графа, пълна с тъмна медно златиста напитка. Постави подноса на масичката, наля коняк в двете чаши и след като се поклони, тихо излезе от кабинета. Двамата мъже вдигнаха чашите в мълчалив тост. Отпиха, наслаждавайки се на изискания вкус и прекрасния аромат. Графът стана, отиде до бюрото и донесе от там дървена кутия и пепелник. Остави пепелника на масичката и отвори кутията. Оказа се, че тя беше пълна с три реда цигари без филтър. Предложи на Жан Емануил и взе една и за себе си. Двамата мъже запалиха по цигара и в стаята се разнесе ухание на хубав тютюн, което идеално се допълваше с аромата на коняк. Филип дьо Мюли отиде до камината. Загледа се в игривите пламъчета на огъня и премигващите въглени. Огънят огряваше само предната част от тялото му. Обърна се към своя гост и заговори делово:

— Жан Емануил, поканих ви да ми гостувате, защото се нуждая отново от вашите знания. Вашето експертно мнение и професионалната ви оценка е много важна относно нещо, което ми предлагат да купя. Казвам „нещо“, защото още не съм го виждал, а само съм чувал за него. Сега искам да ви разкажа една история, която ще ви подготви за онова, което ми предстои да видим, надявам се утре.

Графът започна да се разхожда между бюрото, прозореца и камината, като спря пред нея, събирайки мислите си. Заговори, продължи да се движи в триъгълника, докато огънчето от цигарата, която държеше в ръката си, описваше светла диря в полутъмния кабинет:

— В годините между Първата и Втората световна война, започна разказа си граф дьо Мюли, в Италия се установява фашистки режим. За да издигнат авторитета на своята власт и да обединят нещата около своята идеология, управляващите възраждат спомена за славата на Римската империя. Обявявайки се за нейни продължители, те легитимират претенциите си да бъдат водачи на целия народ. Сплотени са около националния идеал за възраждането на нейната мощ и величие. Всичко, свързано с древния Рим, се превръща в елемент на фашистката диктатура. И това не се отнася само за Италия. През тези години и в Германия се наблюдават аналогични процеси. Идеолозите на „Третия Райх“ установяват, че символиката от времето на Римската империя отлично приляга на пропагандните нужди и имперските им амбиции. Като се започне от националния герб — орелът, премине се през знаците на военните части, копиращи почти буквално римските легионерски знамена — щандарти и звания, и се стигне до пречупения кръст и поздрава с вдигната дясна ръка — всичко това е било заимствано от древен Рим за нуждите на нацистката пропаганда.

По лично одобрение на Адолф Хитлер се създава специален таен отдел, съставен от екипи, включващи изтъкнати учени — археолози, историци, изкуствоведи, както и експерти оценители. Тайната организация била наречена „АНЕНЕРБЕ“ (Немско общество за изучаване на германската история и Наследството на предците). Нейни създатели били: Хайнрих Химлер (по-късно става шеф на SS), Херман Вирт и Рихард Валтер Даре. Археологически експедиции, водени от висши офицери, започват проучвания в Европа, Африка и Близкия Изток, стигат чак до планините на Памир и будистките храмове в Хималаите. Официално, или чрез подставени лица, се изкупуват и изпращат в Германия древни произведения на изкуството и артефакти. Голяма част от тях били присвоявани насилствено.

В Италия положението било по-различно. Не било необходимо на Бенито Мусолини да изпраща каквито и да е експедиции по света — всичко било под краката му. Започнали археологически проучвания в цялата държава, като особено активни те били във Вечния град — Рим.

Графът отпи глътка и продължи.

— Били разрушени много сгради, за да се разчисти терена под тях и хиляди работници били впрегнати в нелеката задача по разкриване руините на древната столица. Докато се работело по разкопките, учени били изпращани в библиотеки и хранилища, за да издирват информация в древни текстове и карти. Започнало създаване на нови музейни сбирки и частни колекции, наред с вече съществуващите. Говорело се, че самият диктатор Мусолини притежавал една от най-големите нумизматични колекции от римски монети. Това и до ден-днешен се оспорва от историците, защото нищо от нея не е открито. Носят се слухове обаче, че те се намират някъде в подземията на Ватикана или са допълнение на внушителната колекция, притежавана някога от Великите Дожи на Венеция.

Началото на Втората световна война не сложило край на археологическите разкопки и проучвания. Нещо повече — било открито ново поле за действие. В авангардните части на немската армия били изпратени голяма част от създадените екипи по-рано. Тяхната задача била да издирват и изпращат в Германия всичко ценно по пътя на войските — злато, произведения на изкуството, картини, антики, артефакти, въобще всичко ценно. Обирали съкровищата от музеите на всеки превзет град, от всички завоювани от тях държави. Всеки е чувал за прочутата Кехлибарена стая от двореца в Санкт Петербург, която била разглобена парче по парче и изпратена в сандъци до Берлин. Всичко, което се изземало, било складирано в строго охранявани секретни бункери и тайни хранилища.

В Италия издирвателните работи също продължили, главно вътре в страната. Сега идва и същественото в този разказ. Така, на един учен и историк на име Дуилио Чезаре му хрумнала интересна идея. След дългогодишни проучвания в различни библиотеки той стигнал до заключението, че не малка част от съкровищата на древния Рим лежат не в земята, а на дъното на река Тибър, която минавала през града! Какво го довело до тази мисъл? Хрумнало му, че по време на опасност от вражеско нашествие, жителите на Рим най-вероятно заравяли ценностите и парите си в основите на къщите или дворовете си. Така, след като опасността отминела, те можели лесно да ги намерят отново. От гледна точка на държавата обаче, обществените постройки не били надеждно място. Когато трябвало да се укриват ценности, собственост на държавата, възможността те да бъдат закопани някъде също не била приемлива. Трябвало да се копае много, а това не можело да стане, без да се привлече внимание на недоброжелатели. Да не говорим и за фактора време. Много често това се е извършвало в последния момент и под непосредствената опасност от нападение. Затова най-бързият и надежден начин голямо количество ценности да бъдат скрити, а после намерени лесно, бил те да бъдат потопени в река Тибър, която и тогава протича по средата на античния град. Всичко това в най-голяма степен важало за времето преди падането на Рим под ударите на варварските племена. Макар и обедняла, Западната римска империя все още разполагала с не малки запаси в съкровищниците си.

Част от тях вероятно са били плячкосани от нашествениците, но и голяма била вероятността друга част все още да лежат заровени някъде или на дъното на реката.

Стигайки до това заключение, Дуилио Чезаре насочил проучванията си изцяло в тази посока. Щастието му се усмихнало. Проучвайки документите в библиотеката на един манастир край Рим, той попаднал на карта на града, изрисувана върху пергамент. Вероятно картата била попаднала там, защото на нея били отбелязани всички църкви и манастири във Вечния град и околностите му от епохата на Ранното средновековие. Докато разглеждал картата под силно увеличена лупа, Чезаре забелязал, че под рисунката има отчетливи следи от по-стар текст. Не се учудил, защото това било често срещано явление в Античността и Средновековието. Поради факта че пергаментът бил много скъп материал (изработвали го по специална технология от много фина агнешка кожа), в много случаи той бил използван повторно. Внимателно изстъргвали първоначално написаното, което смятали за ненужно и отгоре бивал изписван нов текст. Понякога, в бързината, старият текст не бил заличаван много старателно и от него оставали следи, по които можело да се възстанови неговото съдържание или част от него. Много от средновековните художници използвали платната на картините си по същата технология. Ученият, изхождайки от мисълта, че върху толкова скъп пергамент никой не би писал нещо незначително, винаги се опитвал да разчете такива стари писания. Още щом започнал да възстановява написаното разбрал, че е направил важно откритие. Макар и допълнително избелвани, от буквите и думите личало, че става въпрос за текст. Опис на ценности и реликви, потопени в река Тибър, с цел да не попаднат в ръцете на варварските племена, които всеки момент щели да нахлуят в него. Описът бил изготвен от висш римски чиновник, работещ в хазната, отговарящ за тяхното укриване и щял да послужи при тяхното изваждане от реката след преминаване на опасността. В края на текста, допълнително замаскирано със слой от червен восък, а и да се запази по-трайно, се описвало и точното място, където било извършено потапянето. Фактът, че пергаментът се бил запазил до използването му повторно, подсказал на Дуилио Чезаре, че до изваждане на потопените ценности по неизвестни причини така и не се стигнало. Те може би, още лежат на дъното на река Тибър. Ако ценностите бяха извадени и описът вече е бил ненужен, пергаментът е щял да бъде използван за написване на друг документ през късната римска епоха, а не чак през Ранното средновековие за изрисуването на карта на град Рим и прилежащите към него манастири. Окончателното разчитане на описа показало, че става въпрос за няколко позлатени статуи на римски императори, дузина сандъка със златни и още толкова сандъка със сребърни слитъци, четири големи глинени съда за съхранение на зърнени храни, долиуми и няколко по-малки гърнета — пълни със златни монети. Тук, текстът не можело да бъде разчетен, но след този пасаж дошла голямата и изненада. Описани били още златен седмораменен свещник и сандък, обкован със златни листове, украсен с релефи и златни фрески върху капака. Чезаре се досетил, че става въпрос за юдейските светини, изнесени от Храма на Ерусалим, след смазването на голямото антиримско въстание. То избухнало през шейсет и седма година от новата ера, по времето на управление на император Нерон и било окончателно потушено две години по-късно от император Веспасиан, заедно с единия от неговите синове — Тит (който по-късно също става император). Цялата плячка от храмовете и дворците в Юдея била пренесена в град Рим и показвана в триумфалното шествие на императора победител. И до днес на един от релефите, върху триумфалната арка на Тит в Рим, може да се види изображение, което показва как преторианските войници (тези били траки) носят седмораменен свещник и свещения ковчег — Кивота. След пренасянето им във Вечния град техните следи се изгубили през вековете, за да се появят отново в описа на римския ковчежник.

Дуилио Чезаре проверил отново правилността на разчитането и точността на превода от латински и когато се уверил, че не е допуснал грешка, поискал лична среща с Мусолини. Дучето приел учения — историк, който му разказал и показал своето откритие. Веднага, под най-строга секретност, започнали проучвания на посочения терен. За близо двадесет века крайбрежието на река Тибър било вече толкова променено, че не могли да локализират точно мястото, описано в текста. Щяло да се наложи да бъде проучен доста голям участък от реката. Налагало се течението да бъде отклонено, а част от коритото — пресушено. Това на пръв поглед изглеждало почти неизпълнима задача, но Дучето вече имал опит в подобни начинания. Още през 1923 година той лично включил помпите, с които от езерото Нети край Рим били източени почти дванадесет метра от нивото на водата. Тогава, от дълбините били извадени отлично съхранени древни жречески кораби, датиращи от времето на император Нерон.

Нека, се върна към историята със съкровищата от река Тибър.

За да се застрахова срещу критики при неуспех в издирванията, както и да се запази в тайна целта на проучванията, Мусолини обявил, че ще се извършват мащабни инженерни мероприятия. Заплануваното „отдавна“ почистване на коритото и укрепване на бреговете на река Тибър било в ход. Като награда за направеното откритие Дуилио Чезаре бил назначен за главен научен ръководител на предстоящите археологически и инженерни работи. Съответно той трябвало да поеме отговорност, при евентуален неуспех за похарчването на милиардите италиански лирети.

Още на осмия ден след започването на издирвателните работи, работниците открили мраморна статуя на Юлий Цезар. Идеално запазена. Тя не фигурирала в описа на римския чиновник и вероятно е била потопена по друго време — вероятно от негови поддръжници. След убийството му не се знаело каква посока ще поеме развитието на държавата и за да не бъде унищожена, статуята била „скрита“.

Тази находка дала големи надежди за по-нататъшните проучвания, градът ликувал, но събитията претърпели неочакван обрат.

Графът въздъхна седна във фотьойла и продължи:

— Положих доста усилия, но най-вече ми помогнаха приятелските ми отношения с папския нунций на Ница (задължен ми е), с който съм в отлични отношения. Той лично отиде във Ватиканската библиотека и намери нужната ми информация. Макар и много секретна, тя подпълни липсващите парченца от пъзела на този разказ. Много съм му благодарен за това, което направи толкова бързо за мен.

Жан Емануил, толкова бе впечатлен от тази история, че почти не бе отпил от коняка до него. Кимна само с глава, намести се по-удобно и продължи да слуша.

— Във Ватикана, по онова време, се получила информация за целта на провежданите проучвания. Църквата била поставена в деликатно положение. Ако търсенията се увенчаят с успех, на бял свят щели да се появят двата най-свещени предмета за всички евреи — седмораменния свещник и Кивота. Такова откритие щяло да даде тласък за обединяване на еврейската нация, политически и духовно, да наклони везните в полза на идеята за създаване на еврейска държава със столица Ерусалим. На никой в този момент не му се е искало точно това да се случи. Статуквото щяло да бъде нарушено, а това Ватикана не можела да позволи, не можела, обаче, и да се намеси открито. Затова, от Светия престол оставили информацията за археологическите проучвания да стигне до немската резидентура. Както знаете, антисемитизмът е бил в основата на идеологията на Третия Райх. За управляващите в Германия дори възможността да бъде направено такова археологическо откритие била недопустима. Реакцията, последвала със светкавична бързина. По личната заповед на Херман Гьоринг била сформирана диверсионна група, съставена от най-добрите експерти по подривна дейност. Тъй като Германия и Италия били съюзници във войната, евентуалното разкритие на подобна диверсия би се отразило на добрите им отношения. Провал на акцията пък би могъл да доведе до поредица от събития с непредвидим финал. Затова участниците в групата нямали право на грешка. Планът се задействал под кодовото название „Гладиатор“ и бил следният: В максимално кратък срок трябвало да бъдат поставени експлозиви в дигата, отклоняваща течението на река Тибър. По време на следващата, от зачестилите в последно време бомбардировки на съюзническите сили, тези експлозиви трябвало да бъдат взривени. Така археологическите проучвания щели да бъдат провалени, а вината за това нападение щяла да бъде приписана на враговете на Италия — съюзническите войски.

Задачата била изпълнена успешно. Няколко дни по-късно, по време на бомбардировка от вражески британски самолети, макар и по-далеч от дигата, отклоняваща реката, тя била взривена. Тибър отново погълнал съкровищата на древния Рим. По време на тази диверсия Дуилио Чезаре загинал, тъй като бил в непосредствена близост до нея и изпълнявал преките си задължения. Проучванията били прекратени, а в скорошния край на войната Мусолини бил екзекутиран от сънародниците си. Документите, с описа от пергамента, изчезнал и малцината, които знаели за това, или умрели или никой повече не повдигнал въпроса за скритото съкровище.

Граф дьо Мюли стана и с ръце, кръстосани пред гърдите си, отново започна да се разхожда пред пламтящата камината. Спря се. Запали цигара, наведе се и постави няколко дървета, които пропукаха и направиха малък фойерверк от искри. Отново се обърна към госта си и го погледна, а той до такава степен бе погълнат от разказа, че само гледаше в пламъците на огнените езици, които едва не го хипнотизираха. Едва сега, при тази пауза, той вдигна глава и отново отпи от чашата с коняк и също запали от своите цигари. Сънливостта на Жан Емануил отдавна се беше изпарила.

— Драги ми приятелю, разказах Ви всичко това като въведение към основната част от тази история и към нея прибавям едно голямо „НО“… Господин Чезаре имал племенник, едва шестнадесетгодишен, когото назначил да работи на тези разкопки. В тези ужасно мизерни за времето си години, най-вероятно е искал да помогне на роднините си, с каквото може. В деня, когато била взривена дигата, момчето заедно с четирима работници, с които работел, разкопавали основите на част от антична къща, останала под съвременното ниво на реката. Работейки, младият човек се натъкнал на неголямо глинено гърне, запечатано с тапа и похлупак от допълнително изпечена глина. Той го изровил от песъчливата почва и внимателно го вдигнал. Било учудващо тежко за размерите си и при разклащане се чувало тихо звънтене. Трима от работниците копаели в далечния край на руините, на тридесет метра от него. Четвъртият работник бил отишъл да откара с ръчната количка изкопаната пръст. Тъкмо щял да извика останалите мъже, за да им покаже находката, когато сирените завили и започнала въздушна атака. Бомби започнали да падат все по-близо. Настанал истински ад. Всички се разбягали и потърсили най-близкото бомбоубежище. Племенникът на Чезаре грабнал гърненцето и хукнал да се спасява. Оцелял по чудо, но някои от работниците, както и чичо му, нямали този късмет. Водата, придошла с огромна сила откъм разрушената дига, отнесла всичко и всички, които не успели да напуснат навреме района на разкопките се удавили и загинали на място.

Въпреки хаоса, разрушенията и наводнението, младият мъж успял да се добере до дома си, който за щастие останал невредим. Приел неочакваната находка и спасението си като дарове от провидението, но тъй като бил суеверен и религиозен, решил, че два такива подаръка са твърде много за обикновен човек. Това, че останал жив и здрав, му било предостатъчно. Племенникът на Дуилио Чезаре дал обет пред себе си, че никога няма да отвори керамичния съд. Щял да го съхрани за децата си — ако разбира се съдбата го дари с такива. Надявал се, че така част от неговия късмет ще се предаде и на тях. Заровил гърнето под едно старо, орехово дърво на двора на бащината си къща и никога повече не се докоснал до него.

Скоро войната свършила и хората постепенно се завърнали към нормалния си живот. Младият мъж завършил геология и започнал работа като вулканолог. Оженил се и не след дълго му се родил син. Обикалял из цял свят вулканите и водел активна научна дейност. С моя баща се запознали на една от неговите екскурзии до Везувий. Племенникът на Дуилио Чезаре се казвал Фабрицио Калви и ръководел екип, провеждащ научни изследвания, във връзка с изригването на вулкана и неговата активност. Вулканичното стъкло, обсидиан, било основен материал на много от накитите, намерени при разкопките в Помпей. Това пък до голяма степен интересувало моят баща. Двамата мъже имали общи интереси и си допаднали. Между тях се зародило приятелство, което продължи чак до смъртта на баща ми. Спомените ми за техните срещи тук в имението датират още от юношеските ми години. Със сина му, Антонио Калви, сме се виждали само два или три пъти през цялото това време. Той е машинен инженер и работи в автомобилната индустрия. Много симпатичен човек. Съвсем скоро ще ви запозная лично. Надявам се, че ще ви хареса.

Графът отново започна да се разхожда пред камината. Огънят хвърляше червеникави отблясъци върху лицето му. Личеше си, че разказът го развълнува и това чувство се предаваше и на Жан Емануил. С нарастващ интерес очакваше да чуе развръзката на тази история.

— Преди две седмици, Антонио Калви ми се обади по телефона, за да ми съобщи, че баща му е починал. Заминах за Рим, за да отдам дължимото уважение към приятеля на моя баща, Фабрицио Калви. След траурната церемония се видяхме за кратко на панихидата с мосю Антонио Калви и той поиска да се срещнем. Трябвало да сподели с мен нещо важно, преди да отпътувам за Ница. Както ви казах, никога не сме били много близки и затова останах малко озадачен, но приех поканата за вечеря. Именно тази вечер той ми разказа това, което сега разказвам на вас.

Ден след смъртта на баща му, той бил поканен в кантората на семейния им адвокат мосю Нанини. Освен завещанието и важни документи, нотариални актове на семейните имоти, пари в сметки и други, Антонио Калви получил запечатан плик. На него било написано неговото име, а под него „Да се отвори след смъртта ми“! Подписано отново от баща му. Когато в дома си разчупил печата и отворил плика се оказало, че в него има два други плика. В единия било писмо, което разказвало за събитията по времето на бомбардировката през онзи далечен ден в края на войната, както и за смъртта на чичо му, а в другия — описание на мястото, където било заровено гърнето. Антонио отишъл на двора и следвайки указанията, лесно намерил керамичния съд заровен от баща му. Не устоял на изкушението, да не погледне и да види какво е съдържанието му. Техническите познания и умения му помогнали да отвори запечатания похлупак, без да го счупи и без опасност за съдържанието му. Когато погледнал вътре в съда, дъхът му спрял. Почти цялото гърне било пълно до горе със златни монети. Каза ми, че оставил гърнето непокътнато, без да изважда нищо от него. Не желаел по никакъв начин да повреди съдържанието с прибързани действия. Виждало се, че освен монетите, вътре имало и фрагменти от бижута от същия метал. Гърлото било тясно и трудно се виждало съдържанието му дори с осветяване от силен фенер. Мъжът, вероятно, дълго се е взирал в това съкровище. Разказа ми, че усещал главата си пълна с мисли като гърнето, поставено пред него. Когато първоначалното стъписване преминало, той възвърнал способността си да мисли и си дал сметка, че въобще няма представа какво да прави с всичкото това съкровище. Нищо не разбирал от антични монети и бижута. Цял живот се интересувал само от автомобили — как да ги направи по-сигурни, икономични и с прекрасен интериор — това била неговата професия и призвание. Историята, археологията и още повече нумизматиката, били нещо далечно, извън обсега на интересите и познанията му. Всички тези неща били само плод на общата му култура. До този момент не бил женен, нямал деца. Не виждал смисъл да запази нещо, което не го интересувало, от което нямал нужда и което нямало на кого да предаде в наследство. Другата възможност била да продаде съкровището. Проблемът се състоял в това, че не знаел каква е неговата стойност. Още по-малко кой би имал интерес да го купи на възможно най-добра цена.

Тогава се сетил за мен — граф Филип дьо Мюли. Знаеше, че съм потомствен колекционер и не се съмнявал в моята „компетентност, честност и дискретност“ — тук цитирам дословно думите на мосю Антонио Калви. Бащите ни бяха много добри приятели и той бил чувал само най-хубавите неща за моето семейство. И така, след като ми разказа всичко това, той ми предложи следното: да ми покаже златната находка, да направя оценка на съдържанието й, ако проявя интерес към нея, да ми я продаде, а ако не ме интересува или пък ме интересува само част от нея, да използвам познанствата си и да му помогна да продаде останалото. Аз, разбира се, приех предложението, но със следната уговорка: държах оценката на монетите и предметите да бъде направена не от мен, а от експерт в тази област. Първо, защото аз като потенциален купувач бих бил субективен в преценката си и второ — никога не съм бил особено прецизен при оценяването на онова, което по принцип купувам. Аз, като колекционер, винаги подхождам емоционално, когато харесам нещо. Ако цената е в приемлив диапазон, просто плащам. От друга страна, вашият подход като експерт е чисто професионален. Вашата оценка ще бъде еднакво полезна както за мен, така и за мосю Антонио Калви. Казах му също, че така аз, както и той, ще имаме реална и точна оценка на това, което той продава и това, което евентуално аз ще купя. През това време и моят приятел, Папският Нунций на Ница, свърши добра работа и попълни част от историята, която ви разказах. Уговорката ми с мосю Антонио Калви е да ме посети утре, преди обед, тук в замъка и да носи със себе си това малко съкровище. Ето защо толкова до късно ви разказвам стари истории. Исках да ви представя предварително онова, което ни предстои утре, надявам се!

Граф дьо Мюли отново бе възвърнал своя спокоен маниер на разговор. Вълнението, с което се беше втурнал назад във времето, бе отстъпило място на добрите обноски на любезния домакин. Прозя се продължително и каза:

— Стана много късно и не искам повече да отнемам от времето ви за почивка, а и сте пътували цял ден. Очаквам с нетърпение утрешния ден, но ще трябва да поспим. Позволете ми да ви пожелая приятни сънища. Закуската ще бъде сервирана точно в девет часа. С графинята ще ви очакваме в трапезарията, а сега Жан Емануил, ще повикам прислугата да Ви съпроводят до вашата стая.

Мъже допиха питиетата си. Графът отиде до бюрото, заобиколи го и дръпна два пъти плюшеният шнур, излизащ почти невидим от ламперията зад него. Докато Жан Емануил се изправяше, вратата се отвори и в стаята влезе един от прислужниците. Може би стоеше точно до вратата и чакаше да го повикат. Той изчака госта, който пожела приятни сънища на дьо Мюли и двамата излязоха от кабинета, като оставиха домакина сам с мислите си, загледан в пламъците на горящата камина. Светещите въгленчета в нея святкаха като глутница вълчи очи в тъмна снежна гора между горящите дървета…

Прислужникът съпроводи Жан Емануил по широкото каменно стълбище до стаята му на първия етаж и когато се убеди, че той няма нужда от нищо повече тази вечер, кимна и безшумно се отдалечи.

Тежкото покривало беше махнато от леглото и до възглавницата го очакваше прилежно сгъната синя сатенена пижама. На горното джобче беше избродиран фамилният герб на имението Флоа Орош, дори размерът и му беше неговият. Жан Емануил отиде в банята, запали осветлението и доближи ваната. До едната и страна, от пода, излизаха две бронзови тръби. Те завършваха с фигурки на нимфи, приседнали на мраморния ръб на ваната. Точно под тях при, разперените опашки, имаше кранове за пускане и спиране на водата. Той отвори двата крана и от устите на морските нимфи потекоха силни водни струи. Взе хавлията, лежаща върху една от мраморните пейки и се върна в стаята, за да съблече дрехите си. Когато отново влезе в банята, ваната вече беше на половина пълна. Жан Емануил се усмихна. „Наполовина пълна“ или „на половина празна“!? Точно сега, нямаше никакво значение, тенденцията по-скоро бе оптимистична. Струите с вода продължаваха да се изливат от устните на морските прелъстителки. Над водата се издигаха облачета от топла пара. Той седна на една от пейките, за да изчака, докато ваната се напълни. Мислите му непрекъснато се връщаха към разказа на Филип дьо Мюли. Тази история беше като сюжет от някой приключенски роман и той все още не можеше да повярва, че всичко това се случва в реалността. Обстановката в старинния замък, съкровището, наследено от Антонио Калви, откритието на старинния ръкопис от Дуилио Чезаре — понякога животът предлагаше ситуации на границата с въображаемата реалност и фантастичната нереалност.

Ваната вече беше пълна. Жан Емануил затвори крановете, свали хавлията и се потопи в топлата вода. Въздишката на удоволствие беше външният израз на блаженството, което изпитваше. Сигурно така се беше чувствал и римският патриций, на когото бе принадлежала тази вана. Постепенно обаче, мисловните му процеси започнаха да възстановяват нормалния си ход. След половин час вече лежеше в кревата, облечен с пижама. Затвори очи и заспа веднага.

По същото това време, на няколко метра от портала на имението, скрит в храстите, беше приклекнал мъж, облечен с тъмни дрехи. Беше поставил апарат за нощно виждане, прикрепен към лицето му. Луната само осветяваше сребристия надпис върху баскетболната му шапката — „Денвър Нъгетс“. Непознатият шепнеше нещо по мобилния си телефон. С дясната ръка прикриваше зеленикавия отблясък на дисплея, който иначе би се виждал като рояк светулки в мрака. Само мъжът даваше информация, без да чака отговор. След дълго обикаляне, с учудване бе установил, че освен камерата при главния портал на имението, нямаше никакви други такива охранителни. Очевидно и тя беше инсталирана там по-скоро за удобство, отколкото като предохранителна мярка. След известно време мъжът затвори телефона и изчезна между дърветата в мрака.