Адриан Иванов
Втората монета (8)

3

От известно време, Жан Емануил беше станал обект на внимание от страна на Вътрешното министерство. По-специално на службите, които наблюдаваха и пресичаха нелегалния износ на културно-исторически ценности към него. Често го викаха да прави експертна оценка на монети, заловени на някое от КПП-тата в страната, особено на аерогара София. Сега за първи път търсеха съдействие от него по такъв странен начин.

Беше късен следобед, няколко дни по-рано. Жан Емануил точно се обличаше да излиза, когато телефонът в хола иззвъня. С полуобут панталон той на подскоци се придвижи до дневната и успя да вдигне слушалката чак на петото позвъняване:

— Да, моля.

— Здравей, Емануил, как си?

Жан се усмихна. Само директорът на музея, Асен Денков, го наричаше с второто му малко име.

— Здравей. Хващаш ме с полуобут панталон, иначе съм добре.

— Полуобут или полусъбут, въпрос на гледна точка. Да не би да прекъсвам нещо?

— Не, обличам се да излизам, отивам на театър. По какъв повод се сети за мен? — познаваха се вече от доста време и можеше да мине директно на въпроса, прескачайки любезностите.

— Днес при мен дойде един човек — тонът на мъжа отсреща стана сериозен — иска да се срещне с теб в моя кабинет, за да поговорим по един въпрос.

— И какъв е този човек? За какво иска да говорим?

— Това не мога да ти кажа сега. Когато дойдеш, ще разбереш.

Излишно беше да разпитва, очевидно нямаше да научи нищо повече. За да чуе как ще реагира, а и за да се пошегува, отвърна:

— За другата седмица? В сряда съм свободен. Нека да бъде по обед. Ще ти звънна ако и на теб ти е удобно?

От другата страна последва мълчание. След това чу тих смях и директорът каза:

— Утре в десет. Влизай направо през служебния вход. Ще се обадя на охраната да те пуснат. Секретарката ми също ще бъде предупредена. А, и… чантата няма да ти е необходима на тази среща. До утре и дочуване.

Без да дочака отговор затвори телефона. Жан Емануил също затвори и се замисли. Директорът на музея, Асен, го викаше понякога, за да ползва неофициално мнението му на независим експерт по нумизматични въпроси от най-различно естество. Предположи, че в случая, ставаше въпрос за нещо доста по-значимо.

Бързо забрави за разговора, пиесата в театъра му хареса. След това вечеряха с приятелката си и пренощува у тях.

На следващата сутрин мина през вкъщи. Преоблече се и тръгна към музея. Беше точен (както винаги) и секретарката го покани да влезе в кабинета на директора, като каза, че вече го очакват. Жан Емануил почука отстрани на тежката тапицирана с кожа врата, отвори я и влезе. Помещението беше голямо и с висок таван, но въпреки размерите, посетителят усещаше един почти домашен уют. Две от стените бяха заети от пода до тавана с дъбови шкафове. Единият беше пълен с книги, а по рафтовете на другия бяха наредени археологически находки от различни епохи.

Създаваше се впечатление, че всеки от предметите се бори за своето място сред останалите. Тук един до друг можеха да бъдат видени античен гръцки червено фигурен съд за вино и средновековна мощехранителница или неолитна фигурка, изработена от кост и бронзов уред за навигация, изваден от потънала турска гемия. Имаше мраморни плочи с релефи, фигурки от теракота, остриета на антични стрели и копия, женски накити, амулети, амфори, глинени антични лампи и какво ли още не. Някои от предметите бяха цели, а от други бяха запазени само фрагменти. Тук историята на човечеството губеше своята хронологична последователност и се създаваше усещането за място, което е извън нормалния ход на времето. По отсрещната стена бяха закачени стари географски карти, планове на археологически обекти. Имаше снимки на различни находки и план — графици за провеждане на проучвания и разкопки, както и много грамоти и благодарствени писма, поставени в рамки от различни събития в страната и чужбина. В близост до прозореца, беше поставено масивното бюро на директора, също отрупано с книги, документи и отново всевъзможни исторически предмети, вероятно изкопани от последни археологически разкопки.

В средата на стаята имаше голяма заседателна маса, изработена от черешово дърво и покрита с червена покривка от кадифе със златисти ресни по краищата. От двете и страни имаше по шест стола с високи облегалки, украсени с дърворезба и тапицирани с червен плюш, на два, от които седяха двама мъже. Те разговаряха за нещо с директора на музея, който стоеше прав до един от големите прозорци до стената с изглед към оживената улица.

Двамата бяха облечени в сиви костюми, вероятно служебни, с еднаква кройка, бели ризи и тъмно сини вратовръзки. На реверите си носеха бронзови значки, на които Жан Емануил не можа да разчете символите.

Директорът Денков прекъсна започнатото изречение, усмихна се и без да напуска мястото си до прозореца представи Жан Емануил на мъже:

— Жан Емануил Николов, експерт нумизмат, оценител — специалист по древен Рим, но съм се убедил лично, че е чудесен експерт и на монети от епохата на древна Елада и Византия, както и средновековна България. Изнасял е лекции по международни симпозиуми в страната и чужбина. Членува в дузина нумизматични дружества в това число и на Европейската нумизматична асоциация.

Взе си въздух и продължи:

— За мен, а и за колегите, с които съм разговарял, господин Николов, с две думи, е един отличен професионалист в тази област. Високо е оценено участието му в международни оценителни комисии, съдействал е на банки и застрахователни дружества. Оценител и консултант на частни и музейни колекции и сбирки. Той е от малкото нумизмати в България, който може да сертифицира дадена колекция или отделна монета.

Жан Емануил все още стоеше до вратата и като поклати леко и срамежливо глава, каза:

— Господа, едва ли сте ме повикали, за да изтъкнете моите скромни научни постижения, които вероятно сте прочели от, не голямото ми досие намиращо се в архивите на нашето вътрешно министерство…

Двамата мъже кимнаха с безизразни лица и като леко се изправиха от столовете, със заучени движения, мълчаливо извадиха и му показаха служебните си полицейски карти. След това също така мълчаливо ги прибраха. Не бяха от отдела за борба с трафик на културно-исторически ценности, а от някакъв друг отдел, чиято абревиатура не му говореше нищо. Възможно е да бяха от скорошно сформирания отдел „Културна полиция“. Цялата тази тайнственост започваше да изостря любопитството му. Очакваше те да му обяснят какъв е поводът за тази среща.

Пръв, обаче, заговори директорът на музея:

— Виж какво, Емануил. Въпросът е деликатен и поверителен. Разговорът ни трябва да си остане в този кабинет. Става въпрос… — замълча за няколко секунди, за да придаде повече тежест на думите си — за най-ценната българска монета, която има и огромна историческа стойност. Както сигурно се досещаш, това е златната перпера на цар Йоан Асен II. Нейната ценност се определя от факта, че това е първият и единствен тип златна монета, отсечена от български владетел през Средновековието. Историческото и значение е огромно, защото никой друг европейски владетел, освен византийския император, не е имал право да отсича от свое име и да пуска в обръщение златни монети. Българският цар създава прецедент, останал без аналог в историята на монетосеченето от тази епоха. Освен това, такъв един акт е имал и огромно политическо значение, защото показвал мощта и независимостта на Българската държава и нейния велик цар.

Директорът се закашля, усмихна се и с привидно виновен вид се обърна към мъжете, които не бяха помръднали, откакто той заговори:

— Ама какъв домакин съм аз? Трябва ли да ми пресъхне гърлото, за да се сетя, че не съм ви предложил нищо за пиене. Какво предпочитате? Има чай, кафе, сок… алкохол не се предлага. Или не през работно време — опита се да остроумничи.

Всеки от присъстващите си поръча това, което предпочиташе. Домакинът на тази среща отиде до бюрото си, натисна копчето на интеркома (може би единственият модерен предмет в този кабинет) и повтори на секретарката поръчките на своите гости. После се обърна към мъже и продължи:

— Съществуват различни хипотези относно конкретния повод за отсичането на тази златна монета. Това, разбира се, е много важен въпрос от историческа гледна точка, но по-важен е самият факт на нейното съществуване. Той показва, че цар Йоан Асен II е разполагал с необходимите сили и е имал куража открито да заяви своите амбиции. Такъв един акт го е поставял над останалите европейски монарси и го е приравнявал с византийския император, носещ титлата „цар на царете“. За онази епоха това е било немислимо, нещо, което е поставяло под въпрос вековно установения ред. Ето защо, тази монета, която може да видите долу в експозицията на нашия музей, има такова значение както за нас, така и за европейската история, от която и ние сме неизменна част от векове.

В този момент секретарката внесе голям, посребрен поднос и сервира на всеки от присъстващите. След това тихо напусна кабинета. Известно време всички мълчаха, заети с осмисляне на чутото или с напитките си. Директорът Денков с видимо удоволствие отпи от чашката с ароматно бразилско кафе, погледна през рамо към мъже и доволен от вниманието, което беше предизвикал, продължи да говори:

— Както добре знаете, Емануил, в нумизматичната наука има строго правило: „Докато дадена монета е известна само в един — единствен екземпляр — нейната автентичност винаги се поставя под въпрос“. Такъв е случаят и със златната перпера на цар Йоан Асен II. Неслучайно, в нашите научни среди, дискусията дали е истинска или не, се води от постъпването и във фонда на музея. Още повече че историята на нейното намиране е неясна, а в начина на придобиването и през трийсетте години има някои спорни и не дотам изяснени моменти. Кога и къде е намерена? В Македония около град Прилеп, или някъде в покрайнините на Солун?… Разприказвах се твърде много. Това накратко е информацията, която имам. От тук поемат господата — завърши той, облегна се на стола си и отново отпи от чашата с кафе.

Жан Емануил погледна въпросително към двамата мъже в кабинета. Единият от тях, който вероятно беше по-старши по чин, се изкашля, по-скоро, за да има време да събере мислите си и заговори с приглушен глас. Вероятно беше свикнал повече той да задава въпроси, отколкото да дава отговори, защото отначало думите сякаш с усилие излизаха от устата му.

— Неотдавна при нас се получи информация, че ВТОРИ екземпляр от златната коруба, перпера на цар Йоан Асен II, се намира в частна колекция в чужбина.

Наблегна на думата втори, изчака няколко секунди и продължи:

— Научихме също така, че известен международен трафикант на антики и културно-исторически ценности е решен на всяка цена да се добере до въпросната колекция, която включва и тази златна монета. Той най-вероятно не подозира, че тя е сред останалите, които желае да притежава, но ако успее да ги получи, тогава тя вероятно ще изчезне завинаги. Този човек не подбира средства, когато иска да получи нещо и е само въпрос на време да постигне целта си. За съжаление, ние не можем да се намесим, защото е поданик на друга съседна на нас страна. С нея нямаме подписана спогодба за сътрудничество в областта на незаконния трафик с исторически предмети и артефакти. Ние сме длъжни да направим всичко възможно, за да го изпреварим и ако е възможно да предложим оферта за закупуване или размяна на тази толкова важна за нас монета.

— Представяш ли си, Емануил? — не се сдържа директорът — втори екземпляр! Ясно ти е какво означава това. Досегашните съмнения ще отпаднат. Това ще бъде материалното потвърждение за величието на България по времето на цар Йоан Асен II. Втори екземпляр! — той поклати глава и впери замечтан поглед в тавана на кабинета, сякаш там вече виждаше заглавията на научните публикации, статиите във вестниците и по сайтовете в интернет. „Край на загадката на най-спорната монета в България“… „Велика България е отново в очите на цяла Европа“…

— Разбирате колко е важно! — продължи мъжът със сивия костюм, след като учтиво изчака да отмине този изблик на ентусиазъм — тази втора монета да стане притежание на българската държава и да заеме полагащото и се място в музея до първия екземпляр. За постигането на тази благородна цел са ни дадени всички необходими правомощия. Проблемът е, че не можем да действаме по официалните пътища. По стечение на обстоятелства още докато проверявахме достоверността на получената информация, научихме за поканата на граф Филип дьо Мюли да му гостувате, господин Николов. Именно той е притежателят на втората златна монета на цар Йоан Асен II. Предвид очевидно добрите ви приятелски отношения, които проучихме, получихме инструкции да проведем тази среща и да потърсим вашето съдействие — неофициално, разбира се!

На Жан Емануил му трябваше известно време, за да осмисли това, което беше чул, седна на един от столовете на масата и поотделно огледа тримата мъже в стаята. Златната монета, граф дьо Мюли, трафикантът на културно-исторически ценности, службите, а и от къде се бяха сдобили с тази информация? Всички тези въпроси бяха парченца от пъзел, който очевидно тепърва щеше да се нарежда, а той можеше само да гадае къде е неговото място в общата картина. Необходима му беше още информация. Мъжете се бяха обърнали към него и също го гледаха.

— И преди да продължим — каза Жан Емануил — това… не е поредният епизод от „скрита камера“, в която главният герой съм аз… нали?!

— НЕ! — Директорът го погледна сериозно. — Разбира се, че не.

— По какъв начин очаквате да ви съдействам — върна сериозния си тон Жан Емануил.

Мъжът от службите се покашля и продължи.

— Най-напред е необходимо да получите достъп до колекцията на графа. Това ще Ви даде възможност лично да прецените дали монетата е истинска или не. Нямаме причина да подлагаме на съмнение нейната автентичност, макар че разполагаме само със снимков материал. Знаете, не по-малко от нас, че автентичността на една монета се идентифицира само и единствено видяна на живо. Ще получите, всякакво съдействие от нас. Предложете тя да бъде купена или разменена срещу други антични монети от музейния ни фонд. Разбира се, всичко това ще бъде одобрено в предварително сформирана комисия, когато получим от вас потвърждение за това. Надяваме се, че ще направите всичко възможно да я донесете в страната ни. Чували сте за също такава комисия, която, преди приблизително век, е предложила в Народното Събрание, откупуването и размяната на първата златна монета на цар Йоан Асен II. Предполагаме, че граф Филип дьо Мюли не е напълно наясно с нейната действителна историческа стойност и се надяваме, че когато му обясните за какво точно става въпрос, той ще се съгласи да я предостави на държавата ни. В крайна сметка тя има значение за нашата история, а не за тяхната. Важното в случая е да успеете да постигнете неговото принципно съгласие. Ако това стане, поканете графа да посети България, за да уточним подробностите и да осъществим сделката тук, на място. Така ще се избегнат куп формалности. Независимо дали ще приемете да ни съдействате или не, ще повторя думите на господин директора, че разговорът ни трябва да си остане в този кабинет.

Жан Емануил се замисли. На практика от него не се изискваше нищо, което да не може да изпълни, или което би поставило под въпрос отношенията му с графа. От друга страна ако се справеше успешно с тази мисия, това със сигурност би улеснило плановете му за бъдещето. Друг аргумент беше, че те се спират на него или това бе вариант „А“, не искаше и да помисли какъв би могъл да бъде техният вариант „Б“. Най-силно обаче го привличаше възможността да види и да подържи в ръце тази монета. Не можеше, а и не искаше, да пропусне такава възможност.

— Добре — каза той — съгласен съм. Ще направя всичко, каквото зависи от мен. Правя го най-вече за България.

— Знаех си! — прекъсна го доволен директорът на музея. Нали, точно когато влезе, ви казах, че това е човекът, който няма да устои пред такова предизвикателство. Изкушението е твърде голямо. Да знаеш, че ви завиждам, Емануил. Какво ли не бих дал граф дьо Мюли да беше мой приятел и поканата за гостуване да е отправена към мен. Защо на някои хора толкова им върви — извъртя комично очи към тавана и сключи длани като за молитва. — Господи — с какво го е заслужил? Аз да не съм по-лош от него?

Двамата мъже от службите с видимо усилие потиснаха усмивките си. Този от тях, който до този момент само мълчаливо беше следил разговора, се наведе и вдигна черната кожена чанта, подпряна до крака на стола му. Отвори я, извади тънка, найлонова червена папка и се обърна към Жан Емануил:

— След като вече приехте да ни съдействате, можем да ви покажем и последните материали. Получихме ги от наш сътрудник, който бе чуждестранен студент в нашата страна и който се опитахме да „спечелим“ като приятел. Получи се взаимна изгода, както от наша, така и от негова страна, когато имахме нужда от това — каза той и подаде папката на Жан Емануил.

Вътре имаше няколко снимки, направени с дигитален апарат, настроен, вероятно на макро-режим, с различна степен на увеличение.

Директорът стана от стола, и се приближи, за да надникне. Явно беше посветен във всички аспекти на въпроса, но още не беше виждал тези снимки. На първата от тях се виждаха няколко златни монети върху тъмночервен фон, поставени в найлонови джобчета на листа от класьор за монети, заснети от лицевата им страна.

Втората показваше, вероятно същите монети, но заснети от обратната им страна. Всички снимки бяха снимани на тъмно, защото се личеше лекото проблясване на светкавицата върху фотографската хартия. Имаше снимки и в по-близък план от двете страни на монетите. После няколко от тях, поотделно.

Жан Емануил видя монета, която позна веднага. Беше подобна на тази, която бе изложена във витрината на долния етаж в музея, където бяха в момента. От едната страна имаше две прави мъжки фигури. Сцената изобразяваше свети Димитър, който с една ръка коронясва цар Йоан Асен II, а с другата си ръка му подава меч. От двете страни на фигурите имаше надписи, които в съвременен превод гласяха съответно: „Йоан Асен цар“ и „Свети Димитър“. На обратната страна бе изобразена права фигура на Исус Христос с надпис „Исус Христос цар на славата“.

За разлика от познатия му екземпляр, върху който имаше пукнатина и беше продупчен, монетата от снимката нямаше никакви повреди. Беше добре запазена и надписите си личаха съвсем ясно. Центрирана с добър релеф над полето. Наистина щеше да бъде безценна придобивка стига, разбира се, граф Филип дьо Мюли да приемеше предложението му за покупка или замяна. Важно беше и монетата разбира се да е автентична! Никога не би казал по снимка дали монета е истинска или не. Това бе част от неговите професионални и лични закони.

На вратата Жан Емануил се обърна към мъжете и попита:

— А добър ли се оказа в учението, вашият студент-сътрудник?!

Единият от двамата мъже се усмихна и с неохота отговори:

— За съжаление, не можа да се дипломира, но това не му попречи да останем добри „приятели“, ако така мога да Ви отговоря.

Няколко минути по-късно, Жан Емануил излезе от сградата и тръгна пеша към вкъщи. Искаше да събере мислите си и да помисли правилно над създалата се ситуация. Навън времето беше пролетно. Най-много обичаше този сезон от годината.