Адриан Иванов
Втората монета (43)

44

Нямаше и четвърт час и два хеликоптера на НАТО „АН 64 — Апачи“ излетяха от военната база в близост до градчето Сигри на остров Лезбос. Всички навигационни системи бяха включени за нощна операция. Макар и приглушено само свистенето на витлата се чуваха във въздуха. Оставяха гореща диря след себе си от загретите двигатели. Във всяка машина имаше по девет командоси, както и водещ офицер. Бяха получили бойна мисия от най-високо ниво с код три — нападение на цел и спасяване на заложници. В тази операция имаше и добавен код осем, който гласеше: — „да елиминират противника със стрелково оръжие и да спасят заложниците“. Кратко и ясно съобщение от централата.

След като локализираха обекта, бяха им нужни точно девет минути докато стигнат до целта.

Когато от яхтата „Кристина О“ чуха приближаващите се хеликоптери, някой започна да стреля към небето в тази посока. От „Апачи“ — отвърнаха с картечен огън. Двама скочиха в морето секунди преди да ги покоси откосът от куршуми. Останалите на палубата, се опитаха да спуснат спасителна лодка, но успяха да вземат само един спасителен пояс, преди да паднат и те в морето. Навсякъде се разхвърчаха парчета от дървения под и счупени стъкла, които падаха по него. Само двете надуваеми лодки, които бяха преди това прикрепени към яхтата се опитаха да избягат с няколко от хората на Янус с резки зигзагообразни движения, но бяха улучени от ракети изстреляни от втория хеликоптер. Виждаха се и не малко брой хора с вдигнати ръце осветени от мощните прожектори на машините. Когато командосите се спуснаха с въжета на яхтата, вече нямаше човек с оръжие в ръце. Бяха превзели яхтата и тръгнаха да търсят заложниците. Група от петима командоси влизаха от каюта на каюта и претърсваха всяко помещения. Всички бяха празни на долния етаж. Само в една на горния бе заключена. Докато разбиваха вратата се чуха няколко изстрела насочени към тях. Помещението вътре се изпълни с дим от многобройните изстрели на натовските командоси. Секунди след като вратата стана на парчета, видяха как през таен вход зад лавица от книги се измъкват два силуета. Единият, по-нисък и пълен с широка карирана риза — Янус и до него стройна женска фигура с дълга права коса — Касандра. Последваха нови откоси вече на палубата. Двата силуета полетяха в дълбините и тъмните води на Средиземно море. Луната се показа зад облаците. Морето, над двете тела, които паднаха в него за секунди отново стана тихо и гладко. Никой не изплува на повърхността. Двама от групата командоси, гледаха в морето да открият дали нещо ще се покаже на повърхността. Нищо. Гледаха още минута, две, след което се отказаха. Продължиха по палубата. Отвориха следващата врата на централната каюта. Видяха в средата на помещението легнали на пода общо четирима мъже. Обръщаха ги към тях един по един с лица към насочените автомати с прикрепени на тях прожектори. Изправиха ги и ги разделиха в двата противоположни ъгъла, двама по двама. Жан Емануил с Жули дьо Мюли и Еспиноса с Дани Блу. Водещият групата, натовски офицер, погледна нещо като телефон, но с квадратен дисплей закрепен с лента на ръката си и каза само: — Слава богу живи са и двамата.

Разпознал хората, за които изпълняваха тази спасителна мисия, даде знак, че са похитени от бандитите на Янус са двамата мъже от дясната страна. Останалите двама вързаха с белезници отпред пред телата им. Така по-лесно щяха да ги качат в хеликоптера. Превързани към кръста с ремъци и качени на специални столчета ги издърпаха и качиха на първия „АН 64 — Апачи“ първо Жан, после и Жули. Другите двама мъже, отново с помощни на лебедка и въжета ги издърпаха на втория хеликоптер. В този момент отново се чу изстрел и Еспиноса изкрещя от болка. Хвана се за крака, същевременно беше бързо издърпан в машината. Беше ранен, но раната бе по-скоро повърхностна. Последва светкавична стрелба от бойното въоръжение на двата хеликоптера по посока на изстрела. Единият от двата хеликоптера, направи бърза, обратна на часовниковата стрелка маневра и се издигна спираловидно нагоре почти вертикално. Без светлини, след секунди се сля с тъмното черно небе.

Операцията бе завършена, макар че част от бандитите се бяха измъкнали, като бяха скочили в морето. От Янус и жената с него нямаше и следа.

Другият хеликоптер последва първия и възможно най-бързо се отдалечи на безопасно разстояние. Един след друг поеха курс към военната база на остров Лесбос.

По филмите ставаше много по-бавно и с множество ефекти. Тук всичко приключи светкавично бързо. За щастие и благополучно за всички — освен мъртвия Фед Мънкис и неколцина застреляни от хора на Янус.

Заради бученето на двигателите, Жан Емануил крещеше в ухото на Жули:

— Приятелю, имаме невероятен късмет. Спасеееени смеее и смее живииии.

Жули само клатеше щастливо глава в знак на съгласие.

Беше още в шок от видяното убийство на Фед Мънкис. Протегна ръце и прегърна Жан Емануил.

След двадесет минути вече бяха във военната база. Командващият им сипваше уиски в порцеланови чаши за чай. Обясняваше, че е получил нареждане за операцията от най-високо място. Каза им, че не само на него, но и на шефовете от NRO трябва най-много да са благодарни, че са живи и здрави. Часът бе около два сутринта.

В същия този момент, на по-малко от петдесет метра от щабквартирата, в един бетонен бункер предназначен за евакуация при химично нападение, стояха четирима мъже. Двама на столове зад дървена маса и двама седнали на прашния под, оковани с белезници, този път закопчани, зад гърбовете им. Задаваха им въпроси и на всеки задоволителен отговор получаваха чаша вода. Не бе много трудно, двамата разпитващи военни полицаи да научат всичко, което ги интересуваше. Единият, само си водеше записки. Другият разпитваше Дани Блу, който бе по-разговорливият. Подробно разказа от момента, в който са го повикали да участва в кражбата на антики в дома на Якоб Уверих. После продължи с бягството им до Вегас, а от там полетът им до Европа и похищението им от хората на Янус. За изпратения колет и разписката с номер — КЕ 4480 — за доставка и получавани на колет в централната солунска поща. Езикът му се развърза от обещанието, че който съдейства, за разкриване на участниците в престъпната група ще получи закрила, като защитен свидетел. Час по-късно Клод Еспиноса потвърди в писмен документ препокриващи се показания с тези на Дани Блу. След което ги оставиха да поспят два часа. Слънцето вече се показваше на хоризонта, когато със силен трясък чугунената врата на бункера се отвори и вътре влязоха четирима командоси въоръжени с автомати М 16. Извадиха ги пред сградата. Минута по-късно до тях спряха два военни джипа Хамър. На всеки един, на покрива имаше прикрепена, карабина М-4 със снайпер, а до нея войник. В единия на задните седалки седяха Жан Емануил и Жули. Командосите вкараха завързаните Клод Еспиноса и Дани Блу във втория. Моторите на машините изръмжаха и с пуснати сигнални лампи, но без включени сирени се понесоха към входа на базата. След минути вече пътуваха на военния ферибот към отсрещния полуостров при град Платания. След като преминаха на отсрещния бряг и още два часа бързо каране с едно кратко спиране, видяха табелата — Солун. Направо спряха пред задния вход на консулството. Независимо, че и двете страни бяха от първите подписали Натовския пакт, бюрокрацията относно екстрадирането на престъпници от Гърция към Америка бе доста мудна, независимо какво поданство иман те. Изискваха се цял куп юридически формалности и с месеци можеха да се обжалва тяхното екстрадиране. Америка нямаше интерес от това.

Точно поради тази причина, поискаха (с разрешението и на консула и военното аташе) военен самолет и коридор за обратен полет. Проверката беше ограничена от страна на митническия режим щом ставаше въпрос за военно ползване. Желанието на консула беше, час по-бързо да върнат в САЩ престъпниците, след което да ги изправят пред федерален съд, за извършеното от тях федерално престъпление. Досиетата на Еспиноса и Дани Блу се оказаха доста дълги и едва ли щяха да са им от полза много техните признания пред военните от базата.

Пред консулството спря дипломатическа кола. От нея слязоха военното аташе и специален агент Дейвис Морел. Почти се засякоха с двамата престъпници, които ги прехвърлиха в друга кола на посолството. Жан Емануил и Жули излязоха от сградата и се отправиха към колата на консула. След хилядите благодарности се отправиха към централната поща на града. Хората, макар и в този ранен час, се обръщаха по този необичаен ескорт от военни и полицейски коли. Щом спряха пред служебния вход на пощата, беше наредено да повикат директора. Веднага получиха съдействие, след което взеха безценния колет с формуляра с номера на доставка, която бяха получили от Клод Еспиноса. Пратката бе пристигнала няколко часа по-рано през нощта. Жули и Жан Емануил се прегърнаха. В запечатания с тиксо картонен кашон от консерви ананас, беше всичко, с изключение на златната статуетка на Херакъл. Най-отгоре, разпръснати златните монети от гърнето на граф Филип дьо Мюли. После и неговата лична колекция от монети заедно със златната огърлица и най-отдолу класьорите с колекцията на Якоб Уверих. Всичкото това съкровище беше пред тях. Предадоха я на Жули.

— Май, че всичко свърши — обърна се Жули към Жан Емануил.

Мъжът кимна утвърдително.

Всичко изглеждаше наред и те излязоха от сградата.

Минути по-късно Жан Емануил и Жули дьо Мюли бяха в Американската легация. Еспиноса и Дани Блу, пътуваха към военния самолет за екстрадиция в Америка. Жан Емануил и Жули благодаряха на всеки, когото срещаха по коридора на сградата. Благодариха за пореден път и на Дейвис Морел.

— Благодаря — беше скромният му отговор — и продължи:

— Не само на мен, а и на господата Макс Сийд Чатъл и най-вече на генерал Монгомъри II благодарете. Те са вашите спасители. Сигурно много държат на вас. Аз само си върша работата и помагам, с каквото мога. Изпълнявам стриктно заповедите, които ми изпращат от Америка.

Преди да ги откарат до свободен апартамент към посолството, се обадиха по телефона в Сан Франциско. И двамата мъже искаха да се осведомят какво е състоянието на графа. След това да кажат на господин Якоб Уверих, че ценностите са му вече в сигурни ръце.

Радостта им бе двойно по-голяма, когато разбраха, че графът не само е добре, но се е и завърнал в имението си Флоа Орош до Ница.

Щастливият, Уверих със сълзи на очи благодари и на двамата и отново припомни на Жули да изпълни уговорката относно монетата, която беше обещана на Жан Емануил.

Някъде по същото време на летището в Солун спря бял микробус. От него слезе мъж придружен от още един, но доста по-слаб и висок с бейзболна шапка. Първият човек бе с черна риза и широк тъмен панталон и приличаше в гръб много на изчезналия в морето Янус!? До него другият, високият му помагаше да носи обемистата кожена чанта. Приликата в ръста и фигурата на Касандра беше голяма, ако не беше бейзболната шапка и късата коса. Докато се качваха по стълбичката на никого неизвестен с фирмата си самолет, мъжът се обърна и промърмори през стиснатите си зъби:

— Ще се върна един ден пак тук!

Крайната точка на полета беше до остров Сицилия — Палермо. От там само един Бог знаеше накъде. Самолетът направи голяма обиколка на пистата и се нареди на полосата за излитане след три пъти по-големия от него Боинг. Изчака реда си и след десет минути излетя. В крайна писта, по същото време излетя и военния „DC-Дъглас“ — на Военноморските сили на САЩ. Беше пълен с военна техника и с двамата престъпници на борда. За третия мъж от престъпната група, никой така и не попита. Той просто не съществуваше вече за никого.

Отвън на паркинга, пред сградата Жан Емануил го чакаше изненада.

Кола на Банк ъф Америка беше спряла. Задните и врати и багажник бяха отворени и момче в бежов, ленен костюм стоеше до нея. Поздрави ги с лек поклон. Жан Емануил носеше в ръка кожената чанта, а Жули теглеше след себе си куфар на колелца. В лявата си ръка също носеше чанта. Момчето помогна да качат куфара. Преди да потеглят, шофьорът се обърна към двамата пътници и на приличен английски им съобщи, че е изцяло на тяхно разположение.

— Първо ме закарайте мен до летището, след това ще закарате господин Николов до България по-точно до София — си бе върнал директорски тон Жули дьо Мюли.

— Но, как — започна да протестира Жан Емануил, та това са повече от двеста и петдесет километра.

— Няма проблем, господине, моят шеф ме предупреди, че трябва да се погрижа и за двамата джентълмени, каквито и да са желанията им — обади се шофьорът. Щом ще пътуваме заедно няколко часа, моля казвайте ми просто Стаси — и усмихнат потегли към летището.

— Никога няма да забравя какво направихте за баща ми, както и изминалите дни — започна Жули, докато се настаняваха на задната седалка.

— Няма нужда да ми благодарите. Не съм направил кой знае какво — отвърна Жан Емануил — а и бях обещал на баща ви и на господин Уверих, ако мога, да помогна с каквото мога. Всъщност Джон Сийд има най-голяма заслуга за това, че двамата си върнаха антиките и монетите. А ние с вас, че сме живи и здрави. На него трябва да благодарим. Ще го направя веднага щом се върна.

— Всъщност, като споменавате господин Якоб Уверих, аз трябва да изпълня едно негово желание и ваша сделка. Преди да отлетя и да се разделим. Вашето „споразумение“, да ви предам нещо от неговата колекция, която успяхме двамата да му върнем. — Една златна монета, която вие безпогрешно ще разпознаете!

— Да, разбира се. Преди да я взема — отвърна Жан Емануил, опитващ се да прикрие вълнението си, — трябва да му я заплатя. Такава беше уговорката ни. — Бръкна в джоба на сакото и извади от него портфейла си. — Ето вземете този долар и му предайте, че съм му безкрайно задължен за това, което направи за мен и за държавата ни. Благодаря и на вас. Лично ще благодаря на вашия баща при първа възможност.

— Дядо ми я е получил също по този начин, награда от добър приятел — отвърна скромно Жули. Аз ви благодаря.

Обърна се и сложи чантата на коленете си. Започна да изважда от нея класьорите. Монетите бяха наредени в класьори, както преди. Жули му ги подаде. Гледаше да види в кой от тях е „монетата“, която ще „купи“ от Уверих. Жан Емануил взе първия най-отгоре от класьорите. Монетата не беше в него.

Във втория бяха Византийските коруби. Там беше и тя. Внимателно извади от него златицата — перпера на Цар Йоан Асен II. Най-обсъжданата и спорна монета в България. Свали часовника от дясната си ръка и с леко натискане на един от бутоните за сверяване на датата, отвори задното капаче за механизмите. Мястото беше достатъчно голямо, за да я побере. За да не трака и най-вече да не се драска, извади салфетка от джоба на вратата. Откъсна крайче от нея и след като внимателно зави монетата, я постави в часовника. Отново щракна капачето. Жан Емануил направи това за няколко секунди, след което закопча каишката на часовника. Почти едновременно Жули щракна закопчалките на чантата пред него.

Колата спря пред VIP терминала половин час след потеглянето им. Шофьорът първо отвори вратата на Жан Емануил и тичешком се отправи към другата, но Жули вече бе излязъл навън.

Двамата мъже, които вече бяха станали приятели, се прегърнаха. На няколко десетки метра от тях „Чесна 60“ с герба на графството, вече беше с работещи двигатели. Пилотът чакаше единствения си пасажер да се качи, за да го върне обратно в Америка. Жули дьо Моли премина през митническия контрол. Когато се качи в самолета се здрависа с капитана и попита:

— Ще може ли, първо да се отбием до Ница за няколко часа. Искам да видя майка си и баща си преди отново да излетим за Америка?

Отговорът бе точен и ясен.

— Разбира се, господине! Ние работим за вас. Всяко ваше желание ще бъде изпълнено!

Жули се върна при вратата на самолета и помаха отново за сбогом на Жан Емануил. Преди да се затвори вратата, направи с жест с ръката, че всичко е наред. Жан Емануил също му махаше за сбогом. Надяваше се скоро пак да се видят. След минути самолетът се отлепи от пистата и като направи един полукръг, се устреми към облаците. След няколко минути изчезна в тях.

Жан Емануил проследи с поглед изчезването на самолета и се обърна към шофьора, който стоеше близо до него:

— Хайде Стаси и ние да се повозим. Време е и аз да се прибира вкъщи.

Погледна часовника си, който работеше безупречно. Усмихна се доволно. Часът беше малко след обед и слънцето вече напичаше жарко от небето. Денят бе прекрасен. Жан беше щастлив. Запали цигара.