Адриан Иванов
Втората монета (12)

8

Жан Емануил и Антонио Калви влязоха заедно в трапезарията, придружавани от прислужника, който бе учил в България. В залата беше топло и ухаеше прекрасно. Усети приятно гъделичкане в корема. Масата беше отрупана с морски дарове: скариди, калмари, черен и червен хайвер, миди и поне три вида различно приготвена риба и мирис на прясно изцеден лимон и много подправки. И, разбира се, вино. След първата наздравица графът започна разговора, като разказа, за един свой приятел също колекционер на картини. Той скоро бе купил много евтино картина от малко известен автор, чиято рамка се оказала (той знаел това), че е изработена от прочут холандски майстор и струва в пъти повече от самата картина. Прекрасно е човек да разбира много от това, което прави и да се радва на хобито си каквото и да е то. Удоволствието от подобни находки е страхотно. Приходите, при последваща продажба, са многократно по-големи от вложеното.

Жан бе напълно съгласен с графа. Облегна се на стола и каза:

— Човек е длъжен да разбира много от хобито си и от това, с което се занимава. Това беше една от неговите „Десет божии заповеди“. Надявам се, че ще имате много общи теми за разговор и със сигурност една от тях ще бъде историята — обърна се към своите гости графът. После продължи:

— Преди това, моля дегустирайте от новата реколта младо вино, което смея да твърдя, е великолепно.

Темите на разговор бяха както разнообразни, така и доста любопитни. Жан Емануил разказа, че съвсем скоро му показали подбрана колекция на негов познат, колекционер, от антични бронзови кръстчета, които се отваряли на панти и наричани, „Енклопион“. В тях се носели за късмет, щастие и дълъг живот, предпазвали от зли сили, части от мощите на светци. Или просто парченце дърво от кръста, на който твърдели, че е бил разпънат Исус Христос.

С усмивка сподели, че ако се съберат всички дървени парченца, за които се твърди, че са от божия кръст, вероятно щеше да се получи количество дървесина, приблизително равно на това в нашата Пирин планина. При това от най-различни видове дървета, много от които въобще не са растели никога в древна Юдея. Целеше да покаже с това колко разнообразно е колекционерството.

Антонио Калви слушаше с интерес, отпи поредна глътка вино и се обърна към Жан Емануил:

— Сеньор Жан Емануил, посещавал съм страната Ви преди осем години и съм добре запознат, бих казал, с вашата многовековна история и култура.

Почти през цялата вечер обсъждаха историческите събития по балканските земи от най-ранна древност. Започнаха от древна Гърция, Александър Македонски, през тракийските племена и присъединяването на днешните български земи в рамките на Римската империя. Стигна се и до въпроса за колебанията на император Константин I дали в Сердика, (днешна София), или Византия, (днешен Истанбул), да бъде преместена столицата на Римската империя. И макар столица да става Византия град, който впоследствие е наречен Константинопол, един от писарите на Константин I пише, че Сердика остава за него най-хубавият и красив град, дори пред митичния Рим.

— И това от устата на италианец от Рим — помисли си Жан.

Жан Емануил кимна гордо и Антонио Калви продължи:

— Стратегически било по-изгодно новата столица да е на Босфора, така можел да контролира пътя на стоките и войските между Европа и Азия. Близо двадесет години Константин I не бил ходил в Рим, но често пътувал до Сердика, където лично наглеждал строежа на голям палат.

Жан Емануил бе пристрастен към този период, през който от два века се сменяли на трона повече от деветдесет императори и цезари. В основата на този интересен факт беше, че повечето хора са чели или слушали за дванадесетте цезари, но малцина знаят за останалите близо сто и двадесет императори, без да броим цезарите и жените на владетелите. И факт е, че по-голямата част е точно от средата на трети до средата на пети век.

Изпитваше желание да разкаже повече за сердикийския дворец на Константин I, за който се знаеше вече твърде много от направените в последните години разкопки, както и изкопните работи около новопостроеното метро.

— Откритието било направено — започна разказа си Жан Емануил — още през седемдесетте години на миналия век при изкопни работи на новострояща се сграда в центъра на София. Под пълна секретност, районът бил блокиран и веднага били извикани експерти от Министерството на културата. След като отворили главният вход, археолозите открили много добре запазени коридори, стаи и галерии със стенописи по стените, огромни колони и арки с фризове по тях. Археолозите били изумени. Тунелите водели във всички посоки. Едни от тях стигали до монетарницата на Сердика, други пък чак до амфитеатъра на града. Стояли непокътнати резервоарите за вода, складовете, канализацията, както и още най-различни помещения. По преценка на археолозите, разгънатата площ била около десет километра в диаметър. След бърз оглед, докъдето можело да се стигне по тунелите, се получила заповед от най-високо ниво, входът да бъде затворен и консервиран. Може би тогавашното комунистическо правителство, незнайно защо, не било много въодушевено от находката. Всичко било много секретно и пазено в дълбока тайна. Едва дузина души знаели за откритието. Един от, тях като млад специалист, бил изпратен на специализация по древни ръкописи във ватиканската библиотека. Мой приятел, работейки по това време в същата библиотека, се запознал с него. Името не помня, но това, което сега ви разказвам, е именно от разказ на приятеля ми. За да изтъкне големите си „научни“ знания по археология, той се похвалил пред него за тези събития.

— Надявах се — намеси се Антонио Калви — че с настъпването на демокрацията в страната Ви, на това откритие е дадено огромна гласност. В Рим това се е превърнало от стотици години в печеливш бизнес.

— Да, разбира се — продължи Жан Емануил, — правителството, а и най-вече кметът на града, вече прави много за възстановяването на древните останки от Константиновия дворец, но за съжаление мога да отбележа, че има още много да се желае до разкриване на пълния му блясък.

Жан Емануил с радост отправи покана към двамата мъже да му гостуват. Обеща да им бъде личен гид при обиколката на древна Сердика.

Продължи с разказа за това къде по-точно е бил единият вход. Между турската джамия до хотел Балкан има подлез, в който имало малка църква, по-скоро параклис. В единия и край има желязна кована врата. Именно там бил един от тунелите, водещи към двореца. Другият пък бил затворен и се намирал, в основите на заведение за бързо хранене наблизо. Входът бил запечатан, с навито голямо въже оградна мрежа, посипана с речни камъни, след което напълнена с десетки кубика бетон върху тях. Кому е било нужно толкова сигурно, някой е имал интерес това да не стане никак лесно. На мястото на монетарницата пък имало огромен изкоп дълги години, превърнало се в сметище. Всичко това се намирало в широк радиус на площад „Св. Неделя“. Сега монетарницата на Сердика остава частично в основите на новопостроената католическа църква на бул. „Тодор Александров“. Амфитеатърът на града, построен още от времето на император Диоклециан и обновен по времето ма Константин I Велики, пък се намирал на ул. „Будапеща“. И като прибавим римските постройки в подлезите на ЦУМ, Народното събрание, както и под джамията и халите, та се стигне чак до Лъвов мост — всичко се подрежда в един цялостен план на античния град.

Чашите с вино отново се напълниха и разговорът продължи.

— Всъщност, виждам, че освен от автомобили и вие сигурно сте чели и знаете някоя история за град Рим — полюбопитствува Жан Емануил, като се обърна към сеньор Калви.

— Освен че живея в столицата и моите близки роднини, които са се занимавали с археология и история и аз зная интереси факти. И най-вече около митичните близнаци, Ромул и Рем, отгледани от вълчица. Вие знаете, разбира се легендата за тях. Има и много монети с изображението на прочутата скулптура, която е и емблема на футболния отбор от Рим — „Рома“. От няколко години съм почетен член на футболния клуб, който ако мога да отбележа, в момента не е в най-добра спортна форма. Президентът на клуба ми е приятел. Дизайнерската фирма за автомобили, за която работя, е една от основните спонсори на отбора. В дома на президента на клуба на който съм бил на гости, няколко пъти, съм виждал колекция от тези римски антични „юбилейни“ монети. С огромна гордост той ми ги е показвал и е насочвал вниманието ми, към символите на тях, (а те са много и разнообразни) изографисани в полето на уж еднотипният вид монети. Те били звезди, точки, христограми, венци, букви и други. На хиляда монети от тази юбилейна емисия имало средно по една с подобен символ. От там идва и интересът към тази колекционерска рядкост.

След като всички обилно бяха похапнаха дойде ред и на десерта. Лично под погледа на графинята, беше приготвен специално за гостите прочутият „Норвежки Пай“, който всички много харесаха.

Наближаваше полунощ. Пръв Антонио Калви благодари на графа и графинята за вечерта и гостоприемството. Последва го Жан, който благодари за вкусната вечеря пожелавайки им също лека нощ. Всички на масата се изправиха едновременно. Минута след това се отправиха към стаите си.

Жан Емануил бе също удовлетворен от изминалия ден, пълен с емоции. Не пропусна да се наслади и на вана, след което се отпусна в леглото и се потопи в блажен сън. Сънува, че е в кабинета на експремиера Берлускони. След дълги преговори и специфични жестове от негова страна, той му разреши и подписва договор за концесия върху почистването и изваждането на археологически артефакти. Всичко по протежението на коритото на река Тибър, преминаваща в участъка на град Рим, до пристанището в Остия от същия този ден — за срок от…

Събуди се стреснат, от трясък на счупени стъкла и глъчката на високо говорящи хора по коридора. Помисли, че още сънува. Остана да лежи, като се ослушваше, за да се ориентира от къде идваха звуците. После стана, облече се набързо и докато слизаше по стълбите, се чу вой на сирени. Полицейски сирени, светещи със синьо-бяло и червени светлини. Във фоайето почти се сблъска с иконома Пиер. Попита го какво се е случило. Отговори му, че в замъка са проникнали крадци и са го ограбили. Думите му, за голяма утеха на Жан Емануил, се оказаха доста пресилени. Всъщност се разбра, че е имало само опит за взлом в кабинета на графа. Погледна часовника си — бе точно четири часа без десет минути сутринта. Почукаха и след това влязоха заедно с иконома в кабинета на графа. Завариха го седнал на единия фотьойл до камината с наведена глава, подпряна на ръцете му. Като чу шума от тяхното влизане, се обърна и им каза, че се чувства по-добре. С жест ги покани да се приближат.

Жан Емануил огледа кабинета и видя, че пред едната от големите панорамни витрини, целият под е посипан със стъкла. Все още личеше отворът, който крадците бяха изрязали с елмаз — окръжност с диаметър около един метър. През него бяха влезли в кабинета. Виждаше се отвън, подпряно на стената, изрязаното кръгло стъкло от витрината. Докато са тършували из кабинета, те не подозирали, че горната част от нея ще им изиграе лоша шега. От тежестта на стъклото тя се бе счупила и именно този трясък се бе чул в замъка. Цялата стая бе в пълен хаос. При опита да се измъкнат, крадците бяха скъсали дебелото плюшено перде от корниза и половината от него висеше навън към терасата на двора. Много от книгите бяха разпилени по пода, но лавицата, зад която бе сейфът, бе непокътната. В този момент влезе цивилен комисар с двама униформени полицаи. Комисарят нареди на единия полицай да придружи Жан Емануил и иконома навън, а той остана с другия при графа. Във фоайето имаше още полицаи, един от които разпитваше току-що слезлия Антонио Калви. Униформеният поиска паспорта на Жан и той го донесе от стаята. Последваха обичайните въпроси за целта на визитата му: кога е пристигнал и докога е решил да остане. След като им отговори, че е просто приятел, който гостува за няколко дни, го помолиха да се прибере в стаята си, за да не пречи на разследването. Полицаите си разбираха от работата и се личеше, че всяка минута от началото на тяхното пристигане е важно за разкриването на опит за взломната кражба. След като се качи горе, легна на спалнята. Започна да си връща спомените от преди два дни: човека от летището, белия ситроен и т.н. Беше сигурен, че всичко това имаше нещо общо с нощния опит за обир. Бе практичен човек и знаеше, че ако го спомене пред полицая, щеше да се превърне в един от основните свидетели в разследването. Знаеше, че то може да се проточи с дни, дори и с месеци и може би нямаше да му позволят да напусне страната докато това траеше. Затова и премълча тези неща. Всъщност не бе станало и кой знае какво, на всеки и навсякъде може да се случи това. Затова предпочете да си остане приятел, гост, попаднал в този момент на това място.

След около час, Жан Емануил чу, че колите на полицията си тръгват. На вратата на стаята му се почука. Беше графът, който го осведоми, че за пълната сигурност на хората в графството е помолил комисаря да остави за всеки случай една патрулна кола при входния портал. И тъй като за полицаите приготвяха кафе и закуска, дали не би желал и той да сподели, макар и необичайно ранната закуска с него, мосю Калви, Пиер и комисаря. Жан се бе разсънил достатъчно, а и в интерес на истината въобще не му бе до сън точно в този момент. Едно хубаво прясно изпечено и сварено черно кафе щеше да му дойде чудесно и с радост прие.

На масата долу вече ги очакваха другите трима мъже. Графът официално го представи на полицая: Комисар Луи Жебер — мосю Николов. Оказа се, впоследствие от диалога, който водеха, че двамата с графа добре се познават, дори би предположил, че са приятели. Отпиваха първи глътки кафе и разговорът разбираемо се насочи около опита за обир и проникването в кабинета на графа. Предимно комисар Жебер задаваше въпроси, на останалите мъже, работата му го изискваше. Изказаха се различни мнения за начина и целта на обира. Една по една, версиите започваха да отпадат, графът, с видимо (вече успокоен) чувство за хумор изказа, най-вероятното за него предположение: Сигурно са били скитащи се клошари или дребни престъпници, опитали се да вземат някоя сребърна вещ, след което да я продадат. Жан Емануил обаче, бе сигурен, че графът не мисли откровено така. Поради ранния час нямаше още прислуга, затова лично икономът и графинята им поднесоха закуската. Когато закусиха, комисарят каза, че се връща в Ница и ще остави на полицаите по път сандвичите и кафето, на входа при патрулиращата кола. И тримата станаха и се ръкуваха с него. Графът още веднъж му благодари за бързата намеса и за предотвратяването на по-големи неприятности. С поглед проследиха отдалечаващата се полицейска кола по алеята. Задните стопове светнаха за няколко секунди при портала и отново колата потегли, като се изгуби зад дърветата.

Тримата още седяха на масата, когато Пиер влезе и осведоми графа, че фирмата за вътрешно обзавеждане — която трябва да подмени счупената витрина — на която се обадил преди час, вече е на портала и от патрулната кола се обаждат, за да попитат дали да ги допуснат в имението. Обикновено не питаха графа за подобни неща, но случаят бе по-специален. Графът кимна и продължи:

— Пиер, бих желал лично да наглеждате смяната на витрината и възстановяването на кабинета.

Започнаха да идват на работа хора от персонала и да си вършат обичайните дневни задължения.

Малък бордови микробус, със стъкла и прикачен към него кран, на който бяха монтирани вакуумни гумени лапи спря пред централния вход. Двама работници, без да се бавят и минута свалиха старата и паснаха новата витрина. Хората си разбираха от работата. След това две прислужнички, за около половин час, оправиха всичко в кабинета, в първоначалния му вид. И все пак на Жан Емануил му се стори малко странно, че не се води никакво разследване и че по нищо вече не личи, че е имало инцидент тази нощ. Разумно беше да не задава въпроси за неща, които малко или много не го засягат лично. Това бе също един от неговите написани, божи закони.

Няколко минути по-късно, Граф дьо Мюли, Антонио Калви и Жан Емануил Николов, стояха в кабинета на графа. Той бе предложил на Жан Емануил да довърши започнатата от предишния ден работа по оценката на монетите. Жан Емануил очакваше да се заеме отново с работата си, която му доставяше удоволствие. Отиде да си вземе от стаята чантата с нужните атрибути.

След като се върна в кабинета видя, че графът вече бе извадил находката от ауреуси от сейфа и ги бе поставил върху голямото бюро. Италианецът се бе настанил удобно на едно от креслата до вече запалената камина и го наблюдаваше.

Всички монети, които вече бяха оценени от Жан Емануил, графа бе започнал да ги подрежда по номера в специални кутии от абаносово дърво с вдлъбнати квадратни гнезда, покрити отгоре със син плюш. Всяка кутия бе разделена на пет хоризонтални и осем вертикални реда гнезда, а отгоре се затваряха с кристален капак, с много елегантна позлатена ключалка, в които все още стояха ключетата от същия метал. Виждаше се, че са изработени при много добър майстор. И макар че още не бяха негова собственост, се личеше страстта и емоцията, с които ги нареждаше. Четири от кутиите вече бяха пълни, а от петата бе запълнен само един ред. В отделна кутия графът бе поставил само огърлицата. Нея, Жан Емануил не се осмели да я оцени, защото за него тя бе безценна. Продължи работата си с много добре запазен ауреус на император Нерва. На лицевата страна бе изобразена главата на императора на дясно, с лавров венец и надпис: „PMR. NERVA CAES. AVG. P. М. TR. P. COS. II. P.P.“ — На обратната страна имаше принадлежности за жертвоприношение и надпис: „COS. III. PATER PATRIAE“. Златото, с матричен гланц, нямаше никакво затриване от двете страни, добре центрирана — перфектна монета. Рядкост — много рядка степен на съхранение — не циркулирала, грамаж — пет грама и петдесет и четири сантиграма, цена — около единадесет хиляди евро. Нанесе данните в компютъра. Продължи със следващия екземпляр. Отне му още два часа до приключване на експертната оценка. Специалната програма на компютъра подреждаше всички данни в отделните таблици. Накрая бройката бе двеста осемдесет и две монети на стойност един милион, петстотин осемдесет и три хиляди сиро.

— Да не забравите — каза Жан Емануил — че има и единадесет броя, които смятам, че е нужно да се изчистят от опитна ръка на реставратор. Така общият брой е точно — двеста деветдесет и три монети.

Графът прилежно подреди ауреусите в седем кутии плюс една с огърлицата и отдели единадесет за реставрация.

— Ако нямате подходящ човек в момента за тази деликатна операция, като почистването, аз бих ви препоръчал един. Мой познат, който живее и работи в Париж. Той работеше в известен музей, но за да припечелва допълнително си бе оборудвал частна лаборатория в приземния етаж на къщата си.

След това попита графа дали иска да направи предварителна уговорка, евентуално след края на сделката, да ползва услугите на този реставратор. След утвърдителния отговор на графа, Жан се обади по телефона и не след дълго, чу дрезгавия глас на своя познат Лафер. С него се бе запознал на един аукцион в немския град Карлсруе преди десетина години. От тогава му бе изпращал от свое име няколко клиенти, които бяха останали изключително доволни от работата му. Никога не взимаше монети за реставрация, ако преценката му бе, че крайният резултат няма да е добър и клиентът му ще си хвърля парите на вятъра. Коректност преди всичко — казваше той. Просто отказваше да се заеме с работата и разговорът приключваше. Винаги, след като Жан Емануил му се обаждаше, получаваше паричен превод с комисионната му и картичка с известна забележителност от Франция. Никога не забравяше да направи това. Когато го чу по телефона, Лафер много се зарадва и веднага го попита кога ще му гостува. Жан Емануил с две думи му обясни, че ще му изпрати негов приятел да му свърши една работа, без да споменава, че е във Франция. Знаеше, че няма да го остави на мира, ако разбере, че вече е там и не успеят да се видят. Разбраха се, като си пожелаха приятен ден и Жан Емануил затвори телефона.

— Готово! Ще ви очаква да му звъннете, когато решите и отидете в Париж. Достатъчно е само да споменете името ми.

Дьо Мюли прибра листчето с телефонния номер в бюрото си и седна до камината до другите мъже. Погледна отново в цифрите на монитора на преносимия компютър и се обърна с готова вече оферта към Антонио Калви…

Жан Емануил понечи да излезе от кабинета, но графът му каза, че няма проблем да остане. А и той трябва да си вземе своят хонорар за добре свършената от него работа. След кратки коментари в рамките на бизнес сделка и то най-вече за цената на огърлицата, граф дьо Мюли и Антонио Калви си стиснаха ръцете. Сделката беше финализирана напълно. Жан Емануил също беше доволен от своята комисионна, която беше по три процента от всяка страна на крайната и надвиши значително очакванията му. Наляха си коняк и започнаха да уточняват прехвърлянето на сумите по банковите сметки. Графът взе телефона, набра номера на банка в Ница и след като се представи, поиска да разговаря със служителя, който отговаря за неговите лични авоари. След кратък разговор и сверяване на кодовете, служителят поиска да му изпратят и електронния му подпис. Отново попита от коя точно сметка, графът желаеше да се преведат пари от неговата към другите две и да направи точната трансакция. Антонио Калви пръв подаде листче с подробни данни — на неговата сметка: банка, клон, двадесет, малки плюс големи, буквен и цифров код, титуляр… Обърна се към Жан Емануил, който също му подаде листче с неговите банкови данни. Данните бяха продиктувани. Граф дьо Мюли изхвърли двете бележки в горящата камина и те станаха за миг на пепел и пламъците. След половин час и още изпушени цигари и изпит коняк, мъже бяха доволни от сметките си, а графа — доволен от придобивката си. Работата, за която се бяха събрали, бе окончателно приключена. Графът повика иконома Пиер:

— Изпратете до летището мосю Калви ако обичате. Надявам се, че пак ще ми гостувате, срещата ни бе изключително ползотворна.

Жан Емануил и графът се здрависаха с него и той си тръгна от кабинета. Спря се на вратата за секунда. Канеше се да каже нещо, но размисли и продължи. Излезе навън, като слезе по каменното стълбище.

Проследиха колата през прозореца, която се отдалечи по алеята. Филип дьо Моли каза:

— Надявам се, някога пак да се съберем в компанията на този мъж.

За съжаление грешеше.

Няколко часа по-късно, след като се бе върнал в Рим, пред дома на Антонио Калви спря тъмно син микробус. От него слязоха няколко мъже и се изкачиха по стълбите до третия етаж пред вратата на апартамента му.

Представиха се пред възрастния портиер за санитарни инспектори, повикани от домоуправителя на кооперацията, които проверяват сградата за гризачи и хлебарки. И без това знаеха, че ги има навсякъде във вечния град. Бяха облечени в тъмно сини гащеризони и якета с жълти ръкави. Без да подозира нищо, Антонио Калви отвори вратата и поведе тримата „инспектори“ към кухнята.

Щом вратата се затвори, двама от тях го повалиха на земята и го вързаха за един от кухненските столове с пластмасови ленти за закрепване на кабели. Босът бе наредил на хората си да снимат с дигитална камера разпита и после да бъде изпратен на Янус за доказателство. Нямаха време за губене, а и не искаха да оставят видими следи от присъствието си. Поради тази причина преминаха направо към „съкратената процедура“.

Единият мъж отвори куфара за инструменти, който носеха със себе си и извадиха от там спринцовка, игла и ампула. С прецизно движение сряза ампулата, постави иглата на спринцовката и я напълни с прозрачната течност. Антонио гледаше всичко това с широко отворени очи, изпълнени от ужас от това, което щеше да последва. Усети убождане по врата, когато мъжът забоде иглата, после лека болка, после нищо. И тогава започнаха да го разпитват. Всъщност „разпит“ не беше точната дума за това, което последва. Антонио Калви изпитваше непреодолимо желание да говори. Едва дочакваше да му зададат въпрос и започваше да говори. Разказваше и неща, за които не го питаха, затова се налагаше да го прекъсват. А той продължаваше да говори. Така, не след дълго, вече знаеха всичко, което ги интересуваше, действието на препарата започваше да преминава.

Паузите в разказа на Калви ставаха все по-дълги и желанието му да говори очевидно намаляваше. Изчакаха още малко, докато мъжът дойде на себе си. Когато вече беше в състояние да възприема ясно смисъла на думите им, те му обясниха, че ако по някакъв начин графът разбере за тяхната среща, ще го посетят отново — за втори и последен път. Калви потвърди с кимане на глава, че е разбрал това. Тогава отново усети убождане по врата и всичко потъна в мрак. Единият от мъжете го развърза и с помощта на останалите го пренесоха до леглото. След това си събраха грижливо нещата и без да бързат, напуснаха жилището, като заключиха вратата след себе си и пуснаха ключа обратно в процепа на пощата. Знаеха, че мъжът вътре ще спи поне до вечерта, а до тогава те щяха да бъдат далеч от тук.

След час Янус знаеше, че античното гърне, което искаше да притежава, вече бе в имението Флоа Орош на граф Филип дьо Мюли край Ница. Знаеше всичко за цялата сделка. Побесня. Пак се обади по телефона в Рим, искаше вече допълнителна услуга — добре заплатена от него…

Шест часа по-късно италианецът отново бе посетен в апартамента си в Рим, от хората със сини гащеризони. След още два часа, карабинерите намериха тялото на удавения Антонио Калви изплувало на брега на река Тибър в близост до дома му.