Адриан Иванов
Втората монета (32)

30

Клод Еспиноса отвори външната врата и оглеждайки се, пропусна пред себе си Дани Блу. След това затвори вратата зад гърба си. Двамата се качиха по скърцащите стълби до втория етаж на къщата. Завариха Фед Мънкис, седнал на пода, плувнал в пот, а до него имаше мобилен телефон.

— Нали ти казах да изхвърлите всички телефони — гневно кресна Еспиноса. — Ти идиот ли си?! Ти…

Мънкис само вдигна поглед и мълчаливо посочи сака.

— Беше вътре!

— А, ти защо си ровил в него? — още по-силно му изкрещя той.

— Той звънеше — тихо отвърна Фед Мънкис.

В стаята настъпи гробна тишина. Дани Блу се опита да каже нещо, но Клод Еспиноса го прекъсна с нервен жест. Сложи показалеца на устата си.

— Тихо, нека да седнем и да помисля. Искаш да кажеш, че е бил в сака?… и звънна?

— Да! — Беше единственият отговор.

Чакай, чакай малко. Нека да помисля. Това може да се окаже печеливш ход за нас.

Припомни си вечерта на обира. В суматохата, освен ценностите, вероятно бяха взели от масата и телефона на някого от присъстващите в стаята. Еспиноса се наведе и помогна с ръка на Мънкис да се изправи.

— А сега ми разкажи с най-малки подробности всичко от момента на позвъняването на телефона, до нашето пристигане.

— Ами — плахо започна Мънкис — някой си Жан… Жан Емул търсеше някой си Оу… Оули и после каза… графе или нещо такова. Интересуваше се за здравето му. Аз се усетих и без да му отговоря, затворих — с нескрита гордост тъпо се ухили Мънкис.

— Добре и после?

— Няма после, това е. Нищо, никой не е звънял. Вие се върнахте.

— Значи така, някой си търси един от пострадалите — на глас започна да разсъждава Еспиноса. — Това значи, че телефонът е на дебелото дребно човече, което се „подхлъзна“ и си разби главата в масата. И оттук си мисля, че има вече двама купувачи на стоката на свободния пазар. Единият е Янус, а другият е самият собственик на нещата. И тъй като имаме телефоните и на двете страни, като джентълмени ще предложим антиките и на двамата кандидати. Който даде повече, той ще ги получи.

— Ей, супер работа — захили се отново Мънкис.

Дани Блу също се засмя.

— Не бързай толкова, няма да е толкова лесно. Първо трябва да се свържем с тях. Да им дадем време да назоват сумата. Нека сами ни предложат каква да е тя. Ние само ще подхвърлим, че има и други кандидат-купувачи. Така, надявам се, те ще предложат най-висока реална оферта. Така или иначе ние не знаем колко струват тези неща. Второ, трябва да си приберем парите, без да ни хванат. И трето, колкото може повече да измъкнем и то ако успеем от двете страни и да се покрием за много дълго време.

— За по-малко от триста хиляди долара на човек няма да ги продадем, нали?… Нали? — намеси се Дани Блу.

Джон Сийд, който беше позвънил на вратата, пръв се досети, че заедно с ценностите крадците, са взели в бързината и телефона на граф дьо Мюли. Жан Емануил вече му разказа, че когато е звънял в болницата, някой му е затворил телефона и този човек, не е бил графа. Сийд се обади на дежурния по охрана и разбра, че пострадалият въобще не е носил със себе си телефон при постъпването в болницата. Нито някой му е носил след това. Събраха две и две. Сега въпросът, бе как най-добре да използват ситуацията в своя полза, без да уплашат крадците и да продължат да имат връзка с тях. Мъжете в стаята започнаха да съставят план за действие.

Най-важното сега беше да се свържат с престъпниците отново и да чуят техните условия. Второ, Сийд трябваше да помоли свой познат от полицията да засече номера на телефона, от който ще позвънят по-късно. И трето — да определят кой от тримата да е парламентьорът при преговорите. Решиха да е Жан Емануил, тъй като най-добре познаваше ценностите, а и цената, за която можеше да се пазари. Накрая Жан, с неохота се съгласи. Още веднъж обмислиха диалога и Жули набра номера на баща си, като побърза да подаде слушалката на Жан Емануил. В полицията човекът на Джон Сийд се беше прикачи с две допълнителни цифри към персоналния номер(от петнадесет цифри # 06 #). След секунди чу свободния сигнал от телефона, който му бяха дали. Те продължиха да текат — десет, после двадесет и тридесет секунди. Чак на четиридесет и втората секунда телефонът отсреща се вдигна и някой каза:

— Имате по-малко от двадесет секунди да назовете цена, ако искате да си видите отново „дрънкулките“ — отново с подправен дрезгав глас изстреля Клод Еспиноса, без да чака въпрос отсреща.

Жан Емануил не очакваше това, но имаше готов отговор — назова сумата от два милиона долара. И замълча. Сума, която никой престъпник, не би подценил независимо колко е голям в бранша.

— До утре ще се обадя на този номер, за да ви кажа, дали сте спечелили търга, защото да знаете, че има и друг клиент. Дано сте дали по-добрата цена. Не звънете, аз ще се обадя, когато трябва. И без никаква поли… — Телефонът прекъсна.

— Жан Емануил си погледна часовника — бяха изминали точно деветнадесет секунди…

Сийд побърза да се обади на своя приятел в полицията.

— Съжалявам — бе лаконичен той. — За това кратко време мога само да ти кажа, че клетката откъдето се вдигна телефона е от съседния щат Невада. Нищо повече, е и разбира се, направих запис.

— Все пак благодаря — каза Сийд и затвори телефона. До утре привечер имаме достатъчно време да вземем решение как да продължим. На първо време шефе, трябва да намерите парите, които им обещахте.