Адриан Иванов
Втората монета (40)

41

Последва около час шофиране, от което половината в града, а останалото време с доста по-бърза скорост. Личеше си, че вече са на извънградски път. Изведнъж микробусът намали скоростта и с допълнително поклащане на ходовата част започна да се движи по-бавно на мек, най-вероятно черен път, тъй като от време на време гумите се бореха със съпротивлението на някоя по-дълбока дупка или препятствие. Освен ръмженето на мотора, нищо друго не можеше да се чуе. След десетина минути колите спряха и изгасиха моторите един по един последователно. Задната врата, откъдето ги бяха вкарали, се отвори и две здрави като наковални ръце започнаха да ги изваждат един по един и ги изправиха на крака. Чуваха се само войнишки команди на гръцки, от които нищо не се разбираше. Краката им потънаха в пясък и те разбраха, че са близко до вода. Все пак прогнозата им се бе събрала. Бяха се събрали на едно място от трите различни лагера. Жан Емануил и Жули, тримата крадци — Еспиноса, Мънкис, Дани Блу, както и личната гвардия — „преторианците“ на Янус.

Без да им свалят чувалите от главите, ги поведоха от морския бряг към дървен кей. Предположиха по скърцащите под краката им дъски и близкото плискане на морските вълни. В самия му край бе закотвен голям и мощен катер. Същият на вид и цвят като тези от морска полиция. Липсваха само надписите и предната стационарна картечница. Изблъскаха ги един по един на палубата и катерът светкавично потегли на юг.

Морският вятър ги блъсна през гърдите. С помощта на няколко удара в гърба и по краката бяха натъпкани, долу в тясна каюта. Пред нея застанаха двама въоръжени мъже. В тъмнината единствено през илюминатора се промъкваше слаба лунна светлина. Жули дьо Мюли наруши мълчанието, опитваше се да забрави болката от издутия глезен.

— Жан Емануил, тези тримата престъпници с нас нали искаха да ни излъжат и да приберат парите ни, а после да продадат ценностите на Янус.

— Най-вероятно — отвърна Жан Емануил. — Мисля, че не предвидиха такова развитие и ще се сбогуват с нашите милиони, както и с живота си ако Янус е решил това. България имаме една поговорка — Хитрата сврака, с двата крака… така.

Еспиноса го прекъсна:

— Ей, вие там двамата млъкнете, първо да оцелеем, пък после ще видим кой какво ще взима и дава. — Гласът му леко вибрираше под брезентовата торба. — Ние пък имаме друга такава поговорка: — продължи Клод — „Който се смее последен, най-щастливо се смее!“ Златото е още в нас и само ние знаем къде е.

Катерът, цепеше морските вълни и продължаваше да се движи на юг. Пътуваха вече повече от час, когато усетиха забавяне на двигателя и няколко резки завоя, последователно от ляво на дясно и от дясно на ляво. После се движеха само по инерция от набраната скорост и накрая катерът спря. Вратата на каютата се отвори. Един по един, подпомагани от двамата мъже с автомати, бяха избутани нагоре по тясната стълбичка към палубата. Навън беше непрогледен мрак. Изведнъж на метри от тях, два прожектора включиха светлините си едновременно и озариха всичко наоколо с ярка светлина насочена към мъже, стоящи още на катера. Свалиха им чувалите от главите и още не привикнали с ослепителната светлина, ги поведоха по въжен мост към голям морски съд. Толкова голям, че Жан Емануил видя надписа на нивото на очите си, независимо, че беше изправен. Прочете бавно: „КРИСТИНА О“.

На огромната яхта светеше само една каюта, в топла жълта светлина. Въведоха всичките в нея и ги заставиха да седнат в две кожени сепарета едно срещу друго. В отсрещния ъгъл на салона в полумрак, легнал на ложе мъж, се надигна и заговори към седналите срещу него мъже:

— Тази яхта я купих от гръцкото правителство посредством мой стар приятел през 1998 година. Дълга е почти сто метра. Навремето Аристотел Онасис я е купил за 34000$, но е вложил близо четири милиона, за да я направи по негов вкус. Една от най-елегантните до момента построени яхти в света. Кръщава я в чест на дъщеря си Кристина О — Онасис. На нея са били елитът на света — Кенеди и Чърчил, Мерлин Монро и Елизабет Тейлър, Трета Гарбо… — Покашля се, отпи от чаша, която взе от масичка до него, и продължи:

— Знаете ли какво е казал Онасис веднъж на Трета Гарбо тук на мояа яхта, „Седиш на най-големия член на света“. Дали е имал предвид яхтата или неговия член, не знам, но…

Янус започна да се изправя бавно и в същото време започна да вика:

Сега е мой ред, да ви го кажа на вас. Крадливи чакали и хиени. Мръсни копелета. Сега вие, изчадия, ще седите на моя — „члена“ на великия Янус. Да му вземете това, което му принадлежи и което винаги е било негово!? Него да го крадете?! И да мислите, че ще ви се размине… неее, направихте голяма грешка.

Пое си въздух, изкашля се отново и стана от ложето. Заедно с него се изправи и красива жена. Шоколадова, кадифена гладка кожа и пусната до кръста катранено черна коса. Беше облечена в прозрачен халат. До момента не се виждаше, скрита от огромното му тяло. Янус, облечен в карирана риза и широк, ленен, син панталон, стоеше прав с лице към тях и вече крещеше:

— Ще ви убия, ще ви сваря и после изям, ще ви… не няма, аз не ям мърши. Ще се обадя на мой стар приятел — Георгиус да ви поеме той, като свърша с вас.

Мъжете с автомати в помещението, се засмяха и споглеждаха.

— Да, да, Георгиус ще ви настани удобно. Всички ще сте в отделни и до блясък лакирани… ковчези. Директорът на гробищата ми е правил доста такива услуги. Там никога не търсят умрели, то и без това е пълно само с трупове. И за вас ще намери подходящо място. Преди това, обаче, имам малко работа да свърша с вас. Няма да се отървете толкова лесно. Искам много да страдате. Да се осмелите, от мен да крадете. Да откраднете моето злато…

До този момент всички мъже в стаята мълчаха. Фед Мънкис, не се сдържа и го прекъсна, ставайки прав от сепарето:

— Виж, не ни заплашвай. Дай ни парите и ние ще ти дадем златото и проклетите монети. Добре де, бяхме малко алчни, но на кого не му се иска да припечели някой и друг милион. — Направи опит да се засмее. Не се получи и продължи: — „Пиленцето каца веднъж на рамото!“ Ти какво мислиш, че няма да се възползваме от тази ситуация ли?

В този момент, без видимо забележим жест към жената зад него, Янус се наведе напред и леко в ляво. Двадесетсантиметровото острие на кама полетя и се заби в гърлото на Фед Мънкис, под адамовата му ябълка. Изхриптя два пъти и с фонтан от кръв първо падна на колене, след което се строполи на земята по очи. За броени секунди под него на килима се образува локва с черно-червена гъста кръв. Чернокосата жена, която се казваше Касандра, отмести косата си назад доволно. Ударът и беше точно в целта. Мънкис не издаде повече звук. Беше мъртъв още преди да падне на земята. Всички в стаята бяха онемели, освен Янус:

— Този ме нарече „Пиленце кацнало на рамото му!“ — Адреналинът му се беше покачил и той почна да получава от това тик в лявата буза и леко заекваше. — Кой е следващият, който иска да кацне на члена ми?! Златото, дайте си ми златото, или всичките ще умрете. Златото ми или умирате — повтаряше той. — Първият си го получи, само където ми изцапа килимът. Кой ще е следващият?

Двама от хората на Янус приклекнаха към трупа и го завиха в скъпия персийски килим на руло. Единият хвана отпред, а другият отзад, все едно носеха огромен салам. Личеше си по всичко, че не го правят за първи път. Изнесоха го на палубата и там го прехвърлиха с помощта на трети човек в гумена лодка. Тя с леко пърпорене се отдалечи на изток, навътре в Средиземно море. След минута изчезнаха в тъмнината. Още около минута се чуваше само пърпоренето на мотора. Облаците скриха светещата луна и настъпи зловещ мрак.