Адриан Иванов
Втората монета (20)

16

Жан Емануил започна пръв да се съвзема от първоначалния шок. Бяха минали не повече от десет минути, откакто ги бяха нападнали и ограбили и стресът отчасти беше започнал да преминава. Направи няколко болезнени за кожата около устните, издувания и накрая, с помощта на езика, избута лепенката от устата си. Графът, лежеше проснат на килима. Кръвта от раната на устата бе спряла, но той не помръдваше. Момичето бе също в безсъзнание. По нея нямаше видими рани. Уверих наблюдаваше Жан и направи същото с лепенката на устата си. Когато тя се отлепи от едната страна и увисна на дясната му бузата, той успя да си поеме въздух с широко отворена уста. С пресъхнало гърло Жан Емануил се обърна към Уверих и го попита дали е добре.

— Да съм добре? Да съм добре? — повтори той. — Нито съм добре, нито бих могъл, след като ме обраха и убиха приятелят ми, а не зная дали това не се отнася и за клетото девойче — вече през сълзи каза той.

Жан Емануил мислеше как би могъл да помогне в създалата се ситуация. В този момент телефонът на масичката до големия аквариум иззвъня. След петото позвъняване прекъсна. През следващите двайсет минути позвъня още два пъти. Жан си помисли, че някой упорито искаше да се свърже със собственика на дома и започна да се надява, че някой скоро ще ги освободи. Продължаваше да прави опити да се развърже, но това въобще не се получаваше, напротив, имаше чувството, че примката се затяга още повече. Накрая, ръцете му започнаха да изтръпват, от недостиг на кръв и той се отказа да прави повече опити.

През следващия половин час не се случи нищо. Телефонът не звънна повече. Двамата с Уверих започнаха да се самоуспокояват, че рано или късно някой ще ги потърси, дано поне да е по-скоро. Жан Емануил се опита да води някакъв разговор, но Уверих почти не му отговаряше. Жан продължи да му говори. Попита дали знае как са постъпвали в древния Рим, когато са залавяли фалшификатор на монети? Уверих малко се оживи и го погледна въпросително — отговори: „Не съвсем“.

— Когато са хващали престъпник, който изработвал или разпространявал фалшиви пари — например денарий — количеството, намерено в него монети, ги претопявали и метала го изсипвали в гърлото на престъпника.

Уверих се замисли.

— А чели ли сте някъде как са постъпвали с крадците, които крадели от домовете на хората…

— Не, но съм чел какво са правели с джебчиите и крадците на кесии или стока по пазарите. Едва ли искате, точно сега да чуете подробности!

— Напротив, искам и то много — настоя той.

— Е, добре — съгласи се Жан Емануил, само защото искаше да води някакъв разговор в тази и без това тежка обстановка — На хванатия в кражба са му отрязвали и двете ръце до лактите, след което са ги връзвали с въже. Окачвали са му ги през врата като шал, след което са го пускали да си ходи, пред погледа на тълпата. В допълнение ще ви кажа, че това нещо се е случвало много рядко в онези времена с тогавашните строги закони. Всеки е знаел какво го очаква, ако посегне на чуждото, затова са предпочитали да просят милостиня и най-вече да работят, но не и да крадат.

Това е то римското право и закони. И до ден-днешен се изучава в цял свят. Много от днешните правила са писани преди две хиляди години, очевидно от умни хора. Сега никой не ги спазва, защото няма закони…

Уверих се беше обърнал към него със зачервени очи и още по-зачервено лице от повишеното кръвно.

— Да, да, точно така ще постъпя и аз, като ги пипна тези убийци. — Изглеждаше като луд, който говори сам на себе си.

Повтори репликата още веднъж. Почна да го повтаря за трети път и точно в този момент се чуха сирените на полицейски коли. По звука, Жан Емануил предположи, че са поне две и със сигурност според силата на звука се насочваха именно към дома на Уверих. След минута вече се звънеше и тропаше на външната желязна врата. Уверих и Жан Емануил започнаха да викат, колкото им позволяваха останалите сили и пресъхналите устни. След минути пристигнаха още два автомобила с включени сирени, сигналът на които бе различен от първия. Започна силно блъскане по желязна врата до големия портал. Кънтежите от ударите се чуваха поне на две пресечки от къщата. Най-после заварките на пантите се скъсаха и вратата се сгромоляса на чакълестата алея. Полицаите, с извадени пистолети, внимателно заоглеждаха първо двора. Сирените спряха. Само проблясваха, редувайки се червени, бели и сини светлини от колите пред къщата.

— Насам, насам тук сме! — извика Уверих прегракнал от викането.

После всичко се случи като на кино. Нахълталите полицаи попитаха дали има и други хора в къщата и започнаха да оглеждат първо двете тела на земята. Едното лежащо до масата — това на графа и другото — това момичето близко до плъзгащата се врата. На Жан Емануил му направи впечатление, че не бързат много да ги отвързват. Уверих събра сили и се разкрещя.

— Какво правите, господин офицер отвържете ни!

Тогава забелязаха, че един от униформените разговаря с младо момче на около двадесет и пет години, което беше влязло след групата полицай. Оказа се приятелят на момичето, което работеше за Уверих. Чакал я на среща, пред кино да гледат филм и след като тя не дошла навреме, позвънил в къщата. След като и оттам не вдигали телефона, се обадил в полицията. Той бил човека звънял толкова упорито в къщата.

Малко след това в хола влязоха двама лекари, които започнаха да оказват първа помощ на пострадалите. Полицаите, освободиха Жан Емануил и Якоб Уверих. За тяхно щастие разбраха, от дежурния лекар, че техният приятел и момичето не са в толкова лошо състояние, колкото изглеждат. По-важното бе, че са живи. Един след друг започнаха да ги качват в линейките, които чакаха отпред на двора. Вече поуспокоен отведоха Уверих в съседна стая. Записваха показанията му, относно случилото се през изминалите няколко часа. Жан Емануил също бе разпитан. Екип от трима криминолози в бели гащеризони започна веднага да „обработват“ къщата. Единият снимаше с фотоапарат, другият снемаше отпечатъци, а третият търсеше нещо, наведен над пода. Направо като в криминален сериал. Жан помоли да се обадят на Жули. Искаше да му каже какво се бе случило и да го информира за баща му. След което да го помоли да дойде при тях в къщата, а оттам заедно да отидат при графа и момичето в болницата. Нощта щеше да е дълга.