Адриан Иванов
Втората монета (21)

17

Бяха изминали приблизително шест часа откакто пътуваха по безлюдното шосе. Черният джип намали скоростта, освети с фаровете си светещата табела, на която с разноцветен неон бе изписано „Лас Вегас — Град на Удоволствията“. Градът бе още далеч, но точно на хоризонта започна по-малко да се появява с милионите си светлини. Пълен мрак и в средата огромно светещо петно като космически кораб от филм на Лукас. Караха още известно време. Преди още да стигнат първия светофар, завиха наляво и след това пътуваха още двадесет мили по първокласен околовръстен път № 215. Спуснаха се по Тропикана авеню и след шест пресечки спряха пред къща № 4648. Добре поддържан двор и ниска, боядисана в зелено, ограда. Къщата бе потънала в мрак, както и съседните две от ляво и дясно. Клод Еспиноса каза на другите двама мъже да изчакат в джипа и да не излизат, преди да ги повика. Слезе и бавно тръгна по алеята към дървените стълби. Изкачи ги набързо и се озова на верандата, пред входната врата, на която отпред имаше дървена рамка на панти с мрежа против насекоми. Леко я открехна и почука на вратата. След третото почукване отвътре се чу скърцане на сухия дървеният под, след което писклив женски глас попита:

— Кой е?

— Племенникът ти Клод, лельо Мюриел.

Жената от вътре се колебаеше какво да направи.

— Кажи ми, как се казва котката ми — настоя тя, — или ще извикам полиция.

— Коя? Сивата или черната?

— Сивата.

— Арчи.

Настъпи ново мълчание. След минута с изскърцване резето се вдигна и вратата се отвори. На прага се появи дребен силует на жена.

— За съжаление и двете починаха, Клод — лелята се надигна леко на пръсти и с вдигнати ръце го прегърна.

Еспиноса също я прегърна.

— Месец вече, откакто чичо ти си отиде от този свят, преди него и котките. Кога и мене ще дойде да ме прибере? — занарежда през сълзи тя.

— Лельо, не се разстройвай! Всички сме се запътили за едно и също място, едни по-рано, други по-късно, но всички без изключение сме на път за там.

— Да, да — мъдро се съгласи с него тя, като си личеше, че вече се е успокоила и триеше сълзите от лицето си.

Еспиноса леко я отстрани от себе си и разказа историята, която предварително бе съчинил по пътя за Вегас.

— Тук съм с двама мои приятели и ако е удобно, ще поостанем при теб за три — четири дни. Момчетата си търсят работа в големия град. Нямат много пари за хотел или квартира.

— Та кой търси работа в тези времена. Всеки иска нещо леко, та без да работи да има много пари. Целият град е полудял от тази човешка алчност. Да не са… някакви комарджии или мошеници? Да си нямам неприятности после? — подозрително го изгледа тя.

— Не бе, лельо, ти винаги си мислиш само за лоши неща. Момчетата са ми приятели и за да не дават пари за нощувки им казах, че любимата ми леля никога не би ми отказала подслон за няколко дни.

— Винаги си бил прав. Оставете колата в двора зад къщата и елате да ви подслоня. Гладни ли сте? Ще ви сложа нещо за хапване и си лягайте, че вече се съмва. През деня ще си поговорим повече.

Еспиноса се усмихна, обърна се и се отправи доволен към джипа. Приближи се до отворения прозорец на Фед Мънкис и им съобщи, че всичко е наред. Нареди да паркира джипа зад къщата и да вземат сака от багажника.